site.btaБългарският преход е дълъг и сложен процес, който е най-радикален в сравнение със случващото се в останалите източноевропейски държави, според историк
EZ 16:47:31 06-10-2021
AK1643EZ.010
История - конференция - преход
Българският преход е дълъг и сложен процес,
който е най-радикален в сравнение със случващото се в останалите източноевропейски държави, според историк
София, 6 октомври /Ирина Симеонова, БТА/
Преходът е дълъг и сложен процес, той е най-радикален в българския случай в сравнение с останалите източноевропейски държави, тъй като България е най-уязвима откъм преплитащите се разнопосочни влияния поради географското си положение. Това отбеляза в своя доклад за геополитическите измерения на българския преход Ирина Якимова от Института за исторически изследвания - БАН /ИИстИ-БАН/ по време на научната конференция "Изучаването на световната история и българската историческа наука".
Форумът е организиран по повод 40-годишнината от основаването на секция "История на света и международните отношения в ново и най-ново време" в ИИстИ-БАН. Той бе открит вчера и продължава и днес и е в памет на акад. Константин Косев /1937-2020/, един от създателите на секция "Нова и най-нова обща история" в Института по история и неин дългогодишен ръководител. В двата дни над 30 доклада изнасят учени от различни институти на БАН и университети в страната.
Българският преходът е направляван от прякото въздействие на комплексни външни фактори, отбеляза Якимова. По думите й от гледна точка на геостратегическата теория именно това въздействие поставя нашата страна в групата на т. нар. държави с две лица, според тезите на Самюъл Хънтингтън, чието значение в международните отношения се определя не толкова от икономическата им или военна мощ, а както казва Збигнев Бжежински, от тяхното местоположение. Тя отбеляза, че принципът най-общо гласи, че държавите от този тип непрекъснато се намират под натиск поне от две различни посоки и поради това никога не получават възможност да вземат напълно самостоятелни външнополитически решения, които да могат да осигурят поне относителното им независимо национално развитие. Потвърждаването на тази констатация в българския случай става съвсем очевидно, ако се проследи дори само бегло историческата еволюция на страната в ново и най-ново време - от Освобождението до наши дни, когато тя се намира под влиянието на различни империи, а последно, през социалистическия период, под влиянието на Съветския съюз, каза Якимова. Тя посочи, че когато тези империи се разпадат, България неизменно попада в т. нар. голям геополитически вакуум или преход в хода на поредното търсене на своето ново място в промененото съотношение между силните на деня.
В резултат на политиката на оттегляне на Москва от Източния блок в края на 80-те години на миналия век, източноевропейските държави са оставени да вървят по свой собствен път. И те бързо се преориентират, макар и всяка посвоему, в търсенето на алтернативи на доскорошната съветска обвързаност, посочи Якимова и допълни, че България не прави изключение от този процес, макар и неговите темпове на развитие в нашата страна да са по-забавени в сравнение с останалите.
Якимова отбеляза, че собственият път на България, следствие на протичащата преориентация и трансформация на отношенията "Изток-Запад", поставя страната в една нова своеобразна буферна зона от държави, която френският професор Ив Лакост нарича Междинна Европа, т.е. Европа, която изпитва колебания относно посоката си на бъдещо развитие, но и проявява склонност към търсене на геополитическа самостоятелност. Пример за израз на това търсене е инициативата за формирането на Вишеградската група, а впоследствие и на Вишеградската четворка. На база на това разбиране за регионализиране на европейския континент всъщност са формулирани и тезите на автори като Хенри Кисинджър и Самюъл Хънтингтън за новото разпределение на глобалните зони на влияние след края на Студената война, при което в централната и източната част на Европа, след изчезването на СИВ и Организацията на Варшавския договор, по презумция следва да не се създава и да не се допуска наличието на геополитически вакуум. Според геополитиците трябва да следва бързото приобщаване на тези държави към структурите на западноевропейското и трансантлантическо интеграционно пространство.
Мотивът за подсигуряване на колективни гаранции за сигурността в сърцето на Европа тласка източноевропейските държави към ускорената интеграция първо в НАТО, а след това и в ЕС, трансформирайки европейския политико-икономически интеграционен процес в европолитически и евроатлантически, а България следва тази тенденция по-скоро по логиката на вече зададената на най-високо политическо равнище инерция, за да не излиза от общото русло, коментира тя.
