site.btaПътуванията трябва да носят свобода и емоции, не бива да прекаляваме с планове и графици, смятат пътешествениците Таня Калинова и Константин Христов

Пътуванията трябва да носят свобода и емоции, не бива да прекаляваме с планове и графици – около това мнение се обединиха Таня Калинова и Константин Христов, които в интервю за БТА посочиха част от своите съвети за пътешествия у нас и в чужбина. Йордания, Казахстан, Австралия, Канада са само част от страните, които са посетили. По пътя си не веднъж са срещали непредвидими ситуации. Те съветват хората да мислят за преживяванията. Според двамата едно пътуване отнема време да бъде организирано, но е удоволствие сам да избереш кои места да посетиш, с какво ще пътуваш и колко време да отделиш.

По повод предстоящите коледни и новогодишни празници Таня Калинова каза, че има възможности и за бюджетни пътувания, а Константин Христов коментира, че пътуването не е универсално хоби и не става въпрос за пари. Днес има толкова достъпни възможности за транспорт и настаняване, че при добро желание всеки може да планира нещо според бюджета си, отбеляза той.

Мисля, че всички централноевропейски столици имат страхотна коледна атмосфера, отговори Калинова на въпрос кое място би препоръчала за Коледа. Тя е била на коледен базар в Брюксел и Брюж по това време на годината, но допълни, че е чувала много добри отзиви за „по-малки китни градчета с приказен коледен дух като Колмар във Франция“. Където и да пътуваме през декември, моят съвет е да намерим начин да бъдем на Бъдни вечер със семейството си, каза Константинов.

Следва пълният текст на интервюто: 

Как бихте се представили накратко?

Таня: Казвам се Таня и съм журналист по професия. Нося духа на приключенията, обожавам да пътувам, да организирам и да снимам, да опознавам света и процесите около себе си. Не колекционирам вещи, а преживявания и в главата ми винаги „ври“ мисълта как мога да направя света около себе си малко по-добро място.

Константин: Обичам да се занимавам с писане, спорт, природозащита, а също и снимам за удоволствие. Възприемам се по-скоро като разказвач на истории. Моите пътешествия имат за цел да събират скрити истории, останали неразказани във времето. За случайните срещи и разгаданите мистерии разказвам на моята Фейсбук страница Литературни пътешествия.

Спомняте ли си първата по-далечна дестинация и момента, в който започнахте да планирате такова пътуване?

Таня: Помня мястото и момента по-добре от това какво съм обядвала вчера. Първата ми далечна дестинация бяха Съединените американски щати. Позволих си да мечтая за тази страна, когато моя приятелка ми предложи да ходим на студентска бригада. По онова време пътуванията в чужбина, особено надалеч, не бяха леснодостъпни, но 20-годишното ми Аз подскочи с възгласи: „Да летя със самолет? Уау! Да отида на друг континент? Уауу. Да видя Ню Йорк? Мега уау! Идвам!“. Платих си капарото за програмата и чак след това казах на родителите ми за това предизвикателство, а после започнах да мисля откъде да намеря пари за пътуването. Беше прекрасно преживяване, което повлия по много положителни начини на живота ми след това.

Константин: За мен самият път е не по-малко важен от целта, защото именно на пътя се раждат историите, срещите са неочаквани, а тайните сами се разбулват. В този смисъл дали сме близо до дома, или на някое екзотично място, дали бродя из родопските села, или съм прелетял отвъд Атлантика, за мен няма особено значение. Важното за мен е да дишам въздуха на пътешествието, да се наслаждавам на красотата на природата и да си отварям очите за интересните истории, които витаят около една особена порода хора. Едно от пътуванията, преди които съм се вълнувал най-силно, бе първото ми посещение в Монашеската република Света гора.

Как пътувате – сами или с компания?

