site.bta Ние сме единствената българска група, която 45 години не е спирала да работи, казва пред БТА Йордан Караджов от „Сигнал“

Ние сме единствената българска група, която е достигнала тази годишнина от 45 години, без да спира да работи. От самото начало до ден днешен „Сигнал“ са единствените, които ще честват най-истинската годишнина от 45 години. Това каза пред БТА музикантът и един от основателите на „Сигнал“ Йордан Караджов. 

По повод юбилея групата ще изнесе юбилеен концерт „45 години рок“ – на 7 декември в зала 1 на НДК в София.

В интервю за БТА Йордан Караджов разказа за юбилейния концерт „45 години рок“ и представи артистите, които заедно със „Сигнал“, ще се качат на сцената. Говори и за връзката между членовете на групата, както и за щастливите и тежките моменти от историята на „Сигнал“, коментира бъдещето на рок музиката в България. 

Г-н Караджов, тази година група „Сигнал“ отбелязва своята 45-годишнина. Какво е чувството да бъдете на сцената в продължение на 45 години?

- Като група това е най-хубавото, което можеше да ни се случи. Гордеем се с тази годишнина. Ние сме единствената българска група, която е достигнала тази годишнина от 45 години, без да спира да работи. От самото начало до ден днешен „Сигнал“ са единствените, които честват най-истинската годишнина от 45 години. Нашите колеги от „Щурците“, от ФСБ, от „Диана експрес“, от „Тангра“ и други – те се събират за 10, за 15, за 20, за 30 години, но не съществуват, докато при „Сигнал“ няма такъв проблем. Дай Господ и занапред да е така. 

Група „Сигнал“ ще отбележи своя юбилей с концерт на 7 декември в зала 1 на НДК. На сцената ще се качат общо 45 артисти. Тази бройка носи ли символика или е случайност?

- Не, няма символика. Русенската филхармония с диригент Димитър Косев наброява точно толкова и затова сме отбелязали, че на сцената ще има 45 артисти, но те ще бъдат повече. Освен тях, заедно с четиримата от „Сигнал“, на сцената ще са и въздушните акробати, които ще вземат участие в няколко балади на групата, и не на последно място – световноизвестния квартет „Славей“, начело със Светла Караджова, дъщерята на голямата Надка Караджова. Това сме подготвили като амплоа, ако така мога да кажа, за да се опитаме поне мъничко да изненадаме, за кой ли път, нашата публика. Аз знам тя какво очаква, но всъщност не очаква едно и също, и затова сме се постарали, малко или много, да я изненадаме. 

Споменахте, че сред артистите е и Русенската филхармония с диригент Димитър Косев. Защо съчетавате рок музиката с класиката? 

- Някъде преди 7-8 години ни предложиха да опитаме подобен формат и всъщност това няма да ни е първият концерт с тяхно участие. Ние направихме осем концерти из България, при това много успешни. Видяхме, че прочитът на музиката на „Сигнал“ е коренно различен от това да излезем четиримата и да свирим на електрически китари – това можем да го правим от „вече сто години“. Но публиката не ни е виждала от гледна точка на класически музиканти с рок. Надявам се, че ще остане доволна от това, което сме подготвили. Затова казвам, че тези 45 години заслужават подобен подход на „Сигнал“ към публиката.

Това означава ли, че ще чуем нов прочит на емблематичните песни на „Сигнал“ с класически елементи? 

- Точно така. Аранжиментите са много успешни. Димитър Косев сяда на рояла в две от баладите на „Сигнал“ – „Сбогом“ и „Да те жадувам“. Предполагам, че самият дух на концерта ще бъде приповдигнат и публиката няма да може да усети колко бързо минава времето. Концертът ще мине като един миг, като един дъх. 

Споменахте, че по време на концерта ще има и въздушна акробатика. Защо избрахте този елемент към концерта?

