site.btaХудожничката Ривка Узиел – Криспин откри изложба в родния си град Ямбол

„Не е важно къде отива човек. Където се е родил, там му е сърцето!“. С тези думи художничката Ривка Узиел – Криспин откри самостоятелната си изложба „Цветовете на моето детство“ в родния си Ямбол. Експозицията е подредена е в Художествената галерия „Жорж Папазов“ и може да бъде разгледана до 20 май.

Това е втората изложба на Ривка Узиел в родния ѝ град, след тази през 2019 г. В нея са подредени над 40 платна, завладяващи с цветове и феерия, каза при откриването художникът Петър Тепсизов, който е председател на ямболското дружество на Съюза на българските художници.

„Цветовете на моето детство“ е разказ за раздялата с родния град и за завръщането. Тези две събития са се случили географски, но не и духовно. Творчеството на Ривка е достигнало до онази философска, житейска поанта, която повелява едно единствено нещо – любов към живота! Ако приемем нейното послание, този свят щеше да е много по-мирен и по-спокоен, отколкото е сега“, допълни той.

Историята на Ривка Узиел е една от хилядите на спасените български евреи по време на Втората световна война. Депортацията на около 50 хил. български евреи към нацистките концлагери на смъртта е спряна след силното застъпничество на българското общество, Българската православна църква и подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев.

Родена е през 1938 г. в Ямбол в семейството на Мати и Марко Криспин. След влизането в сила на антиеврейския Закон за защита на нацията през 1941 г., баща ѝ е отведен в трудов лагер, разказа Ривка Узиел – Криспин за БТА. Тя и майка ѝ са изселени първо в Кърджали, а после в Поморие. Макар едва пет-шест годишна тогава, Ривка още помни ясно събитията.

„Един братовчед на баща ми криеше нас и още четири семейства за известно време в къщата си. Мен и майка ми за много късо време, защото получихме повиквателна. Сложиха ни в една каруца. Не помня колко дни пътувахме. Аз бях болна, плачех през цялото време. Пристигнахме в Кърджали, имам ужасни спомени оттам – хора без крака, без ръце, глави в кръв“, спомня си тя.

Следва нова повиквателна. Заминават за Поморие, първо тя и майка ѝ, а по-късно и баща ѝ, който е освободен от лагера. Приютява ги българско семейство. Баща ѝ започва работа в аптека. „Баща ми беше и магистър-фармацевт, и цигулар. Завършил е в Страсбург, знаеше перфектно френски и немски език. Трябваше им такъв човек“, обяснява тя.

След края на Втората световна войната семейството се връща отново в Ямбол през 1945 г. Там се ражда брат ѝ през 1946 г., а през 1949 г. заминават всички за Израел. Там първоначално заживяват в бараки в бежански лагер. След много трудности се установяват, баща ѝ заработва във филхармония, разказва още тя.

В Израел тя първо работи като гимназиална учителка по литература и религия. Завършила е Факултета по хуманитарни науки на Телавивския университет и Учителския колеж „Левински“. От малка обаче има афинитет към изкуството, което я привлича неудържимо. И след 37 години като учител решава да смени посоката.

„Аз винаги рисувах, но баща ми казваше: от рисуване не се яде, макар че и той рисуваше много хубаво. Когато отидох първата година в арт академията, той ми каза: „Чувай, в изкуството няма половин път. Ако Пикасо знае да слага окото под мишницата, знае да го прави най-добре. Трябва да завършиш, казваше, а а аз вече имах четири деца“, разказва още тя.

Следвайки мечтата си, завършва висшето художествено училище „Калишер“ в Тел Авив и история на изкуството към музея на Тел Авив. На 55-годишна възраст заминава за Африка, където живее шест години. От 1996 г. преподава на доброволни начала в Художествения факултет на университета „Макерере“ в Кампала, столицата на Уганда.

Куратор е на университетската галерия там, където вече 28 години събира творци в изложбата „Различни, но едно“ (Different but One). „Тази изложба там е чакана като Коледа. Още като сляза на летището и започват да ме питат кога е изложбата“, разказва Ривка Узиел с вълнение.

Говорим си и за войната днес: „Имам трима войници, моите внуци. И това е ужасно. Това го минах вече веднъж с мъжа ми, който беше военен. И го минаваш пак. Много е тежко. Най-страшно е сутрин – да не пуснеш радиото и да не чуеш имената на тези, които са убити.“

И пожелава на себе си и на света: „Мир и да се обичаме! Хората са едни и същи, само да има мир и разбирателство. Можеш да обичаш, можеш да бъдеш заедно, въпреки, че не си същата религия, не си същия народ“, вярва Ривка Узиел.

Животът я отвежда в много посоки през годините – Европа, Америка, Африка, но тя продължава да пази свидни и мили спомени от Ямбол: „Баба ми, горката, постоянно ме предупреждаваше – няма да хрупаш страгали, за да не шумиш в синагогата. Все едно ми казваха да си напълня джобовете и устата със страгали.“

Днес, когато отново се завръща в галерията в Ямбол, част от която е и някогашната синагога, в която са се венчали и родителите ѝ, Ривка Узиел е убедена в едно: „Малко хора могат да затворят кръг в живота. Чувствам се много благодарна, че можах да направя това“. Радва се на четири деца и 13 внуци, чака и правнук съвсем скоро.