site.bta„Клуб на пороците“ в Сатирата: Няма по-добър обект за драматургията от хора без чувство за хумор (СНИМКИ+ВИДЕО)

Страшното е, ако загубим чувството си за хумор – това аз намирам за сериозен порок и винаги в моите пиеси най-смешни герои са именно тези, които нямат чувство за хумор. Няма по-добър обект за драматургията от хора без чувство за хумор. Всъщност това интерпретира и пиесата – какво ще се случи с нас, ако останем в тялото си, но загубим чувството си за хумор. Това е много опасно нещо. Думите на режисьора и драматург Николай Гундеров пред БТА са по повод премиера на авторския му спектакъл „Клуб на пороците“ в Сатиричния театър. 

Това е пиеса за защита на човешката чувствителност, обобщава Гундеров. По думите му тя, по някакъв начин, е инспирирана от живота на актьора Александър Валериев и от историите, които той преживява. „За мен е много важно – и това е квинтесенцията на представлението – че един пълен човек, с доста голяма физика, непрекъснато ни показва своята вътрешност, това, което е дълбоко скрито в него. По време на репетициите този актьор отслабна със седем-осем килограма и имаше опасност на премиерата да изглежда като манекен... Това, разбира се, е в кръга на шегата, но той е страшно отдаден и работата с него е удоволствие. Ролите, които играе, са изключително много – седем, осем, десет – не съм ги преброил. Но форматът на стендъп или на този театрален моноспектакъл изисква много бързи монтажни връзки, смени на различни герои и той го прави със завидна лекота. Въпреки че, може би, е около сто килограма“, разказва Николай Гундеров.

Според Александър Валериев „Клуб на пороците“ е място, където всеки може да намери частица от себе си. „Аз мисля, че като цяло няма лоши хора. Има принудени и объркани хора. Човек се ражда изначално чист и добър. Оттам нататък времето, ситуацията, заобикалящата го среда, го принуждават да си сложи някаква маска. Но ние не сме Господ, за да бъдем съдници. Можем да се възмущаваме, но в крайна сметка никога не можем да знаем дали човекът не е преживял нещо, което да е отключило това в него. Така че за мен точно лоши хора няма, а по-скоро има принудени да не бъдат добри“, казва актьорът.

В спектакъла, освен актьорска игра, той показва завидни певчески умения, импровизация и танци. Сценографията е на Мартина Варийска, а музикалното оформление – на Мартин Каров. Драматург е Михаил Тазев. 

Николай Гундеров и Александър Валериев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: Колко наложително е да се отвори „Клуб на пороците“, и то в Сатирата? Пороците винаги ли стават добродетели, когато попаднат в ръцете на добри хора? Има ли добри хора в кавички? Кой жанр преобладава в театъра на човешките отношения? Наистина ли съществува място без забранителна линия за удоволствията? Как режисьорът и драматург Николай Гундеров се срещна с актьора Александър Валериев?

Колко наложително е да се отвори „Клуб на пороците“, и то в Сатирата?

Николай Гундеров: Не е лошо понякога да има Клуб на пороците, защото, ако винаги живеем в Клуб на добродетелите, тогава ще трябва да отворим някоя зазидана врата в стената и да излезем. Това, което правим в Сатирата, наистина е един Клуб на пороците. И тази пиеса не е за осмиване на пороците, а за оплакване на добродетелите. Защото аз дълбоко се съмнявам в хора, които са закичени с ордени, и които легитимират себе си само чрез добродетели. Ако има някакви пороци, в това няма нищо страшно. Ако те са пороци от страх или от притеснение, или от срам... 

Понякога в хората живеят едни скрити кучета и тези кучета всъщност са много малки пудели – пуделите на нашия страх. Тази пиеса е за опитомяване на онзи страх, за който ние си мислим… Затова не е лошо понякога тайно да влизаме в такъв Клуб на пороците, но да не забравяме, че, когато излизаме от него, трябва да останем хора. 

Александър Валериев: „Клуб на пороците“ е място, където всеки може да намери частица от себе си. Театърът е място, където всеки може да изпита различна емоция – от огромна радост до вопиющ гняв. Правейки лека инверсия на въпроса, бих казал така – че порочно би било да нямаме памет и да забравим тези хора, които стоят на снимките тук (Показва снимки на хора, свързани с историята на Сатиричния театър – бел. а.). Те са нашата памет и ако ние като творци забравим тях, това означава, че нямаме място в театъра. 

Пороците винаги ли стават  добродетели, когато попаднат в ръцете на добри хора?