Таня: Намерихме се на бригадата в САЩ с едно българско другарче, с което имаме еднакво усещане за приключенията, така че сме почти винаги заедно на път. Имам още няколко приятели, с които си пасваме чудесно за пътувания. С добра компания винаги е по-весело, но ако никой не може да дойде с мен, това не ме спира да ходя сама.

Константин: Някога наивно вярвах, че най-добрият начин да изследваме света е да го правим самостоятелно – само с раница на гърба и бележник в ръката. Истината обаче е, че никога не можем да усетим пълнотата на едно преживяване, ако няма с кого да го споделим. Пътят е наситен с емоции, а те умират, ако останат заключени в нас. Така че днес рядко пътувам без моята очарователна съпруга Милена, която дели с мен както радостите, така и несгодите на пътя. Безкрайно съм ѝ признателен за това, че винаги приема със страст и отворени обятия дори и най-налудничавите ми идеи.

Какво всъщност ви носи този по-авантюристичен дух?

Таня: Дава ми свобода – от една страна да избирам кога, къде, с кого и за колко време бъда, а от друга - да видя места, които не са претъпкани и твърде комерсиални. Така мога да се насладя на мястото, без да бързам по график. Имам случки и спомени, които смятам, че не бих могла да преживея с организирани екскурзии. Някои от тези случки са екстремни, но са ме научили да се справям с всякакви проблеми.

Константин: Импулсът при мен е закодиран още от детските години и се крие в стремежа да уча, да опознавам, да изследвам. Няма как да науча нещо ново, ако предварително знам всяка крачка, която ми предстои. Не казвам, че не трябва да се запознаваме с историята и уникалните специфики на местата, които се готвим да посетим, но не бива да прекаляваме с плановете и графиците, защото най-ценните преживявания, емоции и срещи се случват точно когато ги нарушаваме. Именно неизвестността е основният ни учител по време на път. Всяка импровизация е един нов урок и не виждам защо трябва да се боим от това. По-страшно би било, ако такива неща не се случват в живота ни.

Някога романтично завъртали ли сте глобус със затворени очи и с пръст да се спрете на някоя дестинация?

Таня: Правя по-скоро романтично ровене по сайтове за промоции на самолетни билети и гледам какви дестинации ще ми се паднат. Ако ми хареса мястото и цената, купувам.

Константин: Още от малък го правя, но явно съм обречен всеки път да попадам някъде в средата на Океана. Имам желание да посетя толкова много кътчета, че не би било редно да проигравам времето си на „онче-бонче“. Аз съм нещо като концептуален скитник, винаги имам идея къде искам да отида и какви истории да търся. Случва се често пътят ме отвежда на съвсем различни места.

Ще споделите ли една опасна ситуация, която сте срещали по пътя си?

Таня: Явно добре успявам да подбирам маршрутите и приключенията, защото не бих казала, че съм попадала в ситуации, в които да съм в опасност. Въпреки това е имало стресиращи моменти. Това лято спукахме гума на колата под наем в един национален парк в Казахстан. От обиколките през деня знаехме, че в радиус от километри няма никакъв обхват на телефоните. Свечеряваше се, паркът затваряше, а най-близкото селище беше на 30 км. Нямахме необходимите инструменти, за да можем сами да сменим гумата с резервната, а заради местоположението в парка нямаше шанс да мине човек поне до сутринта. За щастие един от рейнджърските постове беше на около 2 км и пратихме единствения мъж в компанията натам. Рейнджърът дойде с жена си да ни спасява. Три часа продължиха опитите да се справим със ситуацията, но накрая всички петима човека от нашата компания просто се качихме в колата на рейнджъра и жена му, за да отидем в караулката, където ни нахраниха и ни намериха места за спане. На сутринта одисеята с гумата продължи с помощта на още един рейнджър, след няколко часа бяхме готови да потеглим.

