site.btaРежисьорът Ахмет Исмаил за „Празен град“: Проблемът не са войните, а как се стига до тях

Първоначално си мислех, че се занимавам с войната като тема, но в процеса осъзнах, че се занимавам с нещо много по-голямо и много по-съществено. И това е тази изначална самота, която присъства при при нас като хора. Ние не се чуваме, не се разбираме. Аз Ви казвам едно, Вие разбирате нещо съвсем друго, и това поражда жесток конфликт. И проблемът не са войните, а това как се стига до тях и защо стигаме до тях. Това е причината и темата, която се опитвам да разгледам в „Празен град“. Това казва пред БТА Ахмет Исмаил, режисьор на премиерната постановка в Yalta Art Room, създадена по пиесата на драматурга от Република Северна Македония Деян Дуковски.

Представлението разглежда последните няколко часа от живота на двама братя, озовали се на срещуположни страни по време на югославските войни. „Въпреки че уж сме еднакви, от една и съща кръв – защото става въпрос за двама братя – пак се получава едно жестоко разминаване в разбиранията, в ценностите, в морала – кое е правилно, кое не е правилно. Аз самият имам по-малък брат и ние не сме заедно вече шест години, откакто аз съм дошъл тук. И между нас има една огромна дистанция, и колкото и да искаме да я скъсим, тя винаги ще съществува – защото не сме присъствали в живота на другия“, разказва режисьорът.

„За мен е важно публиката, когато излезе от театъра, да мисли и да разсъждава над това, което се е случило, не толкова да съчувства. Не харесвам така наречения „съчувстващ театър“, защото това ограбва критическия разум на човека. Хубаво е да се замислим за взаимоотношенията помежду, да сме една идея по-добри към другия, една идея по-чуващи отсрещния и какво той ни казва“, смята Ахмет Исмаил.

В „Празен град“ участват актьорите Виктор Младенов и Георги Караиванов, които пресъздават напрежението и сложността на взаимоотношенията между братя, чийто живот е разкъсан от войната. Музиката е на Преслава Божидарова, а сценографията – на Доменика Тодорова. Преводач на текста е Татяна Йолинска.

Режисьорът Ахмет Исмаил пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – откъде идва интересът на един млад режисьор към Деян Дуковски, защо го вълнуват темите за празнотата и изначалната самота, и как хората „стигат“ до войната. И още: Как темата за празнотата се пресича с темата за братството? Как това е отразено сценографски и музикално? Има ли опит за бягство от текста на Дуковски? 

С какво е интересна темата и този автор за един млад режисьор?

- Пиесата се появи при мен, когато бях трети курс. С моята приятелка (Татяна Йолинска – бел. а.) се захванахме да превеждаме Дуковски, понеже на български има само три негови текста. Тя взе „Празен град“, а аз – „Галилео Галилей“.  

След като прочетох нейния превод, тя дори ми даде съвет с кои точно актьори от моя клас да го поставя. Отговорих ѝ, че нямам възможност, защото все още не съм дорасъл до този текст. И така, четири години по-късно, стигнах отново до него... Израснах много от гледна точка на това, че спрях да се занимавам толкова със себе си в света. Започнах да обръщам по-голямо внимание на това какво се случва около нас и изобщо – на всички тези конфликти, които са навсякъде по света и в България. Задавах си изключително много въпроси и, в един момент, си казах, че мога да задам въпросите си през някоя пиеса... 

На пръв прочит тази пиеса не се различава от това, което познаваме от Дуковски на софийска сцена... 

- Самата пиеса се занимава с югославските войни и това си е тема по принцип на Дуковски, както и за нашия „хубав“ балкански манталитет. Аз не съм гледал други представления по Дуковски в България, тъй като те вече бяха паднали, след като дойдох в София и започнах да се занимавам с театър...

Това, което много ме занимава, е, че въпреки че уж сме еднакви, уж сме от една и съща боя, от една и съща кръв – защото става въпрос за двама братя – пак се получава едно жестоко разминаване в разбиранията, в ценностите, в морала – кое е правилно, кое не е правилно. Уж братята са отгледани от едни и същи родители... 

Аз първоначално си мислех, че се занимавам с войната като тема, но в процеса осъзнах, че се занимавам с нещо много по-голямо и много по-съществено. И това е тази изначална самота, която присъства при при нас като хора. Ние някак си не се чуваме, не се разбираме. Аз Ви казвам едно, Вие разбирате нещо съвсем друго, и това поражда жесток конфликт. И проблемът не са войните, а това как се стига до тях и защо стигаме до тях. Според мен това е причината и темата, която се опитвам да разгледам в това представление. 