Николай Гундеров: Пороците могат да си останат пороци. По-страшното е, ако загубим чувството си за хумор – това аз намирам за сериозен порок и винаги в моите пиеси най-смешни герои са именно тези, които нямат чувство за хумор. Няма по-добър обект за драматургията от хора без чувство за хумор. Всъщност това интерпретира и пиесата. Тя е за това какво ще се случи с нас, ако останем в тялото си, но загубим чувството си за хумор. Това е много опасно нещо.

Без чувство за хумор не може да се живее според мен и аз се учудвам защо понякога в поликлиниките, когато се прави пълна кръвна картина, се изследва хемоглобин, желязо, захар, а не се изследва чувството за хумор. Защото този, който го няма, всъщност страда от дълбока анемия и в нашата пиеса по някакъв начин се опитваме да свалим онези костюми, които носят тези прилежни, неопорочени или така наречени добродетелни хора и малко да погледнем през шпионката на другите хора – на онези, които привидно изглеждат като хора, пълни с пороци, а някъде много далече и дълбоко в тях е скрита всъщност една много приятна и фина добродетел – човешката чувствителност. Това, общо взето, е пиеса за защита на човешката чувствителност. 

Александър Валериев: Мисля, че всяко нещо, попаднало в ръцете на добър човек, може да придобие някакъв положителен заряд. Дори най-лошото, колкото и странно да звучи, когато отворим истинската си душа, което в днешно време все по-рядко се случва – да виждаме хора, които си вървят по улицата с отворена душа. Обикновено хората са затворени. Разбира се, казвам го метафорично, хората вървят зад много бариери. Пред себе си те имат поне двеста бариери. Случвало ми се е, когато се опитам да поздравя някого сърдечно, да видя отсреща един странен поглед, който сякаш те пита „Защо ми се усмихваш? Какво искаш?“ Затова вярвам, че ако се опитаме да бъдем по-добри, отговорът на този въпрос би бил положителен. 

Има ли добри хора в кавички?

Николай Гундеров: Отговорът зависи от граматиката. Ако не знаете къде се слагат кавички, значи може да приемете, че има и такива хора. 

Александър Валериев: Аз мисля, че като цяло няма лоши хора. Има принудени и объркани хора. Човек се ражда изначално чист и добър. Оттам нататък времето, ситуацията, заобикалящата го среда, го принуждават да си сложи някаква маска, но ние не сме Господ, за да бъдем съдници. Можем да се възмущаваме, но в крайна сметка никога не можем да знаем дали човекът не е преживял нещо, което да е отключило това в него. Така че за мен точно лоши хора няма, а по-скоро има принудени да не бъдат добри. 

Кой жанр преобладава в театъра на човешките отношения?

Александър Валериев: Може би фарс (Смее се с глас – бел. а.). Защото ежедневно сме свидетели на нелогично странни отношения между хората, някои от които се дължат на интриги, на лицемерие. Затова бих казал, че всичко просто е един огромен, огромен фарс. 

Николай Гундеров: Човешките отношения стават фалшиви, когато включат само един жанр. Когато имате чувството, че диалогът между Вас и човека срещу Вас е само в жанра на комедията или жанра на трагедията, тогава вие го ограничавате. Вие го полагате в някаква такава шаблонна стигма. Хората общуват по различен начин. Смешното винаги се свързва с тъжното, тъжното и смешното вървят заедно и когато започнем съзнателно да ги разграничаваме, тогава може да изпаднем в нещо, което се нарича фалш.

Аз, също така, в театъра не обичам категориите, етикетите, флоскулите. Когато си купите някакъв буркан, върху който е залепен етикет „Кисело мляко“, това не означава само, че трябва да четем етикета и да не се съмняваме вътре в съдържанието. Опасявам се от някакво конкретно посочване – дидактично или патетично, в театъра и въобще в живота. 

Та ние не общуваме заради това да се събудим днес като весели хора, а от 12:00 ч. да бъдем сериозни – защото сме влезли на работа и пред директора трябва да изглеждаме сериозно. Трябва да го има това смесване на жанровете и това, че хората са многопластови и различни. Интересното на театъра е, че търсим загадката на човека именно през всички тези неща – като преминаване през хумора, през тъгата. Но аз не търся самоцелност в представленията си. Не искам те да бъдат просто смешни, защото трябва да разсмея някого, или пък тъжни, защото сега ще ни помислят за много извисени. Не, това е като играта на едно дете. Ако то построи много нависоко кулата с кубчета, може да се зарадва. И ако случайно бутне едно от тези кубчета, може силно да се разплаче. Може би така нареждам кубчетата в театъра.

