site.btaМария Касимова-Моасе на "Аполония" - на театралната сцена и с нова книга

Снимка: Тихомира Крумова, Фондация „Аполония“

Мария Касимова-Моасе - на сцената и с нова книга на "Аполония"


Созопол, 1 септември /Панчо Владимиров за БТА/
Мария Касимова-Моасе е журналистка с богата практика в телевизии, списания и вестници. Преди няколко години се омъжи и замина за Франция. Вече е писателка и актриса и затова на "Аполония" е с две участия - в театралната програма със "Свободно падащи истории. Спектакъл за разказване" и с представяне на третата си книга - "Записки от Шато Лакрот".

- Мария, каква е връзката Ви с "Аполония"?
- На "Аполония" представих първата си книга "Близки срещи със смесени чувства" през 2017 г., а втората - романът "Балканска рапсодия", през 2018. Преди това връзката ми със Созопол не беше дори курортна... Да ида на "Аполония", леле, всички ходят там, най-големите, най-известните и изведнъж аз представям книга. Все нямаше билети и места. Всичко в програмата беше претъпкано и нямаше по-щастлив човек от мен. Купих си специален пръстен който да напомня за първото ми представяне на Празниците на изкуствата.

- Как Ви се струва сега?
- Целият град е абсолютно пренаселен, много хора щъкат насам-натам. А с ограничението 50 процента събитията от програмата са изцяло разпродадени. Това е публика, която знае защо идва и подборът е страхотен.

- Как мина представлението ?
- Много добре. За първи път играя на открито, имаше малки технически затруднения в началото, но след това тръгна чудесно и на сцената ме наака гларус. Това е на пари и на късмет, нали. Много хубава публика, реагираща, емоционална.

- Винаги различно ли е на тези представления?
- Има една основна линия, която се ръководи от снимки, които показвам и разказвам, но винаги се появяват някакви допълнителни истории, които си спомням, или са се случили наскоро. Ето и снощи тук в Созопол се появиха созополски истории, които разказах. На друго място няма да ги разказвам, защото няма да им е там мястото. Мога да кажа, че 80 процента са постоянни и винаги има едни 20 процента, които импровизирам.

- Случва ли се публика да се включи?
- О да, обаждат се. Веднъж имах едно момченце на десет години. Седи на първия ред и следи, реагира, виждам го периферно, то е сто процента в представлението. И изведнъж дига ръка като в училище. Вътрешният ми глас казва: Леле, какво правят в такъв момент актьорите, да му дам ли думата? Как ще се вмести в моята енергия на сцената? Но това е дете! Обърнах се към него и казах: Искаш да ме питаш ли нещо, миличък? И той дойде при мен, без да се срамува, и ми каза пред зрителите: В следващата история, която разказваш, те ще се разделят ли? Цялата зала реагира и това дете провокира толкова много мисли и смисли сред хората, които аз нямаше как да предвидя. Друг път пък идват хора, които за втори, за трети път гледат, а аз нещо съм променила, та те - хайде, моля ти се, разкажи онази история, дето... Много е мило, защото става част от спектакъла и всеки път е различно.

- При Вас кое беше първо - разказването или писането, как се подредиха тези неща в живота ти?
- Разказването беше пасивно, защото като дете съм расла сред страхотни сладкодумци. Баща ми (знаменитият актьор Хиндо Касимов - бел. ред.) беше истински добър разказвач, който знае къде да направи пауза, как да раздели историята на части, за да чакаш края. В компании хора, които знаеха историята, го караха пак да я разкаже, защото искаха от него да чуят тази история. И аз съм слушала, слушала и сама започнах да се занимавам с нещо сериозно - ходех в Пионерския дворец на курс по художествено слово, там разказвахме приказки. На осем-девет години съм забавлявала деца като съм им разказвала, например за сърцето на Данко (по Максим Горки - бел. ред). Впоследствие играх в театрален състав, писането беше някак паралелно и не поисках да уча във ВИТИЗ, влязох и останах в професията на пишещите, но винаги съм искала да говоря - живият разказ. И стана така, че животът ме завъртя и ме сложи пак на сцената да разказвам неща, които сама съм преживяла и написала и хората дори ми плащат за това.

- Третата ти книга е "Записки от Шато Лакрот" и отново сте тук, за да я представиш. Наричаш я "забавен роман" и "лятна книга"?
- Това е първата ми, така да се каже, комедийна книга. Всички смятат, че щом е комедийно, е леко, но то съвсем не е така, и на сцената също. Тази книга се написа от нищото, от истории, които на мен ми се случваха като френска снаха. В много неща хуморът ми съвпада с техния. Смятам, че чувството за хумор в много голяма степен е въпрос на интелигентност. Ако си на приблизително ниво на интелигентност с някого, хуморът ви е доста подобен. Има и локални, съвсем национални неща, които аз не знам, но вече и тях съм усвоила, благодарение на тези хора. Взаимно се учим, а взаимно да си разменяме хумора е страхотно! А е лятна книга, защото много хубаво се чете през лятото. Знам, че хората предпочитат нещо, което да ги развеселява и разсмива. Не можеш да легнеш върху хавлията на плажа с "Бесове", "Идиот" или "Братя Карамазови".

- Има ли я прочутата в миналото френска изисканост при новите ти роднини?
- В това семейство има доста от френската изисканост в истинския й вид, тя не е претенция, а естествено поведение. Когато има риба на масата, се вадят специалните прибори за риба, сребърни. Не от претенция, а от желанието да влизаш в историята на рода си, заради естествената нужда от красота наоколо, което страшно много ми харесва, а ние в много голяма степен сме загубили. Да имаш къща и да я изоставиш неизмазана и небоядисана... Колко е скъпо това, не можеш ли да го направиш за 40 години! Гледам във Франция как е и как е било у нас в старите възрожденски села и къщи...
/ЕД/