site.btaМирела Иванова: Културата е в очакване на Годо, но не със скръстени ръце

BOBSTH 12:50:01 29-05-2020
GI1249BO.026
култура - Мирела Иванова - интервю

Мирела Иванова: Културата е в очакване на Годо, но не със скръстени ръце


София, 29 май /Даниел Димитров, БТА/
Светът се крепи на близостта, достатъчно е да имаме въображение и да обичаме. Думите са на Мирела Иванова, а щом тя го казва, значи е така - интелектуалец и будител, чиято словесност не просто надхвърля привидното говорене на килограм. Тя съвсем смело дава това, което се очаква от всяка мислеща личност, изправена в публичното пространство - диагноза, рецепта и лечение - за обществото, за неговия език и култура, за неговата социална плътност и възможност да върви - по възможност възроден и към някакви светли бъднини. И не на последно място - да открива живеца във всяка брънка от своето развитие.
И ето сега, във време на специален режим на живеене, дистанцията, която трябва да спазваме, може да проясни ценностите, казва Мирела Иванова. "Да ни припомни елементарни, но същностни неща - като тягата към личната хигиена, често миене на ръцете, къпане, пране на дрехите, продължава тя. Или да въдвори в отношенията ни чувство за мярка и социално приличие - дистанцията не е непременно лоша, съвсем я бяхме изпоизгубили, всеки се обръща към всекиго на "ти", фамилиарничи, не уважава опита, чуждото мнение, обществената и професионална йерархия".
Така, в този ред на злободневна философия, пропита с много подтекст и асоциации, е добре да вземем пример от културата, която, както казва Иванова, е "в очакване на Годо, но не със скръстени ръце" и както нея, да вярваме, че един ден отново ще имаме "нормален" ритъм , но "да бързаме бавно". Но не и толкова бавно, че да допускаме исторически грешки като това да няма нито едно ново издание на Яворов и Вазов в продължение на 20 години след като те напускат този свят.
Всичко, което казва и споделя Мирела Иванова, звучи като молитва от ново поколение, но въпреки това - простичко, естествено и съкровено. Точно както тя описва молива - оръжието, с което продължава да създава своята поезия.
Мирела Иванова пред БТА - как оцелява Народният театър в извънредната ситуация и как се подготвя за пълнокръвен сезон, кога ще видим неин текст на сцената или дори самата нея. И още - за проясненията на ценностите и изкушенията в професията, за последствията от дистанцията, за близостта, за паметта, за словото, за буквите и за най-актуалния епизод от нейната дълга "връзка" с Германия.

СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ:

ВЪПРОС: Г-жо Иванова, първо отвориха търговските центрове и фитнес залите, а след това - и театрите, при специални условия. Как оцелява театърът по време на пандемия? Как оцелява най-големият ни театър?
ОТГОВОР: Животът прави малки и бавни крачки назад, към познатия свят, който обитавахме неистово, устремно и стресово, отварят се близки хоризонти, съществува относителна видимост - и в нея различни оцеленчески стратегии. Най-големият ни театър, Народният, засега оцелява в тишината на величествената си сграда, която помни и по-страшни изпитания.
Непрекъснато се обмислят възможности и се търсят необичайни, интересни решения, които да са в съгласие с високото театрално изкуство и едновременно да са изход и среща с нетърпеливата вече публика. От 10 юни, при специален режим, вече ще има представления, зрителите са нетърпеливи и всекидневно навестяват касите на театъра.
В такива дни и месеци на мълчание и самовгълбяване, си припомняме, че не само в началото, но и в началата на театъра е Словото. Опитваме си да извикаме във въображението си античните амфитеатри и да си представим как са изглеждали драмите на Есхил, Софокъл, Еврипид. Днес - дори извън контекста на настоящата (полу)затвореност - трудно бихме могли да обемем подобни мащаби. Затова и най-неочакваното и храбро хрумване е да отидем в другата крайност, да започнем с интимни моноспектакли, със съкровени камерни срещи между актьори и зрители, да излезем навън и да сме естествени насред естеството на мрака, под нощното небе.
Народният театър вече е готов с такова юнско предложение - има готовност и за други варианти на програмата. В навечерието на обявеното извънредно положение бяхме на прага на три премиери и при промяна на обстоятелствата и заповедите на здравния министър, веднага ще изненадаме публиката с премиерни заглавия на трите си сцени. Всичко предстои.

