site.btaХудожникът Лъчезар Ошавков: Човекът изчезва... 

Художникът Лъчезар Ошавков: Човекът изчезва... 
Художникът Лъчезар Ошавков: Човекът изчезва... 
Снимки: Даниел Димитров / БТА

Аз съм човек, който не обича празниците, за мен всеки ден е празник, казва художникът Лъчезар Ошавков в интервю за БТА. И това е само щрих от неговия изцяло позитивен и огрян от светлина образ – на артист, който на сто процента отговаря на името си. Общуването с него е празник. Картините му са празник. Животът и биографията му също са хронология на въодушевлението, вдъхновението, страстта и устрема да постигаш блясъка на живеенето с достойнство и стил.

„Човек от рождението си е ваксиниран да живее. Той е осъден да живее“, казва още той. И обяснява „своята“ философия така: „Аз търся мястото на човека, което липсва в така нареченото модерно изкуство. Човекът изчезва... Аз искам да възстановя в моите картини – доколкото съм способен – равновесието в едно диалектично единство, което е образ – предмет. Изобразителното изкуство изобразява. Ако изчезне образът, изчезва и това изкуство“. 

„Човек не може да прави изобразително изкуство, без да обича. Това е любов към живота, любов към ближния. Това чувство трябва да го има, за да можеш да изразиш картини“, смята Лъчезар Ошавков.

Пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, художникът разказва за срастването с Париж, за събудеността на София, за късмета и приятелството с Павел Матев, за късмета да бъдеш жив, за Русия и бившия Съветски съюз, и дали сега би отишъл там, за емигрантския живот и дали той сплотява българите.

И още: От каква ваксина има нужда човекът днес. Защо негови монументални творби има по целия свят, но не и в България. Защо Никола Манев е в дъното на всички парижки истории. Кога осъзнава, че в България се чувства като чуждо тяло в игрище. Защо иска да бъде анонимен.. В интервюто става дума и за много от неговите приятели, които са сред най-големите имена в българското и световно изкуство – Атанас Яранов, Никола Манев, Андрей Лекарски, Павел Матев, Людмила Живкова, Константин Казански, Владимир Висоцки, както и сестра му – голямата българска флейтистка Лидия Ошавкова

Г-н Ошавков, събуди ли се напълно Париж след пандемията?

- Аз трябваше да се родя в Париж, в края на 30-те години. Там са живеели моите родители – баща ми е следвал философия в Сорбоната. Не се раждам там, защото през юни 1940 година германците навлизат във Франция, родителите ми бягат в България и аз се раждам два-три месеца по-късно в град Видин, при родителите на майка ми.

Никога не съм живял там, но имам много хубави спомени от летните ваканции. Не бях стъпвал във Видин 60 години, преди две-три години отидох там. Останах малко разочарован, защото нещата се променят... Но Дунава си тече и Бабини Видини кули са там... 

В Париж аз се върнах у дома – там, откъдето трябваше да тръгна, въпреки че не говорех съвсем добре френски, познавах го вече по карти, по снимки, не бях изненадан... Просто си намерих мястото. И в момента съм се сраснал с този град – дотолкова, че въпреки, че имам гражданство, казвам, че по националност не съм французин, а парижанин. През целия си съзнателен живот съм живял в Париж. 

В София познавах центъра на града – квартала, в който живеех – Докторската градина, Художествената академия, Клуба на журналистите, Руския клуб. Извън това ми е малко неизвестно. А в Париж познавам не само всяко павенце, но и предградията. Така съм се сраснал.

Париж започна да се събужда, да. Но Париж се промени много от това, което познавах в младежките си години – демографски. Иначе къщите са си на мястото. Но има други хора, друго поколение, друг цвят на кожата... Париж не заспива никога. Париж винаги е бил събуден. Има една много хубава мисъл на Оскар Уайлд – „Париж е град, в който можеш страхотно да си загубиш времето, но никога не можеш да се загубиш“.

А как Ви се струва София в това отношение – по-събудена ли е от Париж, или не е толкова събудена?...

- София също е събуден град – във всякакви периоди. Една политическа власт идва и си отива... Аз казвам, че българската история се пренаписва с всяка смяна на правителството, но София си остава София.

За мен София на моята младост е малко по-различна. Навремето, например, се миеха улиците, когато градът беше малък. Когато аз следвах в Художествената гимназия и след това в Академията, имаше един много буен цъфтящ културен живот.

