site.btaКонстантин Иречек: Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните
Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо. Думите на Константин Иречек, казани през 1881 г., са част от неговия „Български дневник" (1930-1932). Днес отбелязваме 170-годишнината на родения във Виена чешки историк, славист, библиограф и почетен член на БАН.
Той е син на историка Йосиф Иречек и внук на бележития славист Павел Шафарик. Завършва история във философския факултет на Карловия университет в Прага (1875), където защитава докторска дисертация (1876). Професор е по история в университета, в Прага (от 1884) и във Виена (от 1893).
ПЕТ ГОДИНИ В БЪЛГАРИЯ
През 1879-1884 г. Константин Иречек живее в България и участва дейно в културния живот на страната. Дописен член е на Българското книжовно дружество (1872), член на Привременния управителен комитет (1882-1884), редовен член (1884) на Българското книжовно дружество.
Главен секретар е на Министерството на народното просвещение (1879-1881), министър на народното просвещение (1881 – 1882), председател на Учебния съвет при министерството (1882-1884) и директор на Българската народна библиотека (днес Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“) в София (1884).
От 1893 г. е съветник при австро-унгарското правителство по въпросите за Балканите. Член е на Чешката академия за наука, литература и изкуство и на Кралското чешко научно дружество, на Виенската академия на науките (1898) и на други чуждестранни академии.
ИРЕЧЕК: СЛАВЯНСТВОТО НИКОГА НЕ ЩЕ ЗАБРАВИ, ЧЕ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е НАЙ-СТАРАТА СЛАВЯНСКА ПИСМЕНОСТ
Престоят на Иречек у нас не се свързва с пикантни истории. „Не обичам да изпъквам в обществото“, пише той години по-късно. По време на пребиваването си в България той поддържа личен дневник, наречен години по-късно „Записки по българското общество“, който неволно се връща в България след смъртта на автора му.
На 24 май 1881 г. на тържество в Народното събрание по случай Деня на славянската писменост, министърът на просвещението Константин Иречек взема думата от името на „вси славяни“: „Всеки човек от детинство знае, че преди 1000 години у нас са дошли първоучителите от еднородния и едноезичния братски български народ. Християнството и наченките на цивилизацията са пренесени у нас от България. Славянството никога не ще забрави, че българската литература е най-старата славянска писменост“.
Пак на 24 май, но 49 години по-късно, българите откриват същата реч в току-що издадения „Дневник“ на Константин Иречек. До 1928 г. българският читател познава само историка Иречек като автор на първата академична история на българите и на неговите „Пътувания по България“. През тази година към в. „Мир“ се появява подлистник, който взривява цялата общественост. Публикува се „Българският дневник“ на небългарския министър.
ПИШЕ ПЪРВОТО ОБОБЩАВАЩО НАУЧНО ИЗЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Научното дело на Иречек има принос за създаване на цялостен и задълбочен поглед върху историческото развитие на балканските народи. Трудовете му, посветени на българската история, задълго остават единствени основни изследвания, в които проличават богатите му познания и критико-аналитичният му поглед към достъпните извори и научната литература.
„История на българите“ (Прага, 1876) е издадена едновременно на чешки и немски език, и на руски през 1878 г., като претърпява няколко български издания (1886, 1888, 1929). Това е първото обобщаващо научно изложение на българската история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. В отделен том „История на българите“ (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.
Още през 1875 г., когато излизат първите части на „История на българите“, се появяват и първите положителни отзиви за нея. Марин Дринов казва за книгата, че това е нещо съвсем ново в европейската славистика: „Чрез този труд нашият народ сам ще се опознае по-добре, па и на образования свят ще стане по-добре познат“.
Благодарение на изследванията на Иречек, историята на пътищата и селищата в България за пръв път е поставена на научна основа с привличане и критично използване на богат писмен и археологически материал. Това са трудовете „Пътувания по България“ (1888, на български език – 1899), „Княжество България“ (1891, на български език – 1899), „Военният път от Белград за Цариград и балканските проходи“ (1877, на български език – 1932).
БОРБА ЗА АРХИВА НА ИРЕЧЕК
След смъртта на Иречек на 10 януари 1918 г. с неговата вдовицата Мария за архива му най-напред преговаря във Виена Стоян Аргиров, директор на Университетската библиотека и ковчежник на БАН, но после се появява конкурент-купувач – частен австрийски научен институт. Възникналият спор се разрешава от виенския съд и архивът на Иречек заминава за България, а библиотеката остава в института.
Стоян Аргиров пренася архива в българската легация във Виена. Той попада на 4 ръкописни тетрадки, в които Иречек е маркирал всеки ден от пребиваването си в България. Аргиров, който още през 1899 г. превежда „Пътувания по България“, се заема и с превода на „Дневника“ на чешкия историк. От 31 юли 1928 г. в. „Мир“ периодично публикува притурки с части от превеждания дневник.
ДНЕВНИЦИТЕ НА ИРЕЧЕК – СКАНДАЛ, ЦЕНЗУРА, ЗАБРАНА...
