Мълчанието и липсата на думи са вид свидетелство. Това каза Лилия Топузова, част от авторския колектив на „Съседите“ – българският проект за Венецианското биенале тази година. Той бе представен в рамките на дискусия в театралната зала на Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски“ тази вечер.
Мултимедийната и интерактивна инсталация „Съседите“ се занимава с темата за политическото насилие и репресиите, извършени по време на комунистическия режим, и разглежда проблемното им наследство в настоящето.
В разговора, озаглавен „Съседите от Белене до Венеция: драматургия на травмата“, се включиха още останалите автори на проекта Красимира Буцева и Джулиан Шехирян, кураторът Васил Владимиров, както и проф. Венелин Шурелов, проф. Даниела Колева, Борис Пантев. Модератор на събитието бе Валентин Калинов.
„Ние искаме да отдадем почит и да отдадем смисъл на това, което са преживели хората. Това се случва много трудно“, каза Лилия Топузова. По думите ѝ травмата, която е преживяна по време на комунистическия режим, е травма на цялото общество. Всички ние още носим нейните белези и тя присъства още у всеки един от нас, посочи тя. Според нея въпросът не е тази травма да бъде излекувана, а да бъде запомнена и запаметена.
Тя разказа, че в рамките на 20 години е осъществила интервюта със стотици хора, оцелели от лагерите. „Много малко хора се съгласяват техните истории да бъдат записани. Много често те искаха просто техните истории да бъдат чути“, каза Топузова.
Според куратора на проекта Васил Владимиров „Съседите“ е метакоментар за това как работи паметта както на индивидуално, така и на колективно ниво. Той разказа, че формата на инсталацията е сложна, като в нея се използват около 17 различни медии, които са задвижвани от компютри.
„Истинската същност на това изкуство, което се ангажира с паметта, лежи не само в неговата стойност да ни представя реалността такава, каквато е, а по-скоро в това да улови едни емоции, едни неизказани неща, които не могат да бъдат документирани, нито да бъдат направени видими“, отбеляза още кураторът.
„Съседите“ е изключително важен проект заради измеренията, които предлага, каза проф. Венелин Шурелов, който е председател на журито, избрало именно този проект да представи страната ни на Венецианското биенале. Той посочи, че темата и разказът на „Съседите“ трябва да бъдат преведени на разбираем език, за да може да се осъществи разговорът за тях с общността.
Според Джулиан Шехирян, който също е сред авторите на инсталацията, звукът в нея не трябва да бъде поднесен по „клиничен начин“ – чрез тонколона. По-скоро решихме, че е много важно самият материален свят, съдържанието на „Съседите“, да стане източник или проводник на тази „звукова екология“. „Използваме мебели, предмети като буркан, чугунена мивка, шкаф, бюфет. Използваме тези материали като акустични тела“, каза той.
„От лагерите има много малко останали физически и архитектурни структури. В Ловеч има останки от каменоломна, в Белене има останки от сгради. Но като цяло липсват предметите. Историята липсва и от музеите“, каза Красимира Буцева, също автор в „Съседите“. Мислила съм доста как да се разкаже историята и затова събирам предмети, които сега се намират на кариерата край Ловеч или на остров Персин, посочи тя. Допълни, че заради това в инсталацията могат да бъдат видени пръчки, листа, растения, треви, камъни.
Фокусът на инсталацията не е историческата истина, не дори самият наратив, а по-скоро невъзможността за такива, отбеляза феноменологът Борис Пантев.
„Тази инсталация е форма на културна памет, която предава не с думи, а с всички други сетива какво означава да си живял тогава. Тези гласове, които се чуват в инсталацията, тези думи понякога не се различават. Но смисъла носят гласовете. И всъщност в тези гласове е мълчанието и то там страшно кънти“, каза по време на дискусията историкът проф. Даниела Колева.
/АКМ/
news.modal.text