- Това е по предложение на нашия организатор. На него му се стори, че това ще кореспондира, по някакъв начин, със симфоничното звучене на „Сигнал“. Със симфоничната подкрепа от страна на Русенската филхармония, с аранжимента и с това, което ние сме подготвили, се съчетава добре. Даже някои се притесняват – ама какво е това въздушни акробати. Ще видят, ако дойдат в залата, а тя е вече пълна, за наше голямо щастие. Предполагам, че това съчетание ще задоволи всички вкусове на публиката.

Нека поговорим за Вашата връзка с останалите членове на „Сигнал“ – Александър Мариновски, Жоро Янакиев и Владимир Захариев. Как поддържате взаимоотношенията си вече 45 години?

- С военна дисциплина. Като го кажа, някъде следват усмивки, но това е абсолютно така. Гордеем се с тази годишнина, защото в една малка държава, каквато е България, да задържиш една банда, без прекъсване, е, бих казал, геройство. Това геройство се постига с невероятна дисциплина и с единомислие между членовете.

Също така, всички сме приели идеята „Сигнал“ да я защитаваме с кръв и пот, ако мога така да се изразя, защото видяхме, че във времето никой от нашите стари колеги не издържа. Те се разпаднаха. Стратегията е нещо много важно, като пример за мен са The Rolling Stones. Едни хора, които са 60 години на сцена и никога не са прекъсвали своята дейност. Макар че при тях е доста по-лесно. Защо? Защото те използват световния музикален пазар, докато „Сигнал“ ползва един музикален пазар, който е в порядъка от 80 до 100 хиляди души в цялата държава, дори може и да не са толкова. Те са разделени на няколко групи според музикалния жанр, който слушат – рок, поп, джаз.

Това, че успяваме, иска да отговори на въпроса защо всъщност сме се задържали толкова време. Но в основата на успеха стои дисциплината. Разбрали сме от самото начало, че по-малко трябва да се правят компромиси, защото всеки човек е отделна вселена. Всеки дърпа към себе си. Не твоето, а моето мнение. При „Сигнал“ няма такова нещо. Аз съм в центъра на всичко онова, което се случва в групата, и моите колеги са ми дали тази възможност, без да спекулирам с тяхното внимание. Те ми дадоха възможността да водя групата така, както намеря за добре. Разбира се, съобразявам се с тяхното мнение, но те ми казват: „Каквото измислиш – концерт ли, албум ли, турне ли, ти само ни кажи кога и къде“. 

Бихте ли описали всеки един от членовете с по една дума?

- Не ми е много лесно да опиша всеки с по една дума. Но ще опитам. За Сашо Мариновски – китаристът, бих казал пчеличка, както самият той се изразява. За Владо Захариев бих казал, че е незаменим асистент, човекът с военната дисциплина. Жоро Янакиев е като едно огромно спокойствие, което дава своя отпечатък в общия климат на групата. 

Кой е бил най-тежкият момент от историята на групата?

- Той не е един или два, но най-тежкият беше на 10 февруари 1982 година. Тогава в зала „Изгрев“, в Бургас, милицията започна да бие тогавашните младежи в публиката с палки, защото се радваха на музиката на „Сигнал“. Спрях концерта и казах, че не сме свикнали да свирим под ударите на милиционерски палки. За малко отървах 20-годишна политическа присъда за бунт срещу властта.

Слава Богу, разминаха ни се нещата, макар за една година да ни бяха свалили от музикалната сцена. Може би и това, че концертът съвпадна със събитията в Полша от 1982 година. Тук бяха настръхнали управляващите у нас, че нещо ще става в Източна Европа, но не се знае точно какво. Но то стана истина. Това е най-тежкият момент. Успяхме да надживеем какво ли не, за да се радваме на тези 45 години с пълно удоволствие. 

А кой е бил най-щастливият и запомнящ се момент с групата, за който се досещате?

- Още по-трудно ми е да отговоря, защото сме имали много забавни моменти и на сцена, и извън нея. Ние винаги черпим от един хумор, който много малко хора разбират. Когато започнем да се шегуваме по този начин, другите ни гледат странно, просто защото не ни разбират. Музикантите са с много ранима, но много богата душа. Но, ако имаш това чувство за хумор, за което говоря, нещата си идват на мястото си. Имаме много хубави моменти, но за 45 години да запомня всичко, не е по силите ми. 

