site.btaИзказване на проф. Михаел Бар-Зоар пред участниците в дискусия на тема "Медиите и спасението на българските евреи" в Тел Авив, част от  17-ата Световна среща на българските медии

Разговаряхме с Давид Бен-Гурион и с мой братовчед. Бен Гурион пита „Колко сте вие в Израел?“. Братовчед ми каза: „Вижте, ние сме 50 000 български евреи, обаче правим шум като половин милион“. Бен - Гурион каза „Ако бяхте половин милион, цялата държава Израел щеше да бъде различна“. И той ми каза, че българското еврейство е най-ционистическото общество в Европа.

Когато започнаха тези събития, аз бях дете, аз бях на 4 години, когато ни изселиха в едно малко село, в планините на Северна България – Горско Сливово. Аз бях едно разглезено хлапе от София. И се намерих изведнъж в едно село, без електричество, без течаща вода, без павирани улици. Сред хора, от които една голяма част бяха неграмотни, истински селяни. И прекарах там двете най-хубави години в живота си. Това беше през време на антисемитизъм в България. Аз имах малка еврейска значка, но бях много горд, че я имам. Видях хубавата част на България – народа! В Горско Сливово, в Павликени, в Севлиево – хора, които помагаха, за които евреите бяха като тях, много приятни и много топли хора. По-късно, на 8 ноември, напуснахме България с един товарен влак. Стигнахме до границата. Може би там имаше повече от хиляда евреи. Скочихме навън от влака, малко да се размърдаме и един човек започна да пее „Мила Родино“. Прибави се втори, след малко един хор от около хиляда души, които пеят и плачат. Аз попитах баща ми и майка ми защо плачат, а баща ми отговори: “Понеже напускаме една страна, която е била добра към нас“. Това не мога никога да го забравя.

Понякога пациенти на баща ми го питаха „Докторе, защо заминавате?“. А той отвръщаше: „Защото искаме да имаме наша страна“. „Но България е вашата страна“, казваха те.

Има две думи на български – родина и отечество. За нас едната е България, другата е Израел.

На 9 март 1993 година, 50 години след спасяването, бях професор в един университет в Джорджия, САЩ. Във в. „Ню Йорк Таймс“ излезе цяла страница за спасяването на датските евреи. Имаше там 8200 евреи, 7000 от тях бяха спасени. И аз написах кратко писмо до „Ню Йорк Таймс“ и разказах, че има една страна в Европа, която е спасила не 7000, а 50 000 евреи. И разказах това с няколко фрази. На следващия ден от вестника телефонираха на президента на университета, за да питат кой е този Бар-Зоар, който им пише писма. На третия ден телефонираха на мен и ме питаха: „Сигурен ли сте?“. Казвам: „Сигурен съм!“. „Имате ли доказателства?“. Отговарям: „Какви доказателства? Има факти. Фактите са осем милиона българи и 50 хиляди български евреи“.

И те с голямо колебание публикуваха статията. Следващия ден имаше цунами от телеграми, телефони и писма от български евреи от целия свят. Които казваха „Да, това е нашата история“. Тогава президентът на университета ме извика и ми каза, че трябва да напиша книга. „Ние сме зад теб, университетът ще ти помогне“. Така започнах да търся повече информация по този въпрос. Но дори медиите в България не знаеха нищо за времето на спасението. Защото по това време имаше царска диктатура и всичко, което се публикуваше, бе решено от царя. След това дойде комунистическият режим и трябваше да се обясни спасението на българските евреи. Имаше три важни фактора – църквата – те се бореха като лъвове, второто – профашисткото мнозинство в парламента, това трябва да се изследва – хем казваха, ние сме фашисти, ние сме за Хитлер, хем – не пипайте българските евреи. Третият фактор е бил царят, понеже трябваше някой да подпише това решение. Царят не беше особен приятел на евреите, той беше персонален приятел на Хитлер, той правеше всичко, което мислеше, че Хитлер ще го одобри. Законът за защита на нацията бе прокаран в България, преди още германците да са го поискали от нас. Защото царят е смятал това за добра стъпка. Когато на 9 март 1943 година изведнъж идва църквата и му казва „Не пипай евреите!“. Идват лидерите на профашисткото мнозинство, заедно с Димитър Пешев и казват на царя, че това ще бъде военно престъпление да се пратят евреите в Полша. Тогава царят разбира, че той не може да бъде цар на българите, когато българите мислят така. Той е трябвало да разбере това, което наричаме „българския дух“. Тогава царят отменя тази депортация. Просто на 9 март той разбира, че това нещо няма как да продължи. Същото нещо се повтаря на 24 май, втората депортация. Така бяхме спасени от България. 