/АКМ/
..
/АКМ/
AK1643EZ.010
История - конференция - преход
Българският преход е дълъг и сложен процес,
който е най-радикален в сравнение със случващото се в останалите източноевропейски държави, според историк
София, 6 октомври /Ирина Симеонова, БТА/
Преходът е дълъг и сложен процес, той е най-радикален в българския случай в сравнение с останалите източноевропейски държави, тъй като България е най-уязвима откъм преплитащите се разнопосочни влияния поради географското си положение. Това отбеляза в своя доклад за геополитическите измерения на българския преход Ирина Якимова от Института за исторически изследвания - БАН /ИИстИ-БАН/ по време на научната конференция "Изучаването на световната история и българската историческа наука".
Форумът е организиран по повод 40-годишнината от основаването на секция "История на света и международните отношения в ново и най-ново време" в ИИстИ-БАН. Той бе открит вчера и продължава и днес и е в памет на акад. Константин Косев /1937-2020/, един от създателите на секция "Нова и най-нова обща история" в Института по история и неин дългогодишен ръководител. В двата дни над 30 доклада изнасят учени от различни институти на БАН и университети в страната.
Българският преходът е направляван от прякото въздействие на комплексни външни фактори, отбеляза Якимова. По думите й от гледна точка на геостратегическата теория именно това въздействие поставя нашата страна в групата на т. нар. държави с две лица, според тезите на Самюъл Хънтингтън, чието значение в международните отношения се определя не толкова от икономическата им или военна мощ, а както казва Збигнев Бжежински, от тяхното местоположение. Тя отбеляза, че принципът най-общо гласи, че държавите от този тип непрекъснато се намират под натиск поне от две различни посоки и поради това никога не получават възможност да вземат напълно самостоятелни външнополитически решения, които да могат да осигурят поне относителното им независимо национално развитие. Потвърждаването на тази констатация в българския случай става съвсем очевидно, ако се проследи дори само бегло историческата еволюция на страната в ново и най-ново време - от Освобождението до наши дни, когато тя се намира под влиянието на различни империи, а последно, през социалистическия период, под влиянието на Съветския съюз, каза Якимова. Тя посочи, че когато тези империи се разпадат, България неизменно попада в т. нар. голям геополитически вакуум или преход в хода на поредното търсене на своето ново място в промененото съотношение между силните на деня.
В резултат на политиката на оттегляне на Москва от Източния блок в края на 80-те години на миналия век, източноевропейските държави са оставени да вървят по свой собствен път. И те бързо се преориентират, макар и всяка посвоему, в търсенето на алтернативи на доскорошната съветска обвързаност, посочи Якимова и допълни, че България не прави изключение от този процес, макар и неговите темпове на развитие в нашата страна да са по-забавени в сравнение с останалите.
Якимова отбеляза, че собственият път на България, следствие на протичащата преориентация и трансформация на отношенията "Изток-Запад", поставя страната в една нова своеобразна буферна зона от държави, която френският професор Ив Лакост нарича Междинна Европа, т.е. Европа, която изпитва колебания относно посоката си на бъдещо развитие, но и проявява склонност към търсене на геополитическа самостоятелност. Пример за израз на това търсене е инициативата за формирането на Вишеградската група, а впоследствие и на Вишеградската четворка. На база на това разбиране за регионализиране на европейския континент всъщност са формулирани и тезите на автори като Хенри Кисинджър и Самюъл Хънтингтън за новото разпределение на глобалните зони на влияние след края на Студената война, при което в централната и източната част на Европа, след изчезването на СИВ и Организацията на Варшавския договор, по презумция следва да не се създава и да не се допуска наличието на геополитически вакуум. Според геополитиците трябва да следва бързото приобщаване на тези държави към структурите на западноевропейското и трансантлантическо интеграционно пространство.
Мотивът за подсигуряване на колективни гаранции за сигурността в сърцето на Европа тласка източноевропейските държави към ускорената интеграция първо в НАТО, а след това и в ЕС, трансформирайки европейския политико-икономически интеграционен процес в европолитически и евроатлантически, а България следва тази тенденция по-скоро по логиката на вече зададената на най-високо политическо равнище инерция, за да не излиза от общото русло, коментира тя.
/АКМ/
..
/АКМ/
news.modal.header
news.modal.text