ВЪПРОС: Как живее - сега, днес, тези дни - Народният театър?
ОТГОВОР: Живее като работлив, неспокоен кошер - жужи от идеи и възможности. Току-що започнаха репетиции на нов моноспектакъл, всеки ден се проиграват варианти - с 30 процента публика, или пък с 50 на голяма сцена. С други думи, сме в очакване на Годо, но не със скръстени ръце. Разработена е и програмата "Театър зад театъра", сцената е построена в двора на служебния вход.
Подготвяме се да посрещнем и 170-ия юбилеен рожден ден на Иван Вазов на 9 юли, като преформатираме някои от концепциите, разменяме места на събития, отместваме проекти напред във времето. Да не забравяме, че Вазовите юбилейни години са две, макар и с различен знак - и патронът на Народния ни театър е тъй необятен, че винаги ни предоставя поводи и възможности да го честваме.

ВЪПРОС: Може ли да има истински живот по време на карантина, особено за хората на изкуството?
ОТГОВОР: Ще отговоря така: Истинският живот на артистите, на хората, посветени, обречени дори на изкуството, е вътрешният живот. Той винаги е напрегнат, свръхнапрегнат, сложен, болезнен, бих казала непосилен - карантината удвои тези му измерения. Допускам, че затвореното пространство и изолацията не само отнеха много, но и дадоха много на всекиго, възможности да си поемеш дъх, да се огледаш, да се отърсиш от свръхбагажа на всекидневието и стреса, да се съсредоточиш, да разгърнеш до безкрай - и въображението, и мечтите си, да преизпълниш самотата си, да намериш душевно равновесие, да запазиш достойнство...

ВЪПРОС: Вярвате ли, че един ден ще има "нормален" ритъм на работа за театрите?
ОТГОВОР: Да, вярвам. Но да бързаме бавно.

ВЪПРОС: Вече пета година сте драматург на Народния театър - какво се промени за това време в театъра? Успяхте ли да създадете незабравими спомени от края на 2016-а досега?
ОТГОВОР: Ще премълча равносметките, в нещо успях, в друго - не. Театърът е огромно приключение, не крия вълнението си, че съм въвлечена в него. Винаги благодаря наум и на глас за възможността да прекося улица "Раковски" и от битовото Вазово място да отида в символното. Предизвикателство е за мен да полагам толкова посветени усилия и в подробностите, и в голямото, да съучаствам с познанията и интуициите си в общата работа.

ВЪПРОС: Каква е мечтата Ви за Народния театър?
ОТГОВОР: Мечтата ми е отново да разгърне с целия си размах разнообразните възможности на своите надарени артисти, да събере под покрива и на трите си сцени различни по чувствителност и възраст публики, които да откриват и проумяват себе си след представленията, да си тръгват разтърсени или докоснати. Мечтата ми е Народният театър да озарява със смисъл съществуването ни.

ВЪПРОС: А за театъра като цяло?
ОТГОВОР: От дете съм влюбена в театъра, цялото ми юношество мина под неговия трепетен знак - той е самата жива, автентична свобода и ще пребъде.

ВЪПРОС: Драматургът на Народния театър изкушава ли се да застане на сцената на Народния театър?
ОТГОВОР: Не се поддавам на всички изкушения, самонаправеният човек знае кои граници не бива да прекрачва. Достатъчно ми е да играя съдбовната си житейска роля.

ВЪПРОС: Кога ще видим Ваш текст на сцената на Народния?
ОТГОВОР: Съвсем скоро предстои среща на публиката с един лиричен колаж, който направих по стихове, спомени и писма на Иван Вазов - "О, ти, която и да си..." Опит да се надникне в най-уязвимото и непознато измерение на националния ни писател, в пространството на любовта му, където мистично се мяркат и изчезват неговите вдъхновяващи и полупремълчани жени, музи, любими и нелюбими. Ще се случи благодарение на актрисите Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Радина Боршош и Ева Тепавичарова. В ролята на разказвача, който ту влиза, ту излиза от образа на Вазов, ще видим Ненчо Костов. Режисьор е Бойка Велкова, сценограф - Нина Пашова. Хореографията е на Мила Искренова, а музиката - на Теодосий Спасов.
В началото на септември, живот и здраве, прекрасната режисьорка Катя Петрова, ще започне репетиции на пиесата ми "Линията на живота", в която има шест женски роли.

