site.btaНиколай Волев пред БТА: Любовта е единственото, което търсим, и продължаваме да търсим

Единственото, което търсихме, и продължаваме да търсим, е да представим на зрителите колко красива е любовта – истинската, дълбоката, смислената, чувствената, понякога и неразумната, любов. Думите са на режисьора Николай Волев пред БТА по повод премиерата на „Принципът на несигурността“ в „Театро отсам канала".

„В този текст ми хареса възможността да разкажа една любовна история по най-добрия начин, по който аз обичам, искам и мога – чрез трагикомедия, не само комедия, не само трагедия, не само драма. Този жанр ми е особено любопитен, пали ме. Възможността хората да се разсмеят и да се разплачат в едно и също произведение, е велико нещо. Учил съм се от Чарли Чаплин“, казва Николай Волев.

„Принципът на несигурността“ е неговата втора театрална постановка. Тя е по пиесата на британския драматург Саймън Стивънс. Ролите се изпълняват от Силвия Петкова и Димитър Баненкин. Сложните отношения между американката Джени и лондончанинът Алекс започват с нетипична ситуация. Тя води до бурен фойерверк от чувства – от привличане и отблъскване до страст, съмнение, състрадание, ярост, омраза и любов. Връзката се развива в едно непредвидимо, но омайно чувство на любов, като поставя вечния въпрос – „Какво всъщност е любовта?“.

Тази вечер, 20 февруари, отново в „Театро“, се открива експозиция с графики и фотографии на Волев. „Тази изложба се случва благодарение на волята, усилията и окуражаването, което получих от големия наш скулптор Павел Койчев. Аз нямах смелостта да показвам мои работи, особено в графиката. Защото не съм професионален художник. Рисувах в Лондон, преди да се насоча към киното, защото бях завършил архитектура“, разказва авторът. По думите му графиките са онова, което го е вълнувало през „най-хубавия период на човечеството“ и отразяват неговата душевност като млад човек в Лондон, избягал от България.

„Снимките са от целия мой живот в киното и покрай моето влечение към изображението, защото в киното то е важно“, допълва Николай Волев. Кадрите показват актьорите, с които е работил – Тодор Колев, Велко Кънев, Васил Михайлов, Леда Тасева, Сърчаджиев, Джоко Росич, Йорданка Кузманова, Ицко Финци, Ирини Жамбонас, Христо Шопов, Йорданка Стефанова.

Николай Волев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за пътя му до текста на Саймън Стивънс, за провокациите и работата с актьорите, за неговата гледна точка по темата „Тя и Той“,  за изложбата и насърчението, което е получил от скулптора Павел Койчев, и защо не обича да прави цветна фотография. 

За предишния спектакъл „Сексът – начин на употреба“ бяхте казал, че 13 години са минали докато го поставите на сцена. Каква е историята с текста за „Принципът на несигурността“? 

- Само три години минаха, откакто прочетох текста, преведох го и започнах да се подготвям за бъдеща постановка. Три години! При мен това е рекорд. 

В този текст ми хареса възможността да разкажа една любовна история по най-добрия начин, по който аз обичам, искам и мога – чрез трагикомедия, не само комедия, не само трагедия, не само драма. Този жанр ми е особено любопитен, пали ме. Възможността хората да се разсмеят и да се разплачат в едно и също произведение, е велико нещо. Учил съм се от Чарли Чаплин. 

Авторът Саймън Стивънс, освен драматург и професор по писане на сценарии, е и пънкар. Има ли пънк в тази пиеса? 

- Не. Това си е негов проблем. 

Какво е неговата, и съответно Вашата, гледна точка по темата „Тя и Той“?

- Това, което направих с пиесата на Саймън Стивънс, беше да уплътня много силно драматургията по линията на трагикомедията. При него далеч повече преобладава лекото. Баланса между трагичното и комичното не беше такъв, какъвто на мен ми се иска, и аз там положих най-големите усилия в предварителната работа. 

Разкажете за „изригването“ на Силвия Петкова и Димитър Баненкин в това представление? Лек ли беше този процес?

- Не, никак лесно не е. Това е един дълъг процес на репетиционен период, продължил от октомври, с малки прекъсвания... Но всичко си вървеше по план, бавно и настъпателно. Напредвахме и продължаваме да напредваме, да се изкачваме по стръмнината към премиерата. Надявам се, на 21 февруари да се справим по най-добрия начин. 

В разговорите с Вас преобладават думи като скандален и провокативен. В тази пиеса ще има ли провокация и скандал?

- Това са измислици донякъде на журналистите. Те много обичат да употребяват думи като скандален, като пикантен, като провокативен. Разбира се, да се провокира вниманието и интереса на зрителите няма нищо лошо, но да се търси под вола теле, и скандали, не виждам причина. А и смятам, че не е добра реклама да се правят скандали. 

Получи ли се в този спектакъл една красива любовна връзка, красива любовна драма, или това не е търсено от Вас?

- Напротив, това е единственото, което търсихме, и продължаваме да търсим. Да представим на зрителите колко красива е любовта – истинската, дълбоката, смислената, чувствената, понякога и неразумната, любов.  

Заедно с театралната премиера, правите и изложба. Беше ли необходимо някой да Ви насърчи за това?

- Тази изложба се случва, благодарение на волята, усилията и окуражаването, което получих от големия наш скулптор Павел Койчев. Аз нямах смелостта да показвам мои работи, особено в графиката. Защото не съм професионален художник. Рисувах в Лондон, преди да се насоча към киното, защото бях завършил архитектура. Имах намерение, също така, да ставам моден дизайнер и, някак си, рисувах добре. Но нямах смелостта да се покажа пред хората, но те настояха да го направя, особено Павел Койчев. И се надявам да се хареса наистина на хората.

Какво от Вас, като личност, показва тази изложба?

- Графиките са онова, което ме е вълнувало през най-хубавия според мен период на човечеството – от 1968 до 1973-74 година. Това е Лондон, когато беше изключителен град. И сега е, но вече няма онази свежест, онзи интерес, Swinging London, Лондон на свободомислието и център на културата. Вдъхновението, което получих там, ми се отрази много добре.

Графиките отразяват моята душевност като млад човек в Лондон, когато избягах от България. И показват онова, което ме е вълнувало тогава – толкова много години назад... 

Снимките са от целия мой живот в киното и покрай моето влечение към изображението, защото в киното то е важно. Реших да покажа най-вече великите актьори, с които съм работил. Това са Тодор Колев, Велко Кънев, Васил Михайлов, Леда Тасева, Сърчаджиев, Джоко Росич, и по-млади като Ирини Жамбонас и Христо Шопов. Работни моменти... Тук са и моята съпруга, и самият аз като режисьор. 

Снимал сте предимно лица, но някои от кадрите са само детайли – очи или устни...  

- Учили са ме и сам съм се убедил, че детайлите са изключително важни в изкуството – не само в фотографията, в киното. Тук има кадри и от документалните ми филми, които са по-малко познати, но много хора са ми казвали, че „Дом номер 8“,  като че ли, е сред най-добрите неща, създадени от мен. Аз имам общо седем-осем документални филма. Изпитвам голямо удоволствие, когато някой ми каже, че се е развълнувал. 

Умишлено ли липсва цветна фотография? 

- Кадрите не са съвсем черно-бели. Леко синьо е, студено... Смятам, че черно-бялата фотография, или по-скоро неярко цветната фотография е по-силна като въздействие. Цветната фотография е по-обикновена, по-стандартна, по-невпечатляваща.