site.btaВКС потвърди осъдителната присъда на САС – АСНС (закрит) по делото, водено срещу полицаи за получаване на подкупи от шофьори на Автомагистрала „Тракия“ през 2011 г.

С Решение № 649/12.12.2024 г. по наказателно дело № 910/2024 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила въззивната присъда от 23.06.2023 г. по в.н.о.х.д. № 207/2021 г. на Софийския апелативен съд – Апелативния специализиран наказателен  съд (закрит). Решението не подлежи на обжалване.

Производството е образувано по касационни жалби на Георги Бодуров, Марин Енджов, Иво Даскалов и Георги Георгиев срещу присъдата на Софийския апелативен съд – Апелативния специализиран наказателен съд (закрит). Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение по к.н.д. № 621/2020 г. на ВКС е отменена присъдата по в.н.о.х.д. № 42/2017 г. на АСНС – закрит.

С атакуваната сега присъда е отменена първоинстанционната присъда от 28.11.2016 г. на Специализирания наказателен съд в частта, с която подсъдимите са признати за невиновни и са оправдани по обвиненията по чл. 302 от НК (за престъплението „подкуп“, извършено от полицейски орган): Георги Бодуров по обвинението за престъпление по чл. 302, т. 1 вр. чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а Георги Георгиев, Марин Енджов и Иво Даскалов по обвинението за престъпление в съучастие като съизвършители по чл. 302, т. 1 вр. чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 2 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Вместо това с въззивния акт подсъдимите са признати за виновни и са осъдени по повдигнатите им обвинения, като са наложени следните наказания за всеки един от тях: „лишаване от свобода“ за 2 години, отложено с изпитателен срок от 4 години, „глоба“ от 3000 лв. и „лишаване от право да заема държавна длъжност в органите на МВР“ за срок от 2 години.

Тричленният състав на ВКС приема, че въззивната присъда не страда от процесуални пороци. Неоснователно е оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, изводими от разглеждане на делото от съд, който не отговаря на изискването за „независимост“ и „безпристрастност“. Оплакването за „предубеденост“ на състава, постановил осъдителната присъда, е основано на анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване, който по мнение на защитата сочи на обвинителен уклон. Върховните съдии подчертават, че когато съдът при анализа на доказателствата намери, че са налице условия за постановяване на осъдителна присъда, той е длъжен да постанови такава. В този случай съдът изпълнява свое процесуално задължение, в която хипотеза не може да се счита, че е проявил уклон към обвинителната теза. Когато произнесе оправдателна присъда, съдът също изпълнява свое процесуално задължение, откъдето следва, че и в този случай не може да бъде упрекнат, че е проявил уклон към оправдателната теза.

Касационната инстанция намира, че при анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване са спазени процесуалните изисквания и правилата на формалната логика, тоест правилността на формираното вътрешно съдийско убеждение по релевантните факти е гарантирана. При анализа е проявен правилен процесуален подход, при който отделните доказателства са оценени в контекста на останалите такива, като е проследена логическата връзка между тях и взаимната им обусловеност. За инкриминираните действия, част от които са извършени от подсъдимите като самостоятелни извършители, а друга част в съучастие като съизвършители с други подсъдими, са събрани гласни, писмени и веществени доказателства, които съвкупно формират стабилна основа за осъждане на подсъдимите. Установено е, че те са създали система за манипулация на радарните скоростомери (радари), при която са създали условия за неправомерно облагодетелстване. В зависимост от реакцията на спрените водачи е имало два варианта за поведение на подсъдимите. При единия вариант, след обявяване на резултата от радара и задаване на въпроса: „Какво ще правим“, водачът е изразявал съгласие да избегне носене на отговорност за нарушение по Закона за движението по пътищата (ЗДвП), като е предоставял на полицаите парични средства, за да не му бъде съставен акт за установяване на административно нарушение. Подсъдимите са имали познание как да манипулират радара, като са блокирали възможността стойността на  превишената скорост да се съхрани в паметта на устройството. При втория вариант подсъдимите са съставяли актове за установяване на административни нарушения или фишове и тогава са спазвани всички нормативни изисквания за установяване на нарушението и реализиране на административнонаказателната отговорност на провинилите се водачи. По делото са иззети като веществени доказателства два радара и мобилните телефони на подсъдимите, съдържащи звукови файлови, съответстващи на определени честоти, обезпечаващи възможността според случая да се „въведе“ определена скорост в паметта на радара. Върховните съдии пишат, че в контекста на тези веществени доказателства, наред с писмените такива и имайки предвид състоянието на радарите, за които по експертен път е установено, че са ползвани в състояние на техническа неизправност, съдът е имал основание да кредитира показанията на свидетелите, които са били спрени на пътя и са разказали, че са дали парични суми, за да не им бъдат съставени актове за административно нарушение.

В решението на касационната инстанция се посочва, че въззивният съд правилно е квалифицирал поведението на всеки един от жалбоподателите като престъпление по чл. 302 от НК, като е съобразил, че е налице хипотезата на чл. 26, ал. 1 от НК, както и това, че някои от деянията са извършени от подсъдимите като самостоятелни извършители, а други – в съучастие. Според върховните съдии неоснователно се сочи, че жалбоподателите са осъдени по несъставомерно обвинение. Действията им покриват всички признаци от състава на престъплението по чл. 302 от НК, предмет на осъдителната присъда, тъй като се касае за приемане на неследващи се парични средства, за да не бъде извършено задължение по служба.

По отношение на наложените наказания в мотивите на ВКС се казва, че въззивният съд е отдал приоритетно значение на продължителния срок на воденото наказателно производство, тоест е съобразил, че делото е разгледано извън „разумния срок“, като е определил наказанието на при хипотезата на чл. 55 от НК. Върховните съдии са категорични: „При преценката за справедливостта на наказанието не следва да се подценява завишената степен на обществена опасност на инкриминираните деяния, която произтича от вредните последици на престъплението, свързани с подкопаване на доверието в полицейските органи, призвани да следят за спазване на закона. Степента на обществена опасност на деянията допълнително се завишава от механизма на извършване на престъплението, позволил на недисциплинирани водачи да избегнат отговорността по ЗДвП, с което са създавани предпоставки за настъпване на пътни инциденти“. Касационната инстанция намира, че наложеното на подсъдимите комплексно наказание: 2 години „лишаване от свобода“, отложено за срок от 4 години, „глоба“ от 3000 лв. и „лишаване от право да заема държавна длъжност в органите на МВР“ за срок от 2 години, съответства на кръга от обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност, и би могло да изпълни целите по чл. 36 от НК. Затова искането за смекчаване на наказателноправното положение на жалбоподателите е неоснователно и не може да бъде удовлетворено.