ВЪПРОС: Вие сте писател, поет, публицист? Вашата муза успя ли да оцелее в последните месеци?
ОТГОВОР: О, да не изпадаме в хленч - все пак като общност и поотделно, ние не преживяхме катастрофично епидемията. Понеже не съм от вчера, ще кажа, че през участта ни/ми са преминали и други, страшни като валяк събития, обществени системи и трусове, лични земетръси. Възпяла съм ги в стихотворенията си, затова няма да се връщам на тях.

ВЪПРОС: Подмина ли Ви "карантинното" творчество и произведенията, посветени на пандемията? Бяхте част от няколко кампании, свързани с призива "Останете вкъщи".
ОТГОВОР: Убедена съм, че дисциплината, с която повечето българи спазваха насъщно-нужните мерки, бе важна. Съществуваше заплаха, по-голяма от всекиго поотделно, от всички заедно и въпрос на разум и достойнство бе да се съобразим с този факт - без перчене и тъпа всезнайковщина, без разплискана неврастения, без дивашка всепозволеност и арогантна глупост. Оставаш в себе си, в дома си, в ценностите си и се придържаш към вътрешния си, духовен център. Можеш да свършиш тонове смислена и полезна работа за два месеца, на дребно и на едро, да уплътниш дните си с какво ли не...

ВЪПРОС: Дистанцията, която всички ние трябва да спазваме, няма ли да ни направи още по-отчуждени един към друг? Или обратното - ще ни накара да копнеем за близостта и да я искаме още повече?
ОТГОВОР: Може пък да проясни ценностите, знам ли... Да ни припомни елементарни, но същностни неща - като тягата към личната хигиена, често миене на ръцете, къпане, пране на дрехите. Или да въдвори в отношенията ни чувство за мярка и социално приличие - дистанцията не е непременно лоша, съвсем я бяхме изпоизгубили, всеки се обръща към всекиго на "ти", фамилиарничи, не уважава опита, чуждото мнение, обществената и професионална йерархия.
Виждате, че с отпадането на някои от мерките и правилата, се завръща пълната всепозволеност - особено на пътя. Мигновено скочи черната статистика на катастрофите и жертвите. Да управляваш автомобил е също част от отношението към другите, към живота с основополагащия му смисъл и висока ценност, най-високата всъщност.
Колкото до близостта, тя ще проправи своите пътечки и пътища, на нея се крепи светът, достатъчно е да имаме въображение и да обичаме.

ВЪПРОС: Преди години ми казахте, че дъното е обратнопропорционално на паметта ни - колкото по-плитка е тя, толкова по-дълбоко е то. Какви са параметрите на бездната днес? Има ли я...
ОТГОВОР: Паметта е същностна отправна точка за всичко, което вършим днес и сега. Не означава непрекъснато да се връщаме в миналото, не - но и да не забравяме, че то предопределя и осветява настоящето, добавя към нашата уникалност. И стига да поискаме, може да е силата, която стои зад гърба ни, заслонява ни, окуражава ни, оцелостява ни, ако щете.
Още отпреди началото на годината ми се случи да се завръщам много често и в дълбокото на Яворовата и Вазовата участи, да препрочитам съчиненията им, да се вмислям в измеренията на сътвореното от тях, в различните им житейските пътища, в посмъртното им битие. Днес ги честваме и превъзнасяме, превръщаме ги в монолитни паметникови клишета, "употребяваме ги и ги злоупотребяваме", фалшифицираме дори, въобразяваме си, че знаем всичко за тях - но ето какво ми направи впечатление: цели двайсет години след смъртта на двамата ни гении никой не преиздава книгите им. Цели двайсет години българите си поемат дъх от огромната мощ на словото им, непосилно им е да го обемат, да го пуснат в себе си, да го превърнат в общностна и лична памет.
Понеже напоследък е страшно модно, до баналност чак, да се повтаря, че трябва да научим уроците си - ето един урок за научаване - за непоносимото всемогъщество на българските поетически гении, като започнем от Ботев, разбира се.

ВЪПРОС: Все още ли пишете стиховете на ръка и с молив?
ОТГОВОР: Да, пиша стихове си с молив. Обичам да пиша с остри моливи открай време, дори да възпявам моливите, да търся и метафори в обяснението на ритуалната си пристрастеност към тях, пък и към други одухотворени предмети. В едно мноооого отдавнашно стихотворение за Елисавета Багряна, навярно отпреди 40 години, наричам молива "откършена пръчица от дървото на голямата скръб". Сега ми хрумва, че моливите са като молитвите - простички, естествени, съкровени.

ВЪПРОС: Вашата "връзка" с Германия - лична и професионална, е отколошена. Имате едно екстравагантно стихотворение - "Краят на азбуката", което се появи в "Памет за подробности" (1992) - една от най-награждаваните Ви книги. Затова ли участвате в проекта "Скритите букви", който след София и Париж, ще бъде реализиран и в Берлин?
ОТГОВОР: Съучаствам в проекта "Скритите букви" от самото му начало. Знам за първоначалния замисъл уникалните знаци на азбуката ни да присъстват, да надничат и да се появяват от неочаквани места, за да предизвикват радостната ни почуда. Впоследствие останаха само буквите, които нямат аналог като графични знаци, например З, Ц, Ч, Щ, Ъ, ь, Ю, Я, и всяка от тях стана пейка със стихотворение на български, в превод и на друг език. Великолепна, предизвикателна идея, заслужава да поздравим Тодора Радева за щедрото постоянство, с което я отстоява и популяризира.
Българските букви са вълнуваща мистерия, до нас са достигнали само тридесет - и съм убедена, че те са нашите ангели-хранители. В София "притежавах" буквичката З, разположена в ротондата зад Министерски съвет. Дори понякога си вземах кафе и отивах да поседна там, да си помълча, да си помечтая за това-онова. Пък и З е много специална, впечатала се е в мен още, когато за първи път прочетох Яворовите "Заточеници", спомняте ли си как започва - "От заник слънце озарени..." Това е и буквата на дъщеря ми, Зорница. В Париж стихотворението ми, в превод на Мари Врина, пък бе се озовало при буквата Ц, пак не е случайно - татковата буква. Един скъп приятел ми изпрати снимка от крайбрежната алея на Сена, където стоеше голямото ярко Ц. Сега в Берлин сме избрали съвсем трето стихотворение, от втората ми поетична книга на немски "Сдобряване със студа" в превод на Габи Тиман.

ВЪПРОС: Накрая, нека завършим с цитат от Ваша творба, която най-добре описва Вашия поглед към света, сега, в този момент.
ОТГОВОР: Всред всичките безброй неща, които направих през двата "затворени" месеца, написах и едно стихотворение, което ме подсети колко много обичам играта - и смислова, и фонетична, своята самотна игра. То се казва "Гласни и (не)съгласни" и звучи така: "Оооооооооооооооооо, / как внезапно спря животът / и се отмести настрани, / и се отложи, и опразни. / Оооооооооооооооооо, / как се овъргаля в нищото / и в упор ни погледна / с ококорени очи: / да ни познае / и преобрази".

ЗА МИРЕЛА ИВАНОВА

Дебютът й в литературата е през 1977 г. със стихове в ученическото списание "Родна реч". През 1985 г. заглавието на първата й книга - "Каменни криле", става нарицателно за времето си, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следва самиздатската стихосбирка "Шепоти" и "Самотна игра". Обича да казва, че първата й "свободна" книга е "Памет за подробности" (1992), определена от критиката като "един от манифестите на българския постмодернизъм" и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-шумна и награждаване книга е "Еклектики", донесла й националната литературна награда "Христо Г. Данов" и наградата на Сдружението на българските писатели.
Превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио "Дойче веле". Пътува из литературна Европа, най-често до Германия - през 2000 и 2004 г. в издателство "Вундерхорн" в Хайделберг публикува двете й "немски" поетични книги - "Самотна игра" в превод на Норберт Рандов и "Сдобряване със студа" в превод на Габи Тиман. През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа "Херман Ленц", връчвана от германския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом "Вила Конкордия" в Бамберг. Седмата й книга "Бавно" (2009) събира 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на Греди Асса. През 2012 г. се появява и поетичната антология "Любовите ни", която с артистична премиера в Народния театър отбелязва 50-годишния рожден ден на поетесата.
Години наред Мирела Иванова води телевизионното предаване "Остров за блажени" по БНТ, заедно с колегата си Бойко Ламбовски, а след това и артистичните поетични и кабаретни спектакли "Петък 13".

/ГИ/