Последните две години повече Ви вдъхновиха или повече Ви блокираха като творец?

- През последните 2-3 години почти не излизах от ателието, още преди пандемията. Защото имах изложба в галерия „Нова арт спейс“, която беше предвидено да се открие за моя 80-годишен юбилей през 2020 година. Но пандемията попречи и го направихме тази година. Работих непрекъснато за тази изложба. 

Може да звучи малко цинично и неприлично, но ковид ми дойде много добре, защото никой не ме безпокоеше. Ателието ми се намира в източната част на Париж, даже леко извън Париж, в предградие. Там е един кръстопът, минават няколко магистрали, жп линии, а беше пълна тишина. Страхотно! И тогава се роди картината „Сам“...

Казвате, че винаги сте живял с това, което животът Ви предлага. Какво Ви предлага животът днес, 27 септември?

- Първо, животът ми предлага това, че още живея. И, да чукна на дърво, съм в добро здраве. Въпреки че пролетта получих някаква инфекция – не ковид, която доста ме разтърси, но успях да се отърва.

Аз съм човек, който не обича особено празниците. За мен всеки ден е празник. И затова неслучайно избрах да живея в Париж, който е безкраен празник. А и София, когато грейне слънце, има празничен вид...

От каква ваксина има нужда човекът днес?

- Аз не вярвам много във ваксината срещу ковид. Ако си ваксиниран – си ваксиниран, а не през три месеца да ти слагат инжекция. Много добре си спомням, че след войната, бил съм първо отделение, 1947-48 г., ни ваксинираха срещу туберкулоза. И тази ваксина е валидна и до днес... 

А иначе човек от рождението си е ваксиниран да живее. Той е осъден да живее. 

Ваши монументални творби има по целия свят, включително и в съседна Северна Македония. Имал ли сте такива планове и за България?

- Аз нямам, или това, което имах, беше в Художествената академия, което е разрушено. Но аз нямах време да ги направя, защото веднага след завършването на Академията, сутринта си взех дипломата, а следобед – „Ориент експрес“, и напуснах България.

Като студент съм участвал в монументални произведения на моя приятел от детинство Атанас Яранов, с когото бяхме много тясно свързани (Атанас Димитров Яранов-Шаро, 1940-1988, е български художник, живописец, едно от най-големите имена в българската пластична култура – бел. а.). Едно от тях се намираше на ъгъла на „Раковска“ и „Аксаков“, сега там има някаква много модерна банка.

Казвате, че картините Ви нямат нищо общо със студената неподвижност. Но как би изглеждала такава картина?...

- Тази фраза има и продължение... Няколко френски журналисти много точно определяха картините ми, казвайки, че нямат нищо общо със „студената неподвижност на хиперреализма“. Хиперреализмът надминава фотографията, той е по-точен от нея, но и по-студен. Отговаря на реалността, но няма живот вътре. В този аспект, аз не съм никакъв хиперреалист. Нямам нищо общо с философията на това изкуство. 

Моята философия е съвсем друга – аз търся мястото на човека в изобразителното изкуство, което липсва в така нареченото модерно. Човекът изчезва... Аз искам да възстановя в моите картини – доколкото съм способен – равновесието в едно диалектично единство, което е образ – предмет. Изобразителното изкуство изобразява. Ако изчезне образът, изчезва и това изкуство. 

Веднага се сещам за Вашата изложба „Венеция без хора", която правите като своеобразен протест срещу пренаселеността на този град. Не е ли много голямо мъчението да направиш такава изложба, когато имаш друг тип разбирания за изкуство?

- С Венеция имам много специални отношения, защото там аз преминах отвъд Желязната завеса. Италианците бяха щедри тогава. През 1968 година даваха пет дни транзитна виза. Беше страхотно. Останах пет дни във Венеция. Но оттогава много вода изтече по Канале гранде, много по-малко хора имаше...

След това се върнах за по-дълго. Има един анекдот – успях да получа виза от венецианската полиция, защото полицаят се оказа меломан и знаеше повече от мен имената на българските оперни певци. И каза: „Борис Христов, Николай Гяуров ... За колко време искаш виза?“. И ми даде виза за една година. И аз останах дълго време, и рисувах за туристите на площад „Сан Марко“...

Оттогава не е имало изложба, където и да правя в света, поне една работа да не е оттам. И сега имам една картина от Венеция. 