В края на 1929 г., когато една трета от дневника е вече в ръцете на читателите, отпечатването му внезапно спира. Откровенията на наблюдаващия българската действителност са непоносим товар за много пострадали от жлъчното перо на Иречек. Наследниците на „строителите на съвременна България“ са в най-влиятелните кръгове. „Някои се цупят, други направо вдигат тревога – националното достойнство е докачено, и то от чужденец!“, пише акад. Илчо Димитров. Срещу публикуването на изповедите на Иречек, въстават и членовете на философско-обществения клон на БАН. В три извънредни заседания обмислят цензорския си ход и решават, че не бива да се печати. Управителният съвет на БАН не се съобразява с мнението им и взема контрарешение – „ако заслужава, може да стане наше, академично издание“.
Обстоятелствата около отпечатването на „Дневника“ са трудни. Банка „Гирдап“, която осигурява парите за откупуването и издаването на Иречековия архив, фалира. Редакцията твърди, че има две основателни причини за прекратяване на публикуването на Иречековите свидетелства. Първо, определени лица са се уплашили да не би да се сринат някои кумири, които и без това едва се крепели. Втората причина била страхът, че силните на деня могат да спрат субсидиите на БАН, тъй като ръкописът бил нейна собственост.
В този момент се намесва пловдивско издателство „Хр. Г. Данов“. Под неговия знак през май 1930 г. излиза първият том на „Български дневник“.
Иречек е цензуриран от българското правителство още през 1893 г. От книгата му „Княжество България“ са орязани всички пасажи, в които се рисува несправедливо политическото общество. Заличени са разказите му за отварянето на писмата в пощите, както и името на поета Светослав Миларов, обесен тайно през 1892 г.
В своя „Дневник“ Константин Иречек разобличава редица спекулации, заговори и любовни интриги и свързаните с тях имена. В него се срещат прикрити с чужд език драстични изрази или цинични думи, загатнати само с първите букви. Особено крайни са обобщенията за чертите на българина: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата“.
ПРИЗНАНИЕ
В памет на Константин Иречек и дело му неговото име носят няколко села, връх в Източна Рила, Мусаленско било, висок 2852 м, и морският нос на остров Смит, Южни Шетландски острови, Антарктика.
Той се появява и като второстепенен герой в произведението на Алеко Константинов „Бай Ганьо“, където бай Ганьо го посещава в Прага с надежда да намери при него подслон.
ЦИТАТИ
6 ноември 1879 г. – В България има една партия – тия, що са министри, и тия, що искат да станат такива.
12 ноември 1879 г. – Българите никого от своите не оставят да се издигне, всичко повалят на земята.
15 ноември 1879 г. – Заседание на Народното събрание: страшни глупости. Говори Славейков – червен, угоен мъж, кумир за селяните, като примесваше в своята безсолна реч думите „таквоз, онаквоз“... Някое магаре народен представител е сменил галошите ми.
18 ноември 1879 г. – Какво представлява опозицията? Естествен отпор на полуобразована страна срещу европейския административен ред.
29 февруари 1880 г. – В парламента развъждат пилета. Пръв път попаднали на курника, когато дотрябвали столове за бала. Петелът бил на полилея, кокошки, всичко нацвъкано, в дипломатическата ложа – яйца.
18 май 1880 г. – В Събранието – джумбуш, викове, гюрултия при най-важните неща. Страшен мирис на чесън. Славейков се оригва.
28 юли 1880 г. – Софийските хора – пигмеи. Интелигенцията не е цветът, а екскрементът на народа.
8 януари 1881 г. – Моите рапорти от изтеклите години до Министерството ги няма – злоупотреба! Трябва да са у Киркова – поради липса на „литература“ в нужника.
19 февруари 1881 г. – Упадък на администрацията. В София станаха 5 убийства за 7 дни и нито един от убийците не е намерен. Кретенизъм. Ташикманов – от игра на карти, Икономов – от жени!
13 май 1881 г. – Досега всички министерства са грешили със сменяването на лицата. Това е ориенталско държавничество, ексклузивност.
7 юни 1881 г. – Образованието в България – полуцивилизация. От две години никой нищо не чете. Дивашки свят.
30 август 1881 г. – Стоилов поднесъл на княза доклад да се дадат на министрите по 4000 франка за „обзаведение“!
10 януари 1882 г. – Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание. Историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха.
27 февруари 1882 г. – Балабанов съобщил, че и сега не приема държавния пост. Не зная какво ще прави, вмирисал се е от пари. Изглежда, е роден за министър.
31 декември 1883 г. – Ако има страна, която да се управлява с малко ум, това без съмнение е България.
21 април 1884 г. – Цанков каза: „Ние сме народ разрушителен. Унищожихме римската и ромейската империи с постоянно ослабвание, станахме виновници за разделението на черквите, подкопахме турската империя, ама сами нищо трайно не сме създали“.
8 октомври 1884 г. (от Прага) – Забелязвам огромните опустошения, които са станали в моята памет, от огромния наплив на български впечатления през последните години...
/ДД
/ДЧ/МВ /отдел „Справочна“
Източници: Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, София, 2008, с. 25-28; Голяма енциклопедия България, Том 6 на БАН, София, 2012, с. 2139; в. „Отечествен фронт“, бр. 12820, 05.01.1988 г.; в. „Сега“, бр. 158, 08.07.2000 г.; в. „Литературен фронт“, бр. 28, 29, 30, 1988 г.
/ТС/
В допълнение
Избиране на снимки
Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.
Изтегляне на снимки
Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите
news.modal.header
news.modal.text