Преди време „Сигнал“ презаписа хита си „Може би“. Според Вас защо една група презаписва своите песни? Дали по този начин се подобрява качеството на оригиналния запис, или опит да се запази популярността с актуален прочит?

- Този въпрос е много уместен. Всъщност, при записа на песните го направихме, когато Сашо Мариновски дойде в групата през 1990 година. Той внесе един навременен и много модерен начин на общуване чрез новите аранжименти с публиката. Тя пък ги разбра, за наша голяма радост. Публиката не каза: „А вие защо не запазихте стария звук? Ние си искаме стария „Сигнал“. Тя уважи тази наша приумица, която се оказа успешна. Впоследствие, когато правихме нови неща, ги правихме в този дух. За да може по някакъв начин да има мост между първите години на „Сигнал“ и епохата на Александър Мариновски. Ако той ме чуе, ще каже, че пак се шегувам с него. Но наистина той внесе много свежест в „Сигнал“ – със своя талант за аранжименти, с виртуозността на китарист, с нещата, които съвпаднаха с групата. 

Какво според Вас е бъдещето на рок музиката в България?

- Няма такова бъдеще вече, за съжаление. Най-вероятно, ние сме последните. Респективно казвам, че има една банда, която може би ще продължи малко след нас и това е „Б.Т.Р.“. Няма хора, които да заместят първопроходците на българския рок. Няма потомци на „Сигнал“, нито на „Щурците“, нито на ФСБ. Бих казал, че ситуацията е плачевна. Това, че идват хора на нашите концерти, е равно на усещането, все едно е за последно. Този край ще настъпи някога, но, когато излезем на сцената, го правим все едно всичко сега започва. С усета към това да махнем рутината, да запазим сценичната треска. Ако нямаме сценична треска, моментално се отказваме. Тя ни държи будни преди всеки концерт, притесняваме се пред каква публика ще излезем. Затова „Сигнал“, да не казвам голяма дума, е единствената група в света, която няма предварително написан репертоар. 

Слушате ли българска музика?

- Аз музика не слушам. Особено, когато започна да композирам. 99 процента от музиката на „Сигнал“ съм я измислил аз. И, когато слушам друга музика, тя малко или много ще ми попречи, ако запомня някой припев или мелодия, която да съвпадне с моята идея. Нещата ще се объркат до толкова, че да захвърля тази идея, която е стояла дълго в ума ми. Както Кийт Ричард обвинява Мик Джагър, че Мик е най-големият крадец на музикални идеи в света. Но е важно да ти е чисто съзнанието, когато твориш. Затова не слушам музика. Още повече, признавам си, че съм уморен от музиката. 

През лятото на миналата година станахме свидетели как на една сцена се качват „Сигнал“ и „Тангра“. Защо групите правят общи концерти? Това им напомня за рок фестивалите или за да се предизвикват взаимно?

- За фестивалите е точно така. Независимо дали в един концерт ще видиш две или повече групи, това е пак някаква идея за рок фестивал. А за предизвикването – има го, но и го няма. В безкрайно добри отношения сме с всички колеги, което, може би, не е толкова характерно за самата гилдия – единият завижда за успехите на другия и обратно.

Що се отнася до „Тангра“, да не ми се разсърдят сегашните музиканти от тази група, съвсем смело и с добри чувства казвам, че това не е „Тангра“. „Тангра“ е старата „Тангра“. За съжаление, двама от музикантите не са сред живите – Косьо Марков и Чочо Владовски. Това да се предизвикаме според мен няма много голяма сила, защото не може една трибют банда, наречена „Тангра“, да предизвика „Сигнал“, която е от първия до последния ден заедно. Моите уважения към всички от „Тангра“, в прекрасни отношения сме. Дано ме разберат правилно, но аз искам да изкажа това сравнение по отношение дали „Тангра“ може да предизвика „Сигнал“, или „Сигнал“ – „Тангра“.

За старата „Тангра“ от 1985 г., когато двете банди имаха рецитал на „Златния Орфей“, можеше да се каже, че е имало някакво предизвикателство между групите. Тогава едни харесваха „Тангра“, други – „Сигнал“. Имаше го това съревнование. Но концертът, който се състоя миналата година, не съм съгласен за предизвикателство. То беше по идея на организаторите, с цел развлечение. 

Кога според Вас един артист трябва да прекрати своята кариера? Когато напълно се изчерпи откъм идеи, или когато самата публика вече не се интересува от него...

- Ето, Вие отговорихте на въпроса. Когато публиката ти покаже, че вече нямаш творчески ресурс, когато самата ти физика не отговаря на човек, който трябва да е на сцената. Но за един артист е много тежко да напусне сам сцената. Както казва Сашо Мариновски, сцената е най-големият наркотик. Няма по-силно от това да си на сцената. Това един музикант да усети, че трябва да слезе от сцената, е много трудно, и почти винаги греши, ако реши да слезе сам. Публиката ще му покаже. Както публиката популяризира артиста, така тя му показва кога е дошъл краят на кариерата му. Тогава артистът трябва да си зададе въпроса: „Какво правим оттук насетне?“.

В световен мащаб има примери, които са достойни за уважение. Например, Том Джоунс. За мен няма по-уникален певец на света. Той е вече на 84 години и продължава да прави концерти. Музикантите от The Beatles – Ринго Стар и Пол Маккартни, също продължават своите кариери. Това са хора, от които сме се учили навремето. Нов България не е точно така. У нас ще кажат: „Какво правиш още тук? Дай път на младите“. И аз винаги съм казвал, че не съм застанал на пътя на никого. Ако младите имат желание да вървят по своя път, тогава бих ги поздравил. Бих им казал „Браво, мои деца“. 

Споменахте за младите и тяхното присъствие в музиката. Днес музиканти от голямата рок сцена правят съвместни проекти с млади изпълнители. Кирил Маричков записа песен с групата Jeremy?... 

- Нямам нищо против, но трябва да получим покана за подобна колаборация. Не сме затворени като крепост, където не даваме на никого да влиза. Напротив, ако има предложение или покана, дори няма да го обмисляме. 

„Сигнал“ е една от малкото групи, които не са изпълнявали песни на английски език. Защо никога досега не се изкушихте да пеете на английски език?

- Защото сме българска група. Аз съм на мнение, че един човек знае английски език дотолкова добре, доколкото е живял в англоговоряща страна – Англия, Австралия, САЩ, Индия, и всички бивши колонии на Британската империя. Имам едно убеждение, че това, което чувам, не е никакъв английски. Дори и англичанин да ти създаде текст, и ти да го изпееш, той самият ще разбере, че това не е английски език. Ние не пеем на английски, защото уважаваме родния си език.

Няма да забравя как свирихме в един рок клуб в Кипър през 1995 г., когато се запознахме с един шотландец. В бара влязоха българи, пуснаха няколко български песни и всичко изпяха, особено пяха с нас на нашите песни. Тогава шотландецът ни каза, че правим някакви кавъри на песни и че пеем на „някакъв много странен английски език“. Затова един човек знае английски език, ако е расъл в държава, където местен език е английският.

Група „Сигнал“ има песен, озаглавена „Съжалявам“. Има ли нещо, за което съжалявате?

- Не. Надявам се, че оттук нататък нещата ще се нареждат така добре, както са се нареждали до ден днешен. Смело звучи, че не съжалявам за нищо. Имам брак от 53 години с една жена. Имам две деца. Имам трима внуци. Какво повече от това да желая? Апотеозът на човешкия живот са внуците, а аз това съм го постигнал. Няма за какво да съжалявам, щастлив съм. 

А за какво сте благодарен?

- За семейството, разбира се. Благодарен съм най-вече на съпругата ми Марияна, която загърби всичките свои интереси за това как да подреди живота си и повярва, че професията на Йордан Караджов е музикант. Професия, която той следи от много километри, безсънни нощи, хотели. Неслучайно, винаги цитирам, че ние сме спали по хотели много повече, отколкото в собствените си легла у дома. Това е цената на длъжността, която наричаме „Сигнал“.