BOBSTH 12:29:01 16-08-2019
AM1227BO.005
култура - Анри Кулев - интервю
Анри Кулев: Свободата е територия за безхаберковците
София, 16 август /Даниел Димитров, БТА/
Анри Кулев е 100-процентов интелектуалец, с когото би се гордяла всяка уважаваща себе си нация - не само заради постиженията му в игралното, анимационното и документалното кино, театъра, изобразителното изкуство, преподавателската и продуцентската дейност. Този здраво стъпил на земята българин с мъдрост, човечност и неизменно чувство за хумор се вълнува и реагира на всички процеси в живота около нас. Не се страхува да бъде открит и да гази в най-дълбоките води на сивотата, която бавно, но сигурно ни осакатява и обезличава едновременно.
Като истински лъв и победител, той бяга от романтиката на деня и заклеймява думи като вдъхновение, от речника му отсъстват и понятия като като провокация, проект и предизвикателство. Защото за Анри Кулев, уникален в цялостното си излъчване, нещата се случват стихийно, с гениална простота и от цялото му сърце - а то е огромно, колкото може да бъде сърцето на един творец-космополит в полета му към нови реалности.
Анри Кулев пред БТА за песимизма и оптимизма, за писането на мемоари, за книгата му с еротични рисунки "Ориент SEXпрес" и новия му филм "Имало едно време една война", за думите, които не съществуват в речника му, за кьошенцата в свободата и за свободата като условие, за театъра и работата му с Димитър Гочев, за финансирането на българската култура, за характера на българина.
Следва цялото интервю:
Въпрос: Г-н Кулев, измамно ли е усещането ми за Вас, че през годините ставате все по-голям оптимист?
Отговор: (Смее се - бел.а.) Мисля, че нещата са много по-сложни. Пък и човек говори, после забравя какво е казал, след това го цитират, и накрая той вижда колко глупаво е това, което е казал. Затова миналото не трябва да се цитира, а трябва да се работи. Има една много хубава теория, че там, където не сме ние, времето е спряло. Всичко зад гърба ни е заминало безвъзвратно, затова не бива да се цитира въобще.
Всички, които пишат мемоари и спомени, трябва да бъдат разстрелвани веднага, а книгите им да не се четат (Смее се - бел.а.). Защото всички лъжат упорито - за себе си, за живота, за обстоятелствата, и това става неизбежно и без да искаме.
По въпроса за оптимизма, сигурно има едно естествено разминаване. Младите рисуват черепи, кошмари и смърт, а старите се опитват да рисуват маргаритки и весели пеперудки. Не мисля, че съм се променил, въпреки че годините променят. Никога не съм бил нито песимист, нито оптимист. Опитвам се да кажа това, което ми се струва в момента, и изведнъж някой казва, че това е песимистично. Междувременно, оптимистът продължава да върши глупости и всички скачат срещу песимиста, защото той се оказва един много нежен реалист. Например, Бекет, в началото на кариерата му, всички го мислят за един отчаян абсурдист, а в края, без той да се е променил, публиката го приема за груб реалист.
Въпрос: През годините Вие усещате ли промяна в отношението към Вас? Особено ако поставим този въпрос в контекста на еротичните рисунки, събрани в "Ориент SEXпрес". Издавате ги сега, но ги създавате през последните няколко десетки години.
Отговор: Предполагам - да, защото са правени в продължение на 25 години. Рисувам от 55 години. Първата ми картинка е напечатана през 1964 г. във вестник "Средношколско знаме", където работих доста време, после в "Народна младеж", "Стършел", "Поглед", "Култура" и след това - "24 часа".
Тези натрупвания стават по-скоро незабележимо, те са видими отстрани, повече отколкото за мен. Предполагам, че винаги трябва да има една пиперлива жилка. Смешните и оптимистичните хора не се създават, а се раждат, въпреки обстоятелствата. Радой Ралин имаше една много хубава епиграма за оптимиста: "Ти го плюеш, то си мисли, че дъжд го вали". Това е оптимистът.
