site.btaИли се движиш в една посока нагоре, или падаш надолу, казва музикантът Боби Вълчев

Човек винаги трябва да се развива, да няма страх от това да експериментира и да търси новото, различното. Или се движиш в една посока нагоре, или падаш надолу.  Думите са на музиканта Боби Вълчев в интервю за БТА.

Боби Вълчев  завършва Националното музикално училище ,,Любомир Пипков'' в София, а висшето си образование получава в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“  с две специалности  – ,,Джаз пиано'' и ,,Композиция''.  Продължава да учи в музикален университет, в Лондон, но не завършва, тъй като разбира, че всъщност практиката, която постепенно започва да придобива чрез участия в различни клубове и заведения, му е от много по-голяма полза, отколкото учебният процес в университета. По-късно става асистент в майсторския клас на проф. Милчо Левиев. „Това, което съм научил от него е, че трябва да бъдеш себе си и да следваш сърцето и душата си в това, което правиш. Без да мислиш и да преценяваш дали някой ще го хареса“, казва Вълчев.

От 13 години той живее, твори и преподава джаз и пиано в Дубай. През 2021 г. получава доживотна златна виза от Дубай. „Това е признание на изкуството, което съм правил там – концерти, фестивали, на които съм свирил, както и на преподавателската ми дейност. Бях награден от шейха на Дубай. За мен това беше една много силна емоция. Почувствах се много оценен, въпреки че, реално, аз съм чужденец там. Оцениха ме за принос към културата. Почувствах  се много силен тогава“, разказва още музикантът.

Следва цялото интервю на стажант-репортера Йоанна Лашкова с Боби Вълчев пред БТА:

Спомняте ли си кога се запалихте по музиката?

- Разбира се, никога няма да го забравя – още от много, много малък. Реално, нямам много спомени от това време. Но съм бил на 3-4 години, когато вкъщи сме имали акордеон. Хванал съм го и съм започнал да свиря някакви песни. Даже съм пял. Всички са ме слушали и са се изумили как, аз, който едва съм ходил и още не съм имал музикално образование, без никакви уроци, съм свирел съвсем натурално, без никаква подготовка. Слушах страшно много музика. Баща ми имаше колекция от всякаква музика.

А каква беше първата Ви сценична изява?

- Първата ми сценична изява, ако говорим за в България, беше при един  съсед. Тогава хората постоянно се събираха, всички съседи се знаеха. Реално, всяка вечер ходих при някого от тях. Хората ме резервираха за една седмица напред. НапримQер,  казваха ми ,Другата сряда си вкъщи… Да не забравиш!''. Аз отивах, пеех и свирех, а те ми приготвяха любимата храна. Питаха ме какво ми се яде, а аз си поръчвах пушено пиле с пържени картофки. И те ме подкупваха с това… Като цяло, това ми беше първата сценична изява. 

След това правихме в квартала серия от концерти – с осветление, с публика. Продавахме билети. Аз и още някои мои приятелчета пеехме, свирихме. Всичко това правихме в двора на един наш съсед – чичо Форко. Той имаше лампи, прожектори в двора. Спомням си, че имаше и една жигула. Беше се обърнал да си прави нещо по нея, а ние я ползвахме като декор. Тя беше бекграунда на сцената. Взимахме от него и някаква колона. Към колоната връзвахме микрофони и така правихме концертите… Всичко беше с много голям ентусиазъм.

После по-сериозната ми медийна изява беше, когато бях на 6 години. Свирих и пях Let it be в БНР, пряко, в ефир. Бях на 6, в първо студио на радиото. Това за мен беше уникално.

Докато изнасяхте концерти при съседа с обърнатата жигула ли се роди интересът Ви към колите? 

- Аз имам интерес към колите още от много, много малък. Колекционирах ретро коли – малки колички, повечето от които метални, тежки, хубави. Имах много голяма колекция. Спомням си, че когато пях в Хора на софийските момчета, пътувахме в Италия, Германия, Испания, Франция. Родителите ни даваха джобни пари.  Всички си ги харчеха за някакви сувенири. Аз си купувах само колички и бях супер щастлив, че си харча правилно парите. Страстта към коли я имам от много ранна възраст. Вместо кръв, имам‘ бензин във вените. После, когато поотраснах, започнах да ги колекционирам и в голям размер.

