site.btaИстинското щастие идва, когато душата започне да трепти в съзвучие с външния свят, пише Димитър Димов

Истинското щастие идва, когато душата започне да трепти в съзвучие с външния свят. Това пише в незавършения си роман „Ахилесова пета“ проф. Димитър Димов (1909-1966). Днес се навършват 115 години от неговото рождение.

ОТ ДЕТЕ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЖИВОТА И БОРБИТЕ НА ТЮТЮНОРАБОТНИЦИТЕ

Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в Ловеч. Баща му е капитан Тодор Димов, който загива в Междусъюзническата война. Майка му Веса Харизанова завършва педагогическия отдел на Втора софийска девическа гимназия. По майчина линия писателят е родственик на Яне Сандански. През 1918 г. Веса Харизанова се омъжва повторно за офицера Руси Генев, който след Първата световна война става тютюнев експерт. От детска възраст Димитър Димов се запознава с живота и борбите на тютюноработниците.

ЗАВЪРШВА ВЕТЕРИНАРНА МЕДИЦИНА

През 1928 г. Димитър Димов завършва Първа мъжка гимназия в София. Тогава публикува и първите си статии „Подсъзнателното в художественото творчество“ и „Възродената метафизика“ в сп. „Ученически подем“. След завършването на гимназия, следва няколко семестъра право в Софийския университет „Климент Охридски“, но скоро се отказва и постъпва във Ветеринарно-медицинския факултет.

През 1934 г. завършва ветеринарна медицина и постъпва на работа в Софийския централен бактериологически институт, като е командирован в бактериологичния център в Бургас. От 1935 г. до 1939 г. е участъков лекар в няколко села в Троянско, Белослатинско и Кюстендилско. От 1939 г. до 1947 г. е асистент по анатомия на домашните животни във Ветеринарно-медицинския факултет.

ГОДИНА И ТРИ МЕСЕЦА Е В ИСПАНИЯ

Паралелно с научната си работа изучава испански език и литература. Проявява научен и писателски интерес към Испания. През 1943 г. заминава за една година и три месеца в Испания, където е стипендиант в Института по хистология „Рамон-и-Кахал“ в Мадрид. По-късно испанската тематика присъства осезателно в творбите му.

През май 1944 г. се завръща в България. Няколко месеца е мобилизиран и изпратен като ветеринарен лекар в Седми артилерийски полк в Гърция. През 1947 г. с конкурс е хабилитиран за доцент в Агрономо-лесовъдния факултет в Пловдивския университет.

През 1949 г. става редовен доцент в Селскостопанската академия в София. От 1950 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Ветеринарно-медицинския институт в София.

ПЪРВАТА МУ КНИГА Е СТИХОСБИРКАТА „ВЕЧЕРНИ ТРЕПЕТИ“

Димитър Димов е автор на над 20 научноизследователски труда. Едновременно с научната си дейност той се утвърждава и като талантлив писател и драматург. Първата му книга е стихосбирката „Вечерни трепети“ (1929), а първият му роман – „Поручик Бенц“ (1938).

Като белетрист той проявява интерес към сложни душевни състояния и странни характери. Най-значимите му творби са романите „Осъдени души“ (1945) и „Тютюн“ (1951, 2-ро изд. 1954, преработено под натиска на догматичната литературна критика и разширено от Димитър Димов с описания на работническата класа). Автор е и на пиесите „Жени с минало“(1959), „Виновният“ (1961) и „Почивка в Арко Ирис“ (1963). През 1965 г. писателят отбелязва: „Мечтата ми е да имам сили и време да напиша още един роман за нашето съвремие“.

Димитър Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми на в. „Литературен фронт“, „Литературен глас“, „Работническо дело“, „Отечествен фронт“, „Народна култура“,  на сп. „Септември“, „Театър“.

ПРОИЗВЕДЕНИЯТА МУ СА ПРЕВЕДЕНИ НА НАД 30 ЕЗИКА

Творбите на Димитър Димов са преведени на повече от 30 езика. Първият цялостен превод на отделна творба на писателя е словашкият на „Тютюн“, дело на Мария Тополска и Ф. Кудлач (Братислава, 1954). През 1955 г. се появява и на унгарски, а през 1956 г. – на руски език. През 80-те години излизат първите две издания на испански в Мексико и Венецуела. През 1981 г. излиза първото издание на арабски език в Дамаск (Сирия). Романът е издаден още на гръцки, немски, арменски и др.

Първият превод на „Осъдени души“ е от 1955 г. на сърбо-хърватски, а през 1980 г. е преведен на украински.

На 10 март 1946 г. Димитър Димов е избран за член на Съюза на българските писатели, а от 27 март 1964 г. до смъртта си е негов председател.

ПРИЗНАНИЕ

През 1946 г. Димитър Димов получава наградата за 1945 г. на литературния фонд „Веселина Дервентска – д-р Т. Михайлова“ за романа „Осъдени души“. Той е носител на Димитровска награда за „Тютюн“ (1952), както и на званието „Заслужил деятел на културата“ (1963).

Романът „Тютюн“ е екранизиран през 1961 г. (реж. Никола Корабов), а през 1975  е екранизиран и „Осъдени души“ (реж. Въло Радев).

Димитър Димов умира на 1 април 1966 г. в Букурещ.

Три години по-късно в София е създаден музеят „Димитър Димов“.

През май 1978 г. Драматичният театър в град Кърджали е получава името „Димитър Димов“. През 1997 г. е учредена Националната литературна награда „Димитър Димов“ от Клуба на писателите – лекари в България и се присъжда за издадени в предходните две години книги от писател лекар. Връчва се на всеки две години след конкурс.

През 2014 г. е учредена националната литературна награда „Проф. Димитър Димов“ от Община Ловеч със съдействието на Съюза на българските писатели – София, в чест на 105-годишнината от рождението на големия писател и драматург. Присъжда се веднъж на три години за цялостно творчество на български белетрист или драматург с трайно присъствие в съвременната българска литература.

/ ГН

/МВ/ДС/Отдел „Справочна“

Използвани източници: Димитър Димов, Съчинения, том пети, 1975, БП, с.433-442, „Речник на бълг. Литература“, т. I, 1976, БАН, с. 3576-359, Г. Константинов, 1961, БП, с.559, КБЕ, т.2 , 1964, БАН, с. 181, „Енциклопедия А-Я“, 1974, БАН, с. 223, „Работническо дело“, 3.4.1966 г., „Литературен фронт“, 1 април 1966 г., Материали от досието на Димитър Димов, „Вечерни новини“, бр.4919 от 13 юли 1967 г., ВИНФ, бр.116 от 26 април 1977 г., „Вечерни новини“, бр. 7847 от 9 май 1977 г., Иванова, Екатерина. „Димитър Димов“, София, „Септември“, 1983, с. 88, Държавен вестник, бр. 43 от 2 юни 1978 г., София, октомври 1984 г./ЛТ, „Голяма енциклопедия на България“, София, КК Труд, 2012, с. 1770