В подкрепа на Вашите думи ще припомня цитат от самия Дуковски, който казва, че пиесата е посветена на това колко празни сме ние самите и дори изпразнени от смисъл. Как тази тема – за празнотата, се пресича с темата за братството? 

- Според мен се пресичат в това, че и двамата братя са изоставени. Оставени са да живеят, едва ли не, на улицата от майка и баща, които се занимават със съвсем други неща. Те нямат с какво да изпълнят своето същество, да изпълнят морала, да имат някакво по-високо виждане за себе си и за света около себе си. Оттам се получава тая празнина, и те, колкото и да искат да я запълнят, просто няма с какво. Каквото и да сложат вътре, то просто се изпарява...

Особеното е, че те не са израснали заедно през цялото време. Има една жестока раздяла между тях. Това за двама братя е наистина жестоко. Аз самият имам по-малък брат и ние не сме заедно вече шест години, откакто аз съм дошъл тук. И между нас има една огромна дистанция, и колкото и да искаме да я скъсим, тя винаги ще съществува – защото не сме присъствали в живота на другия.

Как темите в „Празен град“ са отразени на сценографски и музикално?

- Сценографията е на Доменика Тодорова, с която работим вече второ представление. Ние много се чудехме дали да има адски много предмети на сцената, дали има нужда от някакъв дребен реквизит... Но колкото повече чистихме, чистихме, чистихме... И това ми е останало от професор Добчев – като хвърлиш статуята в пропастта, да видиш какво остава. Така стигнахме до тоя пропаднал таван и до тая гола сцена, без никакви завеси. Това, както се вижда, е Yalta. Ние, също така, се разполагаме в цялото пространство – не само там, където е отрязъкът от къщата. Има жестоки фотографии от тогава – на тия пробити с куршуми сгради, в които зеят огромни дупки. Страшно е... Към това се опитахме да отидем...

Музиката на Преслава Божидарова, с която също правим второ представление, е авторско изпълнение. Тя изпълнява абсолютно всичко. Ние имаме жесток конфликт, защото, след като дойде да гледа първото въртене, тя каза: „Аз не правя музика за това представление, явно правя музика за някое друго“. Не, казах ѝ аз, точно това е идеята – в цялата агресия, в цялата грозотия в тия мъжки взаимоотношения, музиката е надеждата и вярата. Това е женствеността в света, която е изключително важна, за да съществуваме.

Преводачът на представлението Татяна Йолинска, с която направихме Burnout, също много ми помага. От Коко Азарян съм чел, че винаги трябва да имаш една жена до себе си, която да те успокои малко, като прехвърлиш границата. Защото ние много се заиграхме и сякаш излязохме от смисъла на представлението... След като ни гледа, тя посочи някои пропуски и това някак си ме заземи... 

Означава ли това, че е имало опит за бягство от текста на Дуковски? 

- Не. По-скоро в самите средства, които които използваме вътре. Понеже аз много харесвам да има много действия и малко се разсейвам от това, пък съм и актьор. Някои неща сме дописвали и понамествали, но те не са изобщо големи, а за да може да се случат нещата по-ясно, и да си изведем идеята. 

Споменахте, че преди време Татяна Йолинска Ви е посочила конкретни актьори. Същите имена ли останаха и за премиерата?

- Да, специално за тях е мислено. Аз самият много се чудех кой да играе. Защото не мога да мисля режисьорски, без да знам екипа. Имам нужда да работя с актьорите активно. Адски много от нещата са техни идеи, които после са преработвани. С Георги Караиванов се познаваме от НАТФИЗ. Когато кандидатствах, той беше в трети курс. А, когато аз бях в трети курс, Виктор Младенов бе в първи. С него свирим в група (Групата е „Мръсна приказка“ и тази година издаде дебоютен албум – бел. а.) и имаме много близка комуникация и принципи в живота. Това много ни помогна като процес, защото беше изключително леко, позитивно, въображенчески, много творчески. 

Каква реакция на публиката би Ви зарадвала, след като си тръгва от „Празен град“?

- На мен в театъра, по принцип, ми е важно публиката, като излезе, след това да мисли и да разсъждава над това, което се е случило. Не толкова да съчувства. Аз много не харесвам така наречения „съчувстващ театър“, защото това ограбва критическия разум на човека. Затова ще е хубаво да се замислим за взаимоотношенията помежду, да сме една идея по-добри към другия, една идея по-чуващи отсрещния и какво той ни казва. Това ми е желанието...

Автор – Даниел Димитров
Оператори – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева