site.btaАктрисата Мария Стефанова: Моите рождени дни са моите премиери

EZ 11:43:31 09-10-2021
HT1141EZ.005
Култура - театър - актриса - Мария Стефанова - рожден ден - интервю

Актрисата Мария Стефанова: Моите рождени дни са моите премиери

София, 9 октомври /Даниел Димитров, БТА/
Ако театърът е любов, а любовта е всичко, ако духът се поддържа с разговори за душата в театъра, то една от най-красиво разказаните истории е на актрисата Мария Стефанова. Тя умее да играе красиво, да говори красиво - дори за болката и умората. Умее да лети на сцената, умее да пренася човека срещу себе си в различни епохи и повече от това - да го кара да съпреживява заедно с нея. И този полет сякаш е безкраен, сякаш винаги е с щастлив край и сякаш винаги е по-висок и по-извисяващ от очакваното.

На 9 октомври тя има рожден ден, което е само повод за добри пожелания и още едно връщане към сърцето на театъра, а то бие чрез безотказно работещия заряд на актриси като нея.

Разговорът с Мария Стефанова е за любовта във всичките й измерения, за духа и душата, за незабравимите жестове, за най-скъпите спомени от детството и за "другите" мечти.

- Ако театърът е любов, какво е любовта?

Мария Стефанова: О, любовта за мен е всичко в този свят. И то не само към един човек и не само към едно нещо, каквото е театърът - голямото "нещо" в живота ми.

Любовта е във всяко нещо, което обичаш. Тя е в тревичката в моя прекрасен двор, в дома ми. Любовта е в театъра. Любовта е в ролите. Любовта е в публиката. Любовта е в мъжа, когото обичах цял живот. Любовта е в дъщеря ми, която родих с любов. Любовта е семето на живота според мен.

- Ако духът е всичко, както казвате, какво поддържа този дух?

Мария Стефанова: Разговорите за душата, които правя в театъра. Когато вляза в театъра, аз оздравявам от всичко, моето момче. Извинявайте, че го казвам така фамилиарно... Но наистина, когато вляза в театъра, оздравявам от всичко - не само от физическите си болежки, а от болките и ударите, които ми носи ежедневието. Театърът ме лекува от всичко.

Това е духът. Там говоря за душата с душата си, и с прекрасната публика. Ако тя е вътре, дъх в дъх с мен, очи в очи с мен, ако аз я усещам.... (Замисля се - бел. а.). Предполагам, че много актьори имат това усещане. Ако публиката те обгърне с цялото си внимание и топлота, ако те обгърне със своя смях, когато правиш нещо, което трябва да бъде смешно, тогава разговорът се е състоял. Аз съм казала каквото трябва и те са ме разбрали, и си излизам щастлива. Уморена от театъра, но щастлива. И се усмихвам на нещо, не знам точно на какво... Но редовно се хващам, че излизам много, много уморена - защото вече аз съм в една достолепна възраст, а и заради тези сериозни представления, които имам. Излизам уморена, но въпреки всичко, си се усмихвам.

- Говорите красиво дори за умората...

Мария Стефанова: Да, така е. Благодаря. Дано да е така...

- Имате ли най-скъп спомен от детството?

Мария Стефанова: Това е въпрос, който ме затруднява... Аз имах щастливо детство. Имах баба в града - абсолютна интелектуалка, която умря с пръстче върху реда на книгата, която чете. Имах и баба селянка - неграмотна, голяма, бяла, красива, която въртеше целия имот, с който беше изхранила моята майка, моите лели, моите вуйчовци, нашия род. Така че в мен има две начала, бих казала, които страхотно се допълват и които аз божествено обичам.

Аз имам на какво да стъпя. Когато бях при едната си баба, помня как ми шиеше куклички от парцали - най-любимите ми кукли, и как ми разказваше най-красивите приказки. И това не бяха братя Грим или Андерсен, а българските народни приказки за златната ябълка, за змея и други такива страхотии, които винаги свършваха красиво. А свършваха добре, защото аз казвах: "Бабо, не обичам лош край!".

Другата баба ме научи на всичко селско. Всичко! Гонех конете. Когато вършееха вкъщи, въртях веячката. Носех на полето ръкойки. Карах кабриолета на баба. Всичко това, което върши една млада жена, аз го правех още като момиче. Шляпах боса в прах, което си беше пудра... Там нямаше пътища, въпреки че въпросното място е на два километра от Дупница. Но това усещане - на топлата пудра под краката ми и аз тичам... Няма по-красиво нещо от това, което съм преживяла в детството си.

- Сега, днес, обичате ли конете?

Мария Стефанова: Обожавам конете, въпреки че съм пострадала от тях. Имам един голям белег под окото - от кон. Това е дълга и не толкова красива история, но завърши красиво. Тя ме лиши от толкова много роли в киното, защото този белег личеше, особено когато бях много млада. Сега малко потъна сред останалите белези и не ми пречи толкова.

