site.btaПоетесата Камелия Кондова пред БТА: Няма как изкуственият интелект да те докосне емоционално

Няма как изкуственият интелект да те докосне емоционално. Единственият смисъл да съществуват изкуствата е да стигат от сърце до сърце и от душа до душа, каза в интервю за БТА поетесата Камелия Кондова. Няма как изкуственият интелект да знае, че поезията е съдба, която е далеч от суетата, подчерта поетесата. Във Велико Търново тя ръководи курс по творческо писане по покана на Сдружение „Клубът“, а курсът беше част от инициативата „Майсторите“. 

Една от основните идеи на подобни курсове по творческо писане е създаването на общност, защото творецът има нужда от общност в младостта си, после вече може да се самовглъби, даже да остане сам е задължително за известно време, но първо трябва да се почувства сигурен сред несигурните свои събратя, и те всички да създадат общност, посочи Камелия Кондова. 

Младите хора са малко обременени от представата си за поезията като лозунг, за римата, като готовност, която ти играе лоша шега, ако не владееш класическия стих, но „роботизираната дивотия“, наречена изкуствен интелект, няма да им отнеме удоволствието да създават свои метафори и да пишат, за да се изразят. Изкуственият интелект взима текст от така наречените облаци. Текст, създаден и записан от някой човек, и впрочем веднага става ясно дали талантлив или бездарен човек си е играл на метафори, тоест, изкуственият интелект борави с човешкото знание и можене, той е възпроизводител, отбеляза тя. 

Поезията, като акварел - сгъстената емоция

Разговорът с една от най-интересните български поетеси  е под чардака в къщата на великотърновската художничка Елена Стоева, основателка на Сдружение „Клубът“, в който са част от лицата в Дамския изящен клуб, създаден преди няколко години във Велико Търново. В моя живот има две географии - любовната и приятелската. Приятелската е по-устойчива. Търново е част от моята приятелска география в лицето на художниците Елена и на Николай Стоеви, посочи Камелия Кондова. 

За Камелия Кондова, поезията е съдба, която е далеч от суетата. „Ако имах избор нямаше да пиша, затова пиша само в краен случай, защото не е лесно“, подчерта тя и допълни, че поетичното писане е мъчителен и болезнен процес, който същевременно е и спасителен. „Това е шантавото на поезията“, каза тя и даде пример с писането на проза – като изключително дисциплиниращ процес. При прозата има една котва, която те държи на земята в равновесие, защото иначе ще навредиш на писането. Писането на поезия е една идея преди да умреш, дори чисто физически е болезнено- пишеш, защото това е последната кобна, която всъщност те спасява и не умираш. Поезията е като акварела във визуалните изкуства - сгъстена емоция, подчерта тя.

Поезията и страданието

Страдането не е от вчера, то е част от човешкия живот и съществуване и по време на войни и в периоди на лични трагедии. Поезията, като трагично изкуство е свързана със страданието. Важни са очите на поета, даже понякога е важно какво е премълчал за да не бъде формален, да не бъде прекалено социален, защото това със сигурност „накъртва“, смята Камелия Кондова и допълва, че поетът не е длъжен в стихотворна форма да изразява позицията си, защото много трудно това достига от сърце до сърце. Поезията е утеха. Когато говориш или пишеш трябва да си искрен и да не забравяш самоиронията, тя е най-важната за да не изпадаме в нелепи сантименти, посочи Камелия Кондова.

Нямам необходимост да рецитирам собствените си неща, даже това е изпитание за мен, но обичам да ходя на представяния на други поети. Смисълът е поетът да стигне до читателя не като самоцел, защото читателят на поезия е специален, той е емоционално подготвен. В този интимен разговор читателят не получава отговори, защото поезията не отговаря, тя продължава да задава неговите въпроси, а продължението е живот.

Поетите издават един специфичен вик, който винаги намира своя отклик

Със сигурност поезията е молитва и за читателя и за поета. Ако ти си вложил усещането за храм, независимо от тематиката, то и читателят се чувства като в храм. Поетите издават един специфичен вик, който винаги намира своя отклик, затова читателите и слушателите на поезия са безценни, разсъждава Камелия Кондова.

Според нея опасен момент за твореца е рутината, подчинена на суетата, тя може да убие поета. Търсенето на популярност е пагубно за твореца. Пагубно е и за читателя, който чете даден автор само защото той е известен. Това е изкусително, но и подвеждащо, освен това е крайност. Имала съм ситуации, в които ми казват, че са израснали с моята поезия, но става дума за читател, поне с няколко години по-голям от мен.

 „След съвестта и страховете едва ли има трети ад“, този стих от Иван Динков беше сред темите, които поставих за размисъл на участниците в творческия курс по писане тук във Велико Търново. Това беше една от провокациите ми към тях, защото младите творци, които искат да се разлистят трябва да четат много поезия, за да имат поетичен речник. Дори не бива да се страхуват от епигонството. Това е неизбежно и няма нищо страшно, даже е задължително за един млад автор. Аз самата по едно време се усетих, че маниерно пиша като Маргарита Петкова, която много обичам. Обаче аз нямам нужда от нейния скандал, мога сама да си спретна собствен, но за да го осъзнаеш трябва време. Тези текстове, аз не публикувах. Понякога за поета е нужно прибиране, не дълга пауза, защото паузата е вътрешно състояние, нужно е отдалечаване от другите и от собствените текстове. В момента в който пишеш няма как да се отдалечиш. 

По-добре е да сготвиш супа на любимия, вместо да чакаш харесване за написаното

Думите са оръжие, те са и опасни и спасителни. Думите оставят белег, важно е какъв белег си оставил в това общуване - с мъж, жена, дете. Човек се изгражда с думите на които вярва или не. Ние с претенциите за владетели на думите сме опасни. Още по-опасни сме, когато за нищо ги нямаме и дрънкаме с тях по медиите и върху белия лист. По-добре да сготвиш една супа на любимия, отколкото денонощно да пишеш, само за да бъдеш непременно прочетен и харесан в социалната мрежа, подчерта поетесата.