Идва комунистическият режим, а трябва да се обясни спасението на българските евреи. Но кой? Църквата, монархията? Това е страшна работа! Тогава изнамерват нова версия кой ги е спасил – партизаните. 

Знаете ли, че на 24 май 1943 година имаше манифестация, която трябваше да започне от Ючбунар. Един млад човек скочи на една пейка и призова „Да покажем на царя, че ние сме българи!“. Този човек се казваше Гошо, но Тодор Живков обясни, че този човек е бил самият той и се е казвал Тошо. Така се разпространи тази история, Живков дори бе кандидат за Нобел за мир, защото спасил българските евреи.

По-късно аз отидох лично при Живков и го питах какъв е неговият принос за спасението на българските евреи. И той ми заяви „Аз я организирах акцията, бях на манифестацията с равините“. Аз го питах подробно къде точно е седял по време на тази манифестация. Казах „Имаше един равин отпред, един равин отзад. Къде точно бяхте вие?“. Живков беше вече под домашен арест, имаше една бутилка уиски „Джони Уокър“ черна,  – пресуши я, но не отстъпи. Каза ми „Аз бях там!“. Казвам „Никой не ви е видял“.

Питах го тогава „Познавате ли Вълка Горанова и Пети Данон?“.  „А, големи комунистки!“, казва. Аз обаче казвам, че имам едно свидетелство, подписано от двете, „които казвате, че вие въобще не сте бил в София на този ден“. И за една минута лицето на Живков се промени, изведнъж един страшен израз се появи: „Те са били манипулирани!“. След това продължихме да си говорим. Така разбрах, че и тук не е бил. Това е било как българската медия се е опитала да разбере какво е станало.

След като падна комунизма, имаше три версии. Първата казваше, че българските евреи не са били спасени, те са оцелели случайно, хората са гледали на друга страна и не са разбрали. Втората версия казваше, че само около 50-60 на сто от българските евреи са били спасени. Евреите от Тракия и от Македония са били избити. Това е истина и този факт никога не е крит, че България се е отнасяла много жестоко към евреите от Тракия и Македония, че те са били сираци. Не е имало кой да ги пази. Не е като при евреите от Добруджа, които са били върнати на България и когато Добруджа става пак българска, те стават български поданици. А България не даде поданство на евреите от Тракия и Македония. И това беше ужасно.

Сега чета книги за тези истории и чета фалшиви новини. Четох една книга, в която един човек казва, че българските евреи са били спасени заради натиска на гражданското общество върху царя. Имаше само един човек, който можеше да оказва натиск върху царя извън църквата. Тогава не съществуваше гражданско общество. Нещо друго – никой от обикновени хора не знаеше за тази депортация на девети март, това беше пълна тайна. И тези хора като десетте митрополити, като Димитър Пешев, като българския народ, те бяха истинските герои. 

Бях в Кюстендил по едно време като момче. Имаше една банда от момчета от фашистката младежка организация, а ние бяхме банда от момчета евреи. И се биехме по улицата като хлапетии. Хората минаваха и се смееха: „Аааа, еврейчета и българчета се бият!“. Къде по света можете да видите такова нещо?

1943 година през ноември, имаше голяма вечеринка, на нея събираха пари за Палестина. С големи афиши, със Звездата на Давид. Всички бяхме там, цялото еврейско население и никой не ни пречеше. Помня, че тичах по улицата като дете 4-5 годишен и се сблъсквам с германски офицер. Но мен не ме беше страх от него. Това беше друг живот!

Не забравяйте, че всички тези нови истории, които хората изнамират, за да си продават книгите, трябва да се пази истината, която  е прекрасна истина и е в сърцето на всеки от нас.

Има три заключения, които трябва да се помнят за евреите в България. Първото нещо е, че добрите победиха лошите. Второ заключение - ако беше още една страна в Европа в същото положение, както България, същите връзки с Германия. Ако бяха и те направили същото нещо, можехме да спасим половин милион евреи, може би. Това е тъжно. И затова тези хора в Румъния и в Унгария не са много доволни, когато аз им разказват тази история. Трето заключение – за младото поколение - като видите, че някой нарушава правото на живот, нарушава човешките права,  не казвайте „какво мога да направя, ние сме сами“. Българският пример ни показва, че един малък Давид може да победи огромен Голиат. Затова ние сме толкова благодарни на българския народ.