Наистина ли съществува място без забранителна линия за удоволствията?

Николай Гундеров: Да, театърът е такова място. В театъра Вие наистина може да изпитате огромно удоволствие. Не зная защо... Това е, може би, единственото изкуство, което като че ли е преодоляло законите на физиката. Вие може час и тридесет минути да стоите на една седалка и всъщност за този час и тридесет минути да сте обиколили земното кълбо, да сте влезли в домовете на много хора, да сте вечеряли с тях, да сте се забавлявали, да сте тъгували, без да сте напуснали това място. Театърът е такова място на удоволствията – място без виза, без необходимост от легитимация с лична карта.

Този час и тридесет минути от живота никой не може да Ви го върне и точно затова той може да се превърне във време на удоволствие. Но трябва много да се уважава човешката чувствителност. Не трябва за секунда да имате усещането, че губите времето на човека, който Ви гледа.

Забелязал съм една особена линия на удоволствието в това да споделиш някое театрално представление с публиката. Всички хора в началото влизат като много различни лица – един е гинеколог, друг е професор, трети е диригент, четвърти е учител по музика... Ако представлението е минало добре, всички те излизат като едно лице. Не мога да го назова, не мога да кажа какво е то, но то просто е едно лице и това се нарича една особена флотация, едно такова прекрасно претопяване на човека през театъра. За мене това са линиите на удоволствието... 

Александър Валериев: За мен единственото място, където няма линия, е, когато човек се обърне навътре в себе си. Ако той не си слага такива забранителни линии, той ще бъде щастлив и свободен. А ако битува заради това някой друг какво ще помисли, какво ще каже, как ще го погледне – това означава да зачеркне собствената си идентичност и да започне да живее заради някой друг – едно качество, което аз не обичам, затова няма смисъл и да го назовавам. 

И накрая, как режисьорът и драматург Николай Гундеров се срещна с актьора Александър Валериев?

Николай Гундеров: Александър Валериев за мен е огромно откритие. Преди много години прекрасният български актьор Филип Трифонов каза същото за него – че той е една бяла врана в българския театър. Това е момче, което – не харесвам такива тежки думи като поливалентен актьор – но той е просто човек оркестър. Както може да пее, така може да играе. Може да Ви забавлява и същевременно го прави с една лекота. Човек, който не се страхува от сезоните в театъра, от силния студ и от пълната зима, който може да прекрачи толкова много граници без чувство за умора...

Ние се срещнахме всъщност в представление, което аз направих. Той играе главна роля – на малко момче от времето на социализма, с червена връзка, бяла риза и три четвърти чорапи. И направи чудесна роля на един третокласник, въпреки че тогава беше сигурно на 25 години. По-късно с това представление ходихме и в чужбина, където той бе посрещнат с голям успех и от чуждестранните зрители. Неотдавна в България имаше международен фестивала на монодрамата, където Александър Валериев спечели първа награда. 

Този спектакъл – „Клуб на пороците“, по някакъв начин, е инспириран от неговия живот, от историите, които той преживя. Защото това е талантлив човек, който е попадал и извън театъра и е сменил много поприща. Но точно в смяната на тези поприща е останал със същия свой талант и добрина. Не е зарязал онова, което го прави човек, и начина на общуване. 

Тук, в тази пиеса, има страшно сложна роля. За мен е много важно – и това е квинтесенцията на представлението – че един пълен човек, с доста голяма физика, непрекъснато ни показва своята вътрешност, това, което е дълбоко скрито в него. Но по време на репетициите този актьор отслабна със седем-осем килограма и имаше опасност на премиерата да изглежда като манекен... Това, разбира се, е в кръга на шегата, но той е страшно отдаден и работата с него е удоволствие. Ролите, които играе са изключително много – седем, осем, десет – не съм ги преброил. Но форматът на стендъп или на този театрален моноспектакъл изисква много бързи монтажни връзки, смени на различни герои и той го прави със завидна лекота. Въпреки че, може би, е около сто килограма. 

Александър Валериев: С Ники съдбата ни срещна през 2017 година, когато той дойде в Шумен, а аз там бях актьор. Веднага разпознах в него човек, с когото бих искал да продължа работа, тъй като се възхитих на нестандартния му начин на работа, на огромната интелигентност, с която работи, и на фините детайли, на които повечето съвременни режисьори изобщо не обръщат внимание, на задълбочеността. Освен режисьор, той е и блестящ драматург. От симбиозата между драматургия и режисура се получава нещо изключително качествено, което може да бъде въплътено единствено и само в човек като Николай Гундеров.