Аз обожавам не само конете, а големите животни въобще. Обичам слоновете, но коня мога да го прегръщам и да целувам сякаш целувам дете.

- Вашата най-голяма мечта е била да сте актриса. Имахте ли друга голяма мечта и дали тя се сбъдна...

Мария Стефанова: Никога не съм искала да стана нищо друго, освен актриса. Това е нещо, което си го казвам с ръка на сърцето, чистосърдечно. Винаги, абсолютно винаги, съм искала внимание. Искала съм да правя нещо, което другите да гледат. Помня, че имахме едни стари възглавници, пълни със стари дрехи, по едни миндери. Била съм съвсем малка. И когато са идвали гости, аз съм хващала възглавниците и съм изсипвала всичко това в средата на стаята. Заставала съм сред тях, за да видят всички какво правя.

Започнала съм да играя на сцена съвсем малка, още в забавачницата. Аз съм родена в тогавашната Горна Джумая, сега - Благоевград. Майка ми е била учителка там. В забавачницата съм играла в една детска пиеса, която дори беше мюзикъл.

По-късно, когато читалището в Благоевград се превърна в камерна зала, моят съпруг - художникът Христо Стефанов, изписа тавана на тази зала. Отгоре, над сцената, има едно младо момиче, което поднася роза. Това го направи в чест на мястото, където са били първите ми професионални стъпки на сцена. При мен има романтичен оттенък. Не ме слушайте (Смее се - бел. а.).

Аз до такава степен обичам мястото, наречено театър. До такава степен съм предана на този мой скъп театър. За него мога да Ви говоря както говоря за любим човек. А той, театърът, е едно огромно живо нещо, което съдържа всичко - и болка, и радост, и успехи, и цветя, и поражение, и всичко. Всичко има в един театър, което съм преживяла.

- На другия ми въпрос май вече отговорихте, но все пак - имате ли незабравим жест в театъра?

Мария Стефанова: Стъпвайки в Народния театър, имах жест от голямата Славка Славова, която ми подаде ръка. Моят дебют беше в "Лес" на Островски. Влязох в един екип от лъвовете и тигриците на театъра - Стефан Гецов, Асен Миланов, Славка Славова... Това бяха актьорите, за които мечтаех, към които се стремях, и за които растях - за да мога да работя с тях.

Влизайки на първата репетиция, Славка Славова ме погледна с онези ледени очи... Казах си: "Леле, какво ми предстои!". Но виждах как постепенно тези очи се стопляха, стопляха, стопляха... И дойде един прекрасен ден. Тя правеше прекрасни коледни сладки с много канела и карамфил. Наведе се над ухото ми и каза: "Вие не сте случайно в този театър". Ей това "късметче", като си го пуснах в джоба, получих всичкия кураж на света.

По-късно преживях голямото земетресение за мен в този театър - в буквалния смисъл, не само в онзи физическия - когато бях на сцената, докато се случи голямото земетресение. Тогава, когато ми се случи голямата беда, отново актьор ми подаде ръка. Това беше моят колега Мариус Донкин.

Той позвъни на мой рожден ден, когато всичко бях приключила вътре в себе си. Бях пуснала кепенците и си бях казала "Дотук беше!". Бях оскърбена и се бях зарекла никога повече да не се връщам в театъра. Но точно тогава, навръх рождения си ден, получих покана да се върна в Народния театър. Ето това е един миг, за който мислех, че няма да имам сила да го преживея. Не знаех къде се намирам, когато това се случи. Но си влязох там с такова леко сърце. Мислех, че няма да прекрача този праг, че това ще бъде една горчивина, спомен... Нищо подобно! Влязох така, сякаш никога не съм излизала от там. И съм толкова признателна на този час.

- Имате ли незабравим рожден ден?

Мария Стефанова: Я, чакайте да си спомня, че с рождените дни ние, артистките, не сме много на ти (Смее се - бел. а.). Вие сте кавалер, сещайте се. Шегувам, се разбира се.

Аз съм на възраст, където годините вече са капитал. Не са нещо, което притеснява. Незабравим беше рожденият ден, в който ме поканиха да се върна в театъра. По-прясно ми е и затова се сещам за него.

Иначе моите рождени дни винаги са били моите премиери. Аз не съм правила чествания през живота си, въпреки че винаги съм била активно заета в репертоара. Винаги съм играла ролите, за които мечтаят жените актриси. Ако премиерата е успешна, значи тя е щастлив рожден ден. Ако не съм успяла в нещо, значи ми горчи, въпреки аплаузите и цветята. Аз сама разбирам кога съм успяла докрай и кога съм останала длъжница на някоя роля. 

/ХТ/