Константин: Не знам дали е по-опасно да се опиташ да преминеш македонската граница със случайно срещнат албански автокрадец, шофиращ без документи и книжка, да се качиш на самоделна маршрутка, управлявана от нелегална иранска групировка, да бъдеш изгонен от Храмовия хълм в Йерусалим с насочен към тялото автомат или да се приютиш в бункер на сирийските бунтовници, докато отвън се чуват изстрели и падат снаряди. Нито една от тези ситуации не възприех като опасност на момента и може би това е било за добро. В противен случай нямаше да се родят много от моите истории, както и стихосбирката ми „Песента на махалото“ и документалният филм „Лагерът на надеждата“, заснет в Сирия в началото на гражданската война, когато още не знаехме „кой-кой е и за какво се бори“.

Ваши приятели съветват ли се с вас за пътувания? 

Таня: В последните години най-много са ме питали за Армения и Грузия, защото самите питащи са планирали пътуване там.

Константин: Най-много въпроси съм получавал след обиколката ми в Югоизточна Канада. Една от забележителностите, която предизвика най-сериозен интерес сред моите познати, съвсем заслужено беше Ниагарският водопад. Изключително въздействащ. Запален баскетболен фен съм и имам една любима история от Канада. По време на това пътешествие нямаше как да не се отбия до стадиона на единствения канадски тим в Националната баскетболна лига - Торонто „Раптърс“, макар че сезонът беше свършил и нямаше мачове. Изненадващо за всички обаче през следващия сезон отборът спечели титлата за първи и единствен път в своята история. Може би трябва отново да отида там….

Имате ли талисман, който носите със себе си?

Таня: Има една забавна история как една жилетка ни стана талисман за мен и моята дружка и сега обикаля света безплатно на наш гръб. Преди няколко години пътувахме с една приятелка към Бургас, като тя си забрави въпросната жилетка в колата ми. Аз след това заминавах с други наши общи приятели на обиколка в Родопите и нямаше как да ѝ я върна преди пътуването. Затова решихме да се покажем като добри приемни стопани на жилетката и започнахме да я снимаме по забележителностите, където ходим, пращайки на собственичката снимки, за да е спокойна, че добре се грижим за дрехата. В крайна сметка момичето реши, че жилетката живее по-добре при нас и ни я завеща да я водим по света.

Константин: Историята на нашия талисман вече не помня - едно гумено мече на име Разхвърлянчо. Нарекохме го така, защото предизвиква странен феномен – оказа се, че щом се озове в някоя чанта, от нея започват да изчезват неща.

Имате ли любимото място?

Таня: Обожавам гледките от Мальовица и Беклемето, приключенския дух на тектонски гребен Калето, мъничките закътани плажове по родното море,  Лещен и Копривщица, но не мога да кажа, че имам любимо място. България е прекрасна. Отдавна съм събрала печатите от стоте национални туристически обекта. В България има страхотни места, много от които не са популярни. За чужбина ми е още по-трудно да избера любимо място. Помня невероятните дворци и медресета в Мароко и Узбекистан, вулкана Нгоронгоро, където живеят милиони диви животни, сред които слонове, хипопотами, лъвове и жирафи, а също и Австралия.

Константин: Едно място ми става любимо, когато там се зароди приятен спомен. В културно отношение фаворитът ми в България е Старият Пловдив с неговите тесни улички, закътани заведения, мултикултурна среда и цялата магическа атмосфера. От гледна точка на природата обожавам Северозападния регион – Стара планина, дефилето на Искър, Берковския Балкан и всичко до хубавия син Дунав. Влюбен съм в Южна Италия. Не знам дали защото съм живял там, или заради топлите и приветливи хора и атмосферата, но се опитвам да ходя там често и това е нещо като лична терапия. Местни хора са ми споделяли своята рецепта за щастлив живот, която включва три думи: Sole, mare e mangiare (Слънце, море и хапване).

Освен че пътувате много, и двамата обичате да разказвате своите истории, като показвате и снимки от преживяванията си. Какво се вижда през обектива, което не може да се опише с думи?

Таня: Контрастът, красотата, но понякога и бедността. Обожавам да показвам красиви места като Доминикана и Занзибар, но раят е само по плажовете и в туристическите комплекси. Буквално една стена ги дели от, извинявам се за определението, но ми се струва най-точно - мизерията, в която живеят местните. Говорим за липса на течаща вода, без ток, елементарни неща, които ние приемаме за даденост. Децата играят футбол с пластмасови шишета, защото нямат топка, а тетрадка и цветни моливи са изключителен лукс. Но докато не го видиш с очите си, колкото и да ти говорят за това, то сякаш не може да стигне до съзнанието ти. Затова помагат снимките, защото хората са визуални същества и им влияят картини, затова понякога и 1000 думи не са достатъчни да опишеш това, което виждаш.

Константин: Фотоапаратът и перото са инструменти, с които малко или много изопачаваме действителността. Те са средствата на пътешественика да покаже света през своя поглед. Ако пожелае, той може да го направи привлекателен, артистичен, загадъчен или дори отблъскващ. Не бива да забравяме, че всичко това е просто гледна точка. За някого например небостъргачите в Дубай представляват изумителен архитектурен шедьовър, за друг може би стоят като колаж, пренесен на грешното място. Според мен единствената разлика между фотографията и разказа се състои в това, че вторият е предназначен за аудитория, по-склонна да дават воля на въображението си. За добро или за лошо, и двата инструмента, колкото и майсторски да бъдат управлявани, не могат да пресъздадат в пълнота естествената красота, която Бог е създал.

Предстоят любими празници през декември, кое място бихте препоръчали за разходка по Коледа и Нова година?

Таня: Била съм само в Брюксел и Брюж на коледен базар и много ми хареса. Мисля, че всички централноевропейски столици имат страхотна коледна атмосфера и базари. Чувала съм много суперлативи за по-малки китни градчета с приказен коледен дух като Колмар във Франция.

Константин: Моят съвет е, където и да пътуваме, да намерим начин да прекараме Бъдни вечер у дома със семейството си. Нека не забравяме смисъла на празника Рождество и нека не се лишаваме от благословията на семейния уют, която не бихме могли да открием никъде другаде. А и какъв по-добър повод да се съберем с близки и роднини, от които забързаното ежедневие така жестоко ни разделя.

Какво бихте казали на хора, които твърдят, че пътуванията са скъпо удоволствие, че нямат достатъчно време или че са изморени и заети?

Таня: Ако следите промоции, пътувате само с ръчен багаж, извън сезон и не държите на лукс, пътуването може да ви излезе 40-50 лв., дори 60% по-евтино отколкото с агенция. Организирането на такова пътуване все пак отнема много време и е значително повече стрес. За мен е част от приключението, за други е излишно напрягане и лишаване от удобства. Важното е всеки да намери своя начин да пътешества, така че да му е комфортно и приятно, за да се откъсне от ежедневието и да презареди батериите.

Константин: Пътуването не е универсално хоби и не става въпрос за пари. Днес има толкова достъпни възможности за транспорт и настаняване, че при добро желание всеки може да планира нещо според бюджета си. Преди години, когато тъкмо се бяхме върнали с жена ми от Южна Италия, приятел ме попита: „Колко ви излезе?“. Отговорих му и той ме погледна със съжаление. В хода на разговора разбрах защо. В мое отсъствие той бил инвестирал същата сума, която бяхме похарчили с жена ми за една седмица в Италия, за да направи поредния тунинг на колата си. Тогава си дадох сметка, че пътешествията не са за всеки. Ако ни напрягат, стресират, връщаме се вкъщи изтощени, не откриваме смисъл в тях или все не можем да отделим време да им се насладим, явно не са нашето нещо.

Пътят за вас е: 

- Таня: Удоволствие, което ти отваря очите.

- Константин: Вдъхновение.