Ако се насочим към по-професионалната част от живота Ви, бихте ли посочил най-важния съвет от проф. Милчо Левиев?

- Те са много съвети, много неща, много опит. Трудно е да кажа едно конкретно нещо. Не е едно. То е просто едно чувство, енергия... Да усетиш този човек, да се докоснеш до този талант, до начина му на мислене, до свободата, с която той прави музика и изкуство. Това докосване ме промени тотално и ми показа, че трябва да бъда себе си и да не се притеснявам да бъда себе си. 

Това, което съм научил от него е, че трябва да бъдеш себе си и да следваш сърцето и душата си в това, което правиш. Без да мислиш и да преценяваш дали някой ще го хареса. Когато си естествен и си истински със себе си, публиката го вижда. Хората приемат музиката с инстинктите си, не с разума. Всеки човек чувства.  Когато музиката е направена истински и от душа, и имаш нещо, което да кажеш с тази музика, да пратиш някакво послание, хората го приемат, харесват и усещат.

Кои са най-важните качества, които трябва да притежава един млад музикант в днешно време?

- Зависи какво иска да постигне този млад изпълнител. В днешно време ценностите са много по-различни. Ако този млад изпълнител иска да постигне нещо в музиката, да открие истинската музика, най-важното е той да бъде себе си. Да прави тази музика, която чувства и която иска. Да бъде много добре технически подготвен – да е репетирал, да е свирил, да се е упражнявал. Да бъде себе си, без да се опитва да пунтира някой друг. Всеки човек е индивидуален и трябва да бъде себе си. Може да черпи вдъхновението си и от известните, но без да ги пунтира.

Кое е по-важно за един артист – да бъде талантлив или да е дисциплиниран и упорит? 

- Сто процента бих казал второто – както хората твърдят – 1% талант и 99% труд. Човек се ражда с таланта – или го нямаш, или го имаш. Това не може да го промениш. Това, което можеш да промениш, е дисциплината, труда и упоритостта. Трябва да си постоянен. Въпросът в успеха е какво ти правиш. Най-важното е човек да се упражнява много, да бъде упорит и да не се отказва. 

Понякога в музиката не всичко е плавно и постепенно. Може да имаш години наред чувството, че нищо не се случва, но в един момент да литнеш. Затова трябва да си много постоянен и много упорит. Това е къртовски труд, на който посвещаваш целия си живот. Музиката е голям риск. Там даваш наистина цялото си време.

Аз съм свирил по 24 часа на ден. Не съм спал. Ставал съм сутрин в 5:30 ч., преди да отида на училище. В паузите и междучасията отново съм свирил. След училище пак. Ако нямах успех в музиката, аз нямаше какво друго да правя. Не съм и имал време друго да правя. Човек, който иска да стане професионален музикант, трябва много силно да вярва в себе си, защото това е един страхотен риск, при който, ако не успееш, просто си си загубил времето.

Много съм щастлив, че семейството ми винаги ме е подкрепяло и ми е давало свобода да правя това, което искам. Има някои семейства, които директно ти режат крилата.  Аз имах пълната свобода да правя това, което исках. 

През 2016 г. издаваш албума ,,Стереотипи''. Кои са стереотипите, срещу които се борите? Как се роди идеята за този албум? 

- Този албум се роди както всичко в моя живот – без никакви планове, супер спонтанно и натурално. С моята колежка, много добра приятелка и певица –Флорентина Тушел, от Румъния,  работим заедно от много време – още откакто съм в Дубай – вече почти 14 години. С нея имахме участия в един много красив бар, който беше на 44-тия етаж с невероятна гледка. Общо взето, тази обстановка много ни вдъхновяваше. Аз сядах на пианото, тя взимаше микрофона и започвахме да свирим някаква песен. Започвах някаква тема на пианото, която никой никога не е чувал. Изсвирвам някакви акорди, а тя хваща някаква мелодия и дори си измисляше текст на момента. Всички песни в този албум са създадени по този начин – изсвирени са на живо и сме ги записвали с някакъв телефон, защото след това нямаше как да ги повторим, тъй като беше спонтанно. По този начин се появи албумът. Естествено, след това всички песни са записани в студио. 

Кръстихме го ,,Стереотипи'', защото хората днес живеят с много стереотипи и преднамерени задръжки. Всеки мисли какво ще каже другият. Хората не живеят собствения си живот, а живеят някакъв чужд. Това спира цялата им креативност,  възможността да бъдеш себе си отпада тотално, тъй като ти си мислиш само кой какво ще си каже за теб. Докато през 2016 г. това не беше чак толкова голям проблем, то сега, през 2023 г., се наблюдава все по-активно. Кръстихме го ,,Стереотипи'' именно с идеята да разбием  всички стереотипи. 

Албумът не е преднамерен, не е създаден с някаква комерсиална цел и не цели да предизвика известност. В него са пресъздадени истински ситуации и истории. Всички текстове на песните са инспирирани от истински неща. Тогава Флорентина загуби баща си и това беше една много драматична история, за която веднага написахме песен, включена отново в този албум. Има и много други случки, запечатани в албума.  Затова той е много истински. 

Почти 14 години живеете в Дубай. По-различно ли е отношението към музиката там?  

- Повечето хора имат отношение към музиката и са свикнали, че трябва да се свири на нещо. От гледна точка на образованието, там музиката е много популярна. В училище всеки свири на пиано. Това е абсолютно задължително. Там свиренето е стандарт и има много високо развита музикална култура.  

Според мен в България през последните години все по-силно се налага изкуството в образованието и се засилва интересът. От гледна точка на талант обаче, в България има супер много талантливи хора – много на брой и много талантливи. Мисля, че при нас проблемът е в дисциплината. Посоката ни в момента е правилна и трябва да продължим да вървим по този път. Трябва обаче да има повече фестивали, концерти, музикални събития. По този начин се създава една среда, въобще енергия, която хората усещат, и започват и те да искат да свирят.

Там навсякъде, във всяко заведение, хотел, клуб, бар, ресторант, джазът е стандарт. Един от критериите за оценка на заведенията и хотелите  там е именно категорията „Музика на живо“', под която се има предвид джазът. Там навсякъде се слуша страшно много джаз. Освен това, има наистина много фестивали и изкуството е много развито. 

Преди време казвате, че мечтата Ви е да създадете школа, която да обучава деца със здравословни и емоционални проблеми…

- Лека-полека се случва. Правя все повече стъпки към тази школа. В Дубай преподавам на много хора, сред които има и такива с проблеми. Виждам как музиката им помага. Планът ми е, когато се върна в България, да направя своя школа тук, където да мога да помагам на всички – хора с проблеми, на професионалисти и на всички, които желаят да бъдат успешни в музиката. Да им давам съвети, курсове, уроци. 

Кои са ценностите, на които се уповавате, и без които според Вас е невъзможно развитието на един  музикант?

- Най-важното нещо за един добър музикант е винаги да се развива, без да си мисли, че вече няма какво повече да научи. Винаги има какво да се научи. Човек винаги трябва да се развива, да няма страх от това да експериментира и да търси новото, различното. Да не се отпуска по течението, мислейки си, че вече знае и е направил  всичко. Това е моментът, в който развитието спира и той спира да бъде артист. Според мен обаче, както в музиката, така и в живота,  изобщо няма стоене на едно място. Съществува или развитие, или падане надолу. Тъй като времето се променя и всичко тече… Или се движиш в една посока нагоре, или падаш надолу.

Ако днес имахте възможността да срещнете 18-годишния Боби, какво бихте му казал? 

- Аз все още се чувствам като на 18. Бих му казал „Давай по същия начин“. Тъй като не съжалявам за нищо. Не съжалявам и за капчица от времето си. Бих повторил действията си по абсолютно същия начин.

Кой е най-щастливият момент в живота Ви?

- Като цяло, аз съм много щастлив човек. За мен щастието е навсякъде. Имам много щастливи моменти. Дори в случаите, когато не съм бил щастлив, се опитвам да видя положителното в ситуацията. Всеки провал те учи на това какво не трябва да правиш следващия път. Трудно ми е да посоча един конкретен момент. Но, например, бях много щастлив, когато получих  доживотна златна виза от Дубай, в признание на изкуството, което съм правил там – концерти, фестивали, на които съм свирил, както и на преподавателската ми дейност. Това стана през 2021 година. Бях награден от шейха на Дубай. За мен това беше една много силна емоция. Почувствах се много оценен, въпреки че, реално, аз съм чужденец там. Оцениха ме за принос към културата. Почувствах  се много силен тогава.