Въпрос: Лошо ли е един артист да се остави на вълната на времето?
Отговор: А можеш ли да плуваш срещу вълните на времето? Човек не може да покори едно бурно море, защото е нищожна прашинка в природата, а какво остава за времето? Къде ще отидеш, освен във вълната на времето?
Всички сме продукт на времето си. Я си представете моите картинки по време на инквизицията. Сега щяхме да "разговаряме" в гробищата или кожата ми щеше да се вее на съседното дърво. Затова вълната на времето е важно нещо.
Въпрос: А защо започнахте да правите еротичните рисунки? Имаше ли повод, вдъхновение или провокация?
Отговор: Аз винаги съм се пазил от тази дума - вдъхновение, защото не вярвам в нея. За "провокация" - да не говорим! Тези думи не съществуват в речника ми, както и "проект", или "предизвикателство".
За мен рисуването е част от живота ми и не търся повод за него. Спомням си, че в детството имах някакъв отчайващ напън, че трябва да се случи нещо хубаво. Господ е заложил у всички ни някакво навито ключе, чиято пружинка се развива и ти казва, че трябва да бъдещ нещо. Да бъдеш интересен и различен. Аз съм го имал това ключе. Но оттам насетне, колкото повече човек се превръща в професионалист, толкова по-страшно става. Защото осъзнаваш, че това вдъхновение е евфемизъм и то не съществува.
Съществува някаква всекидневна отговорност, работа и преследване на конкретни неща. И вече гледаш по друг начин на темите, работиш ги по друг начин, те проникват в теб и не можеш да се измъкнеш от тях. Те съществуват в живота ми, успоредно със семейството ми, децата ми, внуците ми. Затова при мен не може да става дума за каквото и да е вдъхновение. Твърде възможно е като млад да съм се вдъхновявал от едно добро уиски, от една красива жена, но колкото повече човек навлиза в живота, вдъхновението става като любовта - трябва да можеш да задържиш чувствата и след нея.
Не мога да си представя, че един Гумильов, един Менделщам или един Уитман, или Валери Петров, са чакали вдъхновение. Това са хора с огромна професионална култура и човешко поведение, което е изградило живота им.
Въпрос: През 2000 г. казвате, че трябва да има кьошенце в свободата. Сега този апел актуален ли е?
Отговор: Всички метафори, които минават през картинките, със сигурност преди това минават и през думите. Затова и тези "кьошета в свободата" ми харесват. И мисля, че трябва да ги има тези ъгълчета на свобода.
Но какво всъщност означава Свободата? Никой не знае. Затова, когато американци дойдат тук, се побъркват. Изведнъж разбират, че наистина има свобода. И изведнъж решават, че трябва да останат у нас завинаги - защото не могат да си представят, че има такова безхаберие, безвремие и свободия . . . Свобода.
Но човек трябва да бяга от свободата, защото и тя писва. Свободата е територия за безхаберковците.
Тук се сещам за един случай с моя приятел Витко Боянов, който след промените отишъл с наръч карикатури в една редакция. И там му казали: "Г-н Боянов, цензурата падна, сега Вие сте свободен и можете да правите каквото искате". Той си взел рисунките и им казал довиждане, защото според него да си свободен също е условие.
Няма по-голямо условие от свободата, защото това са безсмислени приказки, ако не съществува вътре в теб. Свободата трябва да бъде възпитавана, тя трябва да се преподава в семейството и училището.
Въпрос: Преди години работехте като сценограф на спектаклите на Димитър Гочев в Германия. Днес липсва ли Ви театърът?
Отговор: Много. Преди време направихме "Лили и вълшебното бисерче" в Операта (по приказката "Пук" на Валери Петров, премиера през 2017 г. - бел.а.), но това беше някакъв лежерен ход. Преди това - една пиеса на Зануси ("Недостъпната", Народен театър, 2004 г. - бел.а.). Но основното нещо бе работата с Димитър Гочев в Германия.
Въпрос: За него казвате, че сте се разбирали без думи и само с погледи. Сега откривате ли такава личност в театъра?
Отговор: Не, защото много малко познавам съвременните театрали. Освен това, много сме разделени, киното и театърът са два различни свята. Условностите и отношенията между мен и Митко бяха друго. Ние се познавахме отдавна и хранехме взаимно уважение един към друг.
В първите ни работи постигнахме нещо много интересно - "Щастливи дни & Щастливи текстове" по Бекет, в театъра в Бохум. И като сценография, и като режисьорски решения там беше най-високият конструктивен връх. След това леко се разляхме в нежен театрален формализъм.
Другият ни връх беше "Буре барут" - там бяхме много събрани, благодарение на Деян (Деян Дуковски - драматург, бел.а.) и на Санди (Санди Лопичич - музикант, композитор, бел.а.).
Митко беше изумителен човек - и като приятел, и като режисьор, и като професионалист. Не познавам друг българин, който по такъв фантастично-философски начин приемаше живота, творчеството, приятелството, срещите . . .
Въпрос: Сякаш не говорите за българин?
Отговор: Българин е! Той не само запази българския си паспорт, но беше борец за българщината. Беше по-българин от българите и същевременно беше фигура в театъра в Германия. Малко са тези хора, които могат по такъв красив начин да разпределят живота си. Съдбата му даде фантастичен шанс и той не го пропусна.
Въпрос: Димитър Гочев ли е "връзката" със Самуел Финци и Бен Крос, които участват в новия Ви филм "Имало едно време една война"?
Отговор: Познавам Санчо (Самуел Финци - бел.а.) много преди да се срещна с Митко, но безспорно той е връзката. Във всички постановки на Гочев, които съм правил, Санчо играеше главни роли. И на него, и на Бен Крос се обадих като на стари приятели, и те се съгласиха да участват. Няма да подхващам темата за тяхната дисциплина и професионализъм.
Въпрос: За филма предлагам да поговорим от по-различен ъгъл. Как бяха разпределени усилията Ви в организационен аспект и чисто творчески?
Отговор: Съотношението е 95 към 5 процента. Това е положението и то е абсолютно ненормално. Първо, защото не са верни приказките, че българското кино се финансира добре. По европейската нотификация субсидиите за кино не са подаяние, а са поддръжка на една уникална малка култура, която трябва завинаги да остане такава - малка и различна. Тези пари не са за касови филми и за такива, които копират американските блокбъстъри. Те са за подкрепа на уникалността на българските автори. Това е най-важното нещо, за което се знае, но всички се правят на тапи, и очакват огромен зрителски успех, "Сезар"-и, "Оскар"-и, и всички розови сънища на авторите си. По-страшното е, че това е процес и като такъв ще продължи да се търкаля по нанадолнището.
Въпрос: Общувате с много хора покрай работа си в киното, рисуването, преподаването. Какво е личното Ви впечатление - променя ли се характерът на българина през годините?
Отговор: Ние първо се разпаднахме, а след това се затворихме. После се намразихме, защото не се познаваме. Киното също се разпадна. Едно време също имаше омраза, но тя беше концентрирана към ръководството и затова бяхме обединени. В момента, в който общият враг изчезна, ние се превърнахме в условни врагове на себе си.
Изведнъж малкото пари сблъскаха главите на поколенията. Младите мислят, че старите им взимат парите. Старите се чудят какво правят младите. Настъпи някаква пълна безсмислица. Поне това е моето усещане. А не бива да е така. И мисля, че държава също има пръст в тази работа, в това хитро сблъскване, защото продължава да държи субсидиите на ниски нива. Те трябва да се увеличат, трябва да има свобода на действие, трябва да има различни възгледи. Не само младите, всички трябва да работят непрекъснато и да се развиват. До дълбоката си интелектуална старост./АМ/