А относно „Венеция без хора“ – аз не съм от тези, които протестират. Приемам нещата такива, каквито са. Нямам време да протестирам, много бавно работя картините си, за да губя времето в протести.

Сега във Венеция човек не може да се размине от хора по улиците, камо ли да види нещо. Да не говорим за огромните многоетажни кораби с туристи. И тогава ми се поиска Венеция да е без хора. И така се зароди идеята „Венеция без хора“. 

Пазите ли все още портрета на Никола Манев, който рисувате на 17-годишна възраст? Как се стигна до тази рисунка?

- Да, да, да... С Никола Манев сме съученици от отделенията. Бяхме като сиамски близнаци, с тази разлика, че не сме нито сиамци, нито близнаци. Винаги заедно. 

Родителите му не искаха да става художник, въпреки че баща му беше архитект, и то много интересна личност. За да стане човек, го записаха в Руската гимназия. След като през първия срок като получи само двойки – от началото до края, баща му разбра, че нещата няма да станат както той иска, пусна всички връзки и Кольо го приеха направо във втори курс. И така пак се събрахме – в Художествената гимназия, в Художествената академия. 

Никола Манев много ми помогна. Вече беше в Париж. Чрез баща си, който беше архитект в Тунис, а оттам – в Париж, в Художествената академия. Кольо ми изпрати една „истинска“ фалшива декларация за издръжка и така се записах в университета... Във всички парижки истории, не само моите, в дъното търсете Кольо Манев (Смее се – бел. а.).

А рисунката я правих, докато двамата бяхме ученици в Художествената гимназия и той имаше нещастна любов в кавички, защото не смееше да изрази чувствата си към една наша много красива съученичка. Той живееше на ул. „Мургаш“. На тавана бяхме направили, както той казваше, нашият Монмартър. Това е през декември 1957 година, когато съм написал без грешка на френски expression. Чаша вино, Кольо с цигарата – на едно картонче... 

Никола Манев, Андрей Лекарски, Кристо, Жул Паскин, Жорж Папазов свързват живота си с Франция. Емигрантският живот сплотява ли българите? . .

- В известен смисъл ги сплотява много, защото всеки се намира, в един момент, в среда, която му е враждебна. С Кольо и Анди имахме късмет, че без да сме се наговаряли, бяхме заедно в Париж. Те двамата отиват преди мен и там се намират. А малко след това пристигам и аз. И се намираме там...

По онова време всеки, който искаше да напусне България, намираше начин. По легален или нелегален път. Хората, с които нямахме никакви проблеми, бяха тези, които бяха дошли по нелегален път. С Христо Куртев, който напуска България по нелегален път, бяхме първи приятели. Независимо, че той е абсолютен монархист, а на мен монархията нищо не ми говори...

В България се чувствам като чуждо тяло в игрище, казвате през 2018 г. Кога обаче го осъзнахте това?...

- След като напуснах България, през 1968 година, не бях идвал десетина години. Така ме завъртя живота. По онова време беше по-лесно да си изкарвам прехраната с китарата, отколкото с четката. Имах друг глас обаче...

Например, мечтата на Никола Манев беше шест месеца да е в България и шест месеца – в Париж. И тя му се осъществи. Аз също имах тази възможност, но животът се разви по друг начин... 

Имах една много тежка автомобилна катастрофа и след нея си дойдох в България. Спомням си, че с баща ми подписахме декларация, че, ако нещо ми се случи, болницата няма да носи отговорност. След тази катастрофа се чувствах като попаднал на друга планета. И когато се върнал в България, усетих, че някак си съм се отчуждил – от този момент. И много рядко идвах в България. 

И Кольо, и Анди, живееха повече в България, и то от няколко десетилетия. Никола Манев беше станал една от големите звезди в България. А аз много обичам да бъда анонимен. Знаете ли колко хубаво се живее, когато си анонимен? (Смее се – бел. а.).

Колко пъти са писали по Ваш адрес „Дай на Ошавков каквото иска“...

- Никой не го е писал... Аз имах щастието да мога да влизам свободно в Клуба на журналистите и да създам приятелство, което улесни заминаването ми за Франция... Станах приятел с една много голяма личност – Павел Матев. Случайно, по това време бяха обединили Министерството на културата и Министерството на просветата, а той беше министър. Още пазя това писмо, което ми разреши да отида и да следвам в Париж – на собствен риск и без стотинка в джоба.

Срещнах Павел Матев, когато излизаше от министерството и му казах, че ми трябва формуляр за полицията. Той ми казва, че има формуляр, но няма време... И започна да търси в джоба си, имаше пет кутии цигари „Родопи“. В едната от тях имаше две-три цигари, извади ги и написа „Ленче, дай на Ошавков каквото иска“...

Чувствате ли се късметлия в живота, това с Павел Матев късмет ли беше, или нещата винаги идват по трудния начин?

- Късмет е, че го имаше този човек, който беше изключителен човек – като тип, като характер, като поведение в живота... Има един израз, който аз не обичам – народен човек, но той беше нещо повече от това.

Той не беше от най-редовните посетители в Клуба на журналистите, но там се събираха и писателите. Как съм попаднал на тази маса, един Господ знае, от дума на дума, се сприятелихме... Дори не знам дали лично са се познавали с баща ми. Късмет е това, че животът ме е надарил да познавам този човек.

Късметът е нещо много условно...

- Аз дори не знам какво значи късмет. Казват “Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет“. Човек сам си създава късмета, не му пада отгоре – с поведението си, с това, което да прави, съзнателно или несъзнателно, понякога. Но имам чувството, че трябва да се бориш за това да имаш късмет. Не е дар Божи... 

Представяте ли, че сред срещата с Константин Казански животът може да продължи в изцяло музикална посока – ако не бяхте загубил гласа си?

- Срещата беше случайна, ние не се познавахме от България. С Кольо Манев, не един път, сме живели заедно. Тогава мецанат ни беше игуменът на Рилския манастир дядо Варлаам, който после стана Пловдивски митрополит. Това е, защото Стефан Манев, бащата на Кольо, правеше някакви архитектурни поправки в манастира.

Дядо игумен ни предложи да идваме в манастира и да работим на разноски на манастира. И като тръгнем, правехме изложби в игуменарницата, и той си избираше, и винаги си избираше най-хубавото. Живеехме в килия 32 – на цар Борис Трети, спяхме на царски възглавници от морска слама...

Живеели сме и на много хубаво място, много баровско, недалеч от ЮНЕСКО, в Париж, на авеню дьо Сакс, не секс (Смее се – бел. а.). Сакс е френски маршал... И така, Кольо доведе Коцето, беше доста изпаднал, нямаше пари за цигари... Коцето не знаеше много руски романски, а аз имах огромен репертоар – от майка ми, и най-вече – от белогвардейци, които идваха в гимназията и в академията, и ни свирепа песни отпреди Революцията.

Казански е страхотен музикант, на много високо ниво. Той направи най-хубавите аранжименти на плочите на Володя Висоцки във Франция. 

Стана така, че загубих една поръчка, на която разчитах много. И Коцето предложи да опитаме – той с китарата, аз – да пея. Приеха ни поотделно в едно заведение, но малко след това собственикът реши да ни вземе заедно. Защото в кабарето се стои до 3:00-4:00 ч. сутринта, независимо дали има клиенти. 

Много бързо стана спойката между нас. Коцето беше музикалната опора, аз акомпанирах. Държах китарата, защото нямаше как да си сложа ръцете в джобовете (Смее се – бел. а.). 

Музикалният гений беше той. Аз се забавлявах, но имах понятие от музика, защото като дете съм учил, заедно със сестра ми, в детска музикална школа (Сестрата е Лидия Ошавкова, родена през 1942 г., наричана Първата дама на флейтата в България – бел. а.). Познавам нотите, знаем кое е до, кое е ми. 

Нашето представяне на сцена имаше успех. Коцето пишеше и много хубави песни с френски текстове, но напусна, а аз продължих с друг музикант. Само че единственото същество, което си знае работата, това е Господ. Той реши – не! Найн музика! Счупи си главата, за да ти дойде акъла и... четката, и така...

Рисувал ли сте Казански?

- Не, не съм... Беше специално времето, когато сме работили заедно. Ние спяхме денем, а работехме нощем. Има една хубава песен, пее я един от големите френски певци Жак Дютрон – Il est cinq heures Paris s’éveille – 5:00 ч. е, Париж се събужда... Аз тогава си лягам. Точно такъв беше нашият живот тогава – наобратно. Не е имало случай, нямахме време, за да го рисувам...

На 22-годишния Лъчезар не му ли се прииска да нарисува 24-годишния Владимир Висоцки?

- Володя Висоцки беше сложна личност. Даже Коцето казваше, че никога не е бил приятел с него, а просто е работел с него. Висоцки не беше просто звезда в Съветския съюз, той беше Бог. Той казваше, че има всичко. И ме питаше как е възможно да живея в Париж – с тези глави на варени риби. Не харесваше Запад. Запад за руснаците и руснаците за Запада са две различни планети. Едните за другите са като извънземни. Нямат нищо общо и, в същото време, има нещо, по което много си приличат...

Людмила Живкова с какво я свързвате, освен с онази изложба през 1985 г., в която събира български художници от цял свят?

- Аз с нея не бях близък. Разговаряли сме няколко пъти. Тя също имаше автомобилна катастрофа,горе-долу като моята. Водих я при неврохирурга, който ми спаси живота, но той каза, че нейният случай е бил по-сложен от моя.

Помня, когато я водехме в Музея на модерното изкуство, който беше току-що построен, тя каза: „Ние, в София, ще направим по-хубав“.

Людмила Живкова уреди паспортите на всичките художници, независимо кой как е напуснал България. И направи тук тази огромна изложба „Българските художници в чужбина“ – на „Шипка“ 6, за която аз казвах, че е на българите-чужденци в България. Това се случва през 1985 година, след смъртта й. 

Тя, първо, беше компетентна в тази област, такова впечатление имам. По нейно време българските художници са живели както никой в никоя страна не е живял и няма да живее повече – от края на 60-те до началото на 80-те години. Самият факт, че направи НДК... Дори знам, по друга линия, че е трябвало много да се бори с тогавашните ръководители – защото това струва пари.

Единствената държава в света, която Ви е отказала виза, е бившият Съветски съюз. Сега бихте ли отишъл в Русия?

- Сега е по-безинтересно. Груба грешка е, че тогава не отидох – в Съветския съюз. Тогава беше интересно.

Аз често казвам, че отидох в Париж, за да си усъвършенствам руския език. В продължение на десетина години съм живял в отдел „Емигранти“. Нощем, когато работихме, говорих повече руски, отколкото всеки друг език. 

Може би, единственият истински комплимент, който съм получил в живота, е от дяда Коля – Николай Михайлович. Той правеше кафета в един руски ресторант. Един ден ме привика и ме попита дали наистина съм от България и как така толкова добре говоря руски, а не съветски. Много просто – никога на съм бил в Съветския съюз, а руския го учех от руски книги. Тук имаше руски книжарници, в които идваха да пазаруват дори от Съветския съюз, защото там се изчерпваше всичко. Те превеждаха всичко, без да плащат авторски права... 

Хладната философия може ли да бъде спасителен пояс в днешното време?

- Моят литературен герой Остап Сюлейман Берта Мария Бендер Бей казва „Аз съм свободен артист и хладен философ“. Аз не обичам много да философствам. Приемам нещата такива, каквито са. Не търся обяснение...

Това спасение ли е някакво, или защита?...

- От де да знам (Усмихва се – бел. а.). Не знам. Така живея. Обичам да приемам нещата. Много малко, даже почти нищо, не ме учудва. Нито Париж ме учудва , нито Ню Йорк – приел съм го такъв каквото е – със страшната радост и щастие, че съм там. Сестра ми беше преди мен в Париж, където специализираше при най-големия флейтист на всички времена – Жан-Пиер Рампал (Жан-Пиер Рампал, 1922-2000, признат за един от най-добрите изпълнители в историята на флейтовото изкуство, гостува на „Софийски музикални седмици“, 1988, заедно с Юри Буков – бел. а.). И тя ми казваше „Представяш ли си, даже ние сме тук“. 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Човек не може да прави изобразително изкуство, без да обича. Това е любов към живота, любов към ближния. Това чувство трябва да го има, за да можеш да изразиш картини...

Както писа БТА, от 27 септември до 11 октомври в галерия „Средец“ Лъчезар Ошавков представя самостоятелната си изложба „Картини с история“, в която участва и френският скулптор Нисим Меркадо.  Проф. Аксиния Джурова е куратор на проекта. Включени са 30 селектирани произведения на живописта, авторски принтове, реплики на произведения, красящи чуждестранни галерии и частни колекции, както и емблематични фотографии. Творбите отразяват извадка от творческия път на художника, обхващат периода от 1970 до 2022 г. 

/ДД/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 13:57 на 09.02.2023 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация