"След изобретяването на българската азбука, смятам това за второ нематериално съкровище на България". С тези думи председателят на Центъра за еврейско-българско сътрудничество Алберта Алкалай описва смелостта и самоотвержеността, с които преди 80 години българи се изправят срещу статуквото и спасяват своите съграждани евреи.
Алберта Алкалай, която е потомка на спасени евреи от Бургас, заедно с основания от нея център "Алеф", е сред идейните автори и организатори и на Международния ученически литературен конкурс "Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена".
В интервю за БТА Алкалай разказа за зараждането на нейния задълбочен интерес към историята на българските евреи у нас. В интервюто тя отбеляза и множество детайли около събитията в периода между 1941 и 1944 г. в Бургас, както и имената на местните личности, изпъкнали с готовността си да помогнат.
Кога за първи път започнахте да се интересувате по-съзнателно от историята около спасяването на българските евреи?
- Още от най-ранно детство имах съзнанието, че съм малко по-различна от другите деца заради моето име Алберта Алкалай. То силно контрастираше на фона на моите приятелчета като Георгиева, Йорданова и Иванова. Тогава съвсем по детски не съм се задълбочавала. Живеехме в ерата на зрелия социализъм, когато религията беше забранена, не съм посещавала синагога в Бургас, тъй като просто нямаше. Знаех, че сме евреи и че моите две прабаби живееха в Израел и дотук.
Когато станах на 17 години бях изпратена по една програма в Полша и изминах целия Марш на живите (March of the Living). Това е световна програма, в която младежи от цял свят се събират и изминават шестте км от село Освиенцим до лагера на смъртта Аушвиц. Това беше едно потресаващо пътуване. Абсолютно неподготвена, влязох в най-дълбоките и мрачни води на Холокоста и съвсем по младежки бях изпепелена от действителността, с която се сблъсках тогава. По-страшното от това, че видях какво се е случило с мои сънародници и дори роднини, тъй като моята баба е изгубила леля си с трите си деца от Александруполис в Треблинка, беше, че там в Аушвиц нашата група се размина с друга група младежи, които на разминаване злобно подвикнаха: „Трябваше тогава всички да бъдете изтребени“.
Много размишлявах над тези неща. Върнах се и обвиних дори моите баба и дядо, че не са ми разказали достатъчно и са ми „спестявали” тази изключително важна информация в родовата ми памет. В желанието си да предпазят детето от знанието за страшните неща може би са чакали да дойде моментът, в който аз сама да ги открия.
Това нещо ме беляза и някак предопредели по-нататъшното ми търсене и стремеж да пазя тази памет и не само да я опазя, ами и правилно да я предам и пренасоча към следващите поколения, които идват след мен. Убедих се, че човешката памет е изключително кратка и че, когато последният човек, участвал в предходната война си отиде, неминуемо започва следващата. Днес сме точно в такъв етап. Живите свидетели от събитията преди 80 години се броят вече на пръстите на нашите ръце, все по-лесно стават манипулации и преиначаване на истината. По-важно е как се поднася историята на днешните хора, които са съвсем други поколения, с други потребности и в друг информационен поток. Все пак това са наследниците както на спасителите, така и на онези палачи, така че нашата мисия и роля е изключително важна.
Впоследствие съдбата ме хвърли във фондацията на Стивън Спилбърг „Шоа“. След създаването на шедьовъра „Списъкът на Шиндлер“, носител на 13 „Оскар“-а, Спилбърг създава фондация. „Шоа“. „Шоа“ на иврит означава трагедия и това е еврейското наименование, защото „холокост“ е древногръцка дума, която означава „ритуално изгаряне“ и тази дума е използвана от нацистите и палачите.
Фондацията на Спилбърг „Шоа“ е основана в 51 държави по света, където има оцелели от нацистките лагери на смъртта. Той интервюира част от тях лично под формата на документални филми. След „Списъкът на Шиндлер“ е засипан с писма от хора, които му казват, че познават прототипа на главния герой и историята не е точно, както я представя. Други казват, че искат да добавят нещо. Дотогава целият свят мълчи по темата Холокост. Мълчат жертвите, защото е трудно да се намерят думи за тази трагедия, често е невъзможно тази болка да бъде изречена. Мълчат и палачите от срам и вина. С този филм сякаш става пробив в цялата световна общественост и хората започват да говорят за Холокоста. Спилбърг разбира, че има огромна необходимост да се съберат всички разкази и свидетелства, защото истината е някъде там. Тя е като пъзел – един разказва едно, друг - второ, трето. Хората пазят усещане за миризми, цветове, лични, съкровени чувства и така историята става пълнокръвна и истинска. Човешкото съзнание не може да осъзнае 6 млн. жертви - това е една статистика и безличностна информация. Когато преминем през конкретната история на нашия съсед и приятел, тогава преживяваме и имаме сетива за трагедията.
Ставайки част от тази фондация, аз имах възможност да интервюирам 100 български евреи, които са били активни граждани от времето между 1941 до 1944 г. Имаше хора от Шумен, Стара Загора, Русе, Пловдив, Бургас и някак в моето съзнание картинката започна да се нарежда. Имала съм дори комични случаи, в които интервюирам възрастен човек на 80 години и той не може да си спомни името на директора на трудовия лагер, в който е бил поставен, и аз му го подсказвам, защото съм го чула от предходно интервю.
Тогава заживях в улиците на 1941-1944 г. и се посветих на тази кауза. Тя ме избра, не аз нея и просто си дадох сметка колко е важно тази информация да бъде ясна и публична. Дори мои най-близки приятели не знаеха какво се е случило със семейството ми преди 80 години.
Когато преди 10 години започвах популяризирането на литературния конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена” и ходех от училище на училище да приканвам учениците да пишат за него и за спасяването на българските евреи, малцина бяха запознати.
За съжаление през последните 2-3 години избухването на войната в Украйна и събитията в Близкия Изток, доказват, че отдаването ми да учим младите на хуманизъм е необходимо, навременно и полезно.
Моята мисия е да покажа не само историята за спасяването, а да покажа, че моделът на поведение – да се опълчиш срещу статуквото, да покажеш жертвоготовност, съпричастие, с цената на лишения за теб и дори на живота ти – е възможно. Това искам да завещая на младите хора на България: както това спасение е било възможно преди 80 години, напук на цяла Европа и то след като страната ни е била съюзник на нацистка Германия, така това да може да се случи и утре и напред в бъдещето.
Според мен това е изключителен морален капитал на България. След изобретяването на българската азбука, смятам това за второ национално нематериално съкровище на страната. Материалните съкровища са важни, но оставащото в духовен план е онова, което може да ни запази и да ни развие напред като нация, която да се гордее, че е оставила пример в територията на човечността. Нещо, с което другите европейски държави не могат да се похвалят в цялост.
Какво научихте от разказите на близките си и от проучванията си за събитията преди 80 години в Бургас?
- Фамилията на дядо ми е свързана с първия евреин, който пристига в Бургас. Той се заселва скоро след освобождението на България. Бил търговец на портокали и идва от Стара Загора. Вижда в младия град възможности за добра търговия и развитие и неограничените възможности на морето. Скоро след това започва да се строи пристанището и много евреи от вътрешността на страната като Стара Загора, Карнобат, Ямбол са привлечени от новите възможности на пристанището и пристигат в Бургас.
Фамилията на дядо ми е Асса – това е голяма старозагорска фамилия евреи, които пристигат в морския град. Моят прадядо Жак Асса завършва търговската гимназия. Бил е един от малкото за годините си, които са завършили средно образование и се е бил в Балканската война, както и в Първата световна война. Удостоен е с медали за храброст и дори е бил ранен.
Двама са евреите от Бургас, загинали в Балканската и Междусъюзническата войни, и петима са загиналите в Първата световна война. Българските евреи храбро бранят родината и умират с името на България на уста. Показват изключителна доблест и саможертва и с това спечелват приятелството на своите съседи, приятели, българи. Показват, че са лоялни към страната си и че това е тяхната родина. Бият се абсолютно наравно с всички останали българи, макар да изповядват друга религия. С надигащия се отново антисемитизъм, в момента, 100 години по-късно, ми се налага отново да обяснявам това как сме евреи, ама сме и българи.
Скоро извадих медалите на прадядо ми, който след войните започва да се занимава с търговия в Бургас. Изкупува мляко от близките странджански села, прави мандра близо до гара „Владимир Павлов“. Имали са и магазин „Слънце“, който се е намирал на мястото на сегашната община. От 10-годишен е работел в магазина и е помагал на семейния бизнес.
Преди започването на военните действия и приемането на Закона за защита на нацията бургаските евреи са живели един спокоен, задружен и приятен живот. Бургаската синагога от 1909 г. вече е била построена от прочутия архитект Рикардо Тоскани, автор на най-красивите сгради в града. Тя се намира в непосредствена близост до християнския храм „Св. Богородица“. Българи и евреи са работили заедно. Всички търговци на жито са имали нещо като асоциация, наречена „Житарна“, в която са членували. В управителния съвет на тази асоциация тогава е бил д-р Дянко Пръвчев, който впоследствие става кмет на Бургас, другите членове са известния евреин Алберт Йомтов и Матей Хаджипетров. Това се случва в периода на 20-те и 30-те години и го казвам, защото тези три имена след това ще изиграят отново роля, когато говорим за спасяването на българските евреи през 1941 г.
В града е имало начално еврейско училище. Имало е благотворителни еврейски женски организации, известни еврейки са били акушерки, завършили в Цариград, които са помагали за израждането на здрави бургаски бебета. Поставена е била например театралната пиеса „Тежко е да си евреин“, която целият град се е стичал да гледа и обсипва с овации. Изобщо е имало спокоен, толерантен дух в този град и българи и евреи са живели в хармония и нищо не са подозирали за грозящата ги опасност.
През 1941 г. влиза в сила Законът за защита на нацията. Моят прадядо е бил купил първия камион, с който да разнася питите кашкавал и мляко от селата до Бургас и обратно. Той е бил конфискуван веднага. Складът му е заключен, а на цялото семейство е наложено да живее в една малка стаичка по силата на закона за стесняване на еврейските жилища. Отнето е правото на прадядо ми да работи, а семейството е обречено на мизерно съществуване и буквално на глад.
Дядо ми е изпращан в еврейски трудови групи, където по цяло лято извършват една от най-тежките работи без работно облекло и без възнаграждение – пресушавали са блатата близо до село Черноморец и са чукали чакъл и камъни, за да правят пътища в село Смядово и няколко други места. Той е бил в 3-4 трудови лагера. Не са имали право на никаква медицинска помощ, нито на свиждания. Страдали са страшно много от малария заради блатата около Черноморец. Точно тогава изпъкват фигури като Любчо Зурков – известен бургаски аптекар, който нелегално снабдява с лекарства евреи в трудовите групи. Той е българин, който не остава равнодушен към съдбата на еврейските си съграждани.
От страна на баба ми по същия начин. Семейството е оставено без поминък. Тя е ходила да работи с майка си нелегално, бащата е бил в трудови лагери. Разчитали са на милостиня и подаяния от близки и приятели.
Много бургазлии не остават равнодушни срещу тези рестрикции и започват да наемат (някои легално, а други нелегално) евреи да работят в техните предприятия. Моят дядо например е работил като счетоводител във фабрика „Шуменско пиво“ и неговият собственик Сава Димов е настоявал, че няма да го освободи, защото е изключително ценен за него. Той пише писмо до тогавашния околийски началник да бъде оставен на работа. По същия начин гореспоменатият аптекар Любчо Зурков казва на еврейските работнички при него, че докато са при него, няма нужда да носят жълтата еврейската звезда на позора, защото са хора като всички останали.
Има десетки такива примери. Собственикът на моливната фабрика „Девеко“, който помага на своя счетоводител също да оцелее и излезе извън страната. Той укрива и евреина Сатран – главен механик в неговата фабрика. „Молим, наредете да ни се разреши да приемем като работничка в магазина ни, находящ се на ул. „Александровска“ 71, еврейката Сара Бохор“, пишат в писмо търговците Пеев, Мешков и Скрибалчев на 27 октомври 1943 г.
Освен на работа, евреите нямат право да напускат домовете си извън полицейския час, който е бил до 22:00 ч. Нямат право да посещават пазари и тържища. В Бургас този режим се е спазвал малко по-либерално. Открихме заповедта на околийския началник евреите да не посещават кафе „Империал“, сладкарница „Малина“, сладкарница „Чельовск“, но в същото време намираме молби, с които да се разреши дневното посещение на театрална постановка или кино на бургаски евреи, така че те все пак да запазят човешкото и да могат да се разходят и по ул. „Богориди“, и в Морската градина – места, които са били забранени за достъп.
Многобройни са примерите на човешка солидарност. Например Жак Йеросалми, който, за да бъде унижен пред съучениците си от търговската гимназия, е изпратен от учителя на последния чин, защото е евреин. Александър Хаджипетров тогава става и с блеснал поглед казва: „Ако ще местите него, ще се преместя и аз.“ Това са спонтанни изяви, но показват, че не е имало такова разделение между евреи и българи и във всички слоеве хората са били готови да помогнат.
Съседите на моята баба например, когато разбират и получават заповедта за депортация, казват: „На вас не можем да помогнем, но поне оставете детето. Където сме пет гърла, ще храним и шесто.“ Това са доста бедни хора, живели в Коджакафалийската махала – място, където тогавашният благодетел на града Коджакафалията е давал места за къщи на най-малоимотните – сираци и хора, които не са имали никакви приходи.
През март 1943 г. в Бургас се получава заповедта за депортация. Всичко е строго секретно. Властта е искала това престъпление да се осъществи тихомълком и се е опасявала от силна обществена реакция, каквато и всъщност се получава. Целта е била успешно да изселят 174 семейства от Бургас, или общо 422 души, като в този списък са били включени по-богатите фамилии. Когато те са били недостатъчни, на случаен принцип са добавяли и по-бедни евреи.
На 10 март 1941 г. всеки член на еврейско семейство е трябвало да вземе само горни и долни дрехи, завивки, постелки, прибори за хранене. За останалата покъщнина и вещи главата на семейството е трябвало да състави подробен опис, който да се предаде с ключа на жилището на полицейското управление преди заминаването.
Заповедта пристига по телеграф в пощата. Тогавашният директор Желяз Петков прочита съдържанието на съобщението. Той пък живее в една къща с тогавашния председател на еврейската община Аврам Асса. Като съседи и приятели, той се разтреперва при вида на заповедта. Смачква я, слага я в джоба, излиза незабавно и отива при своя приятел и му споделя какво предстои. Те нямат никаква възможност да противостоят, но печелят време. Желяз Петков едва в края на следващия ден показва заповедта официално. Дотогава всички еврейски домове знаят за какво става въпрос и можем само да си представяме как те осъмват и чакат въпросната сутрин.
Нисим Варсано, 18-годишен нелегално се промъква до гарата, и се качва в подготвения за депортацията конски вагон, споделяше, че в него е видял само една кофа, с която да се „обслужват” нуждите на всичките тези семейства - 422 евреи.
Докато Аврам Асса информира еврейските си съграждани, те бързат да съобщят на всичките си приятели българи. Прави се нещо като комитет. Отзовават се Петко Росен, който е адвокат, писател, бивш депутат, Петър Велчев, собственикът на моливната фабрика „Девеко“, Росен Чорбаджиев, Панайот Георгиев, параходен агент, Пеньо Владков, индустриалец, Жени Патева, известна общественичка в Бургас, д-р Теодосий Булгуров. Тази бърза среща води до решение Росен Чорбаджиев и Петър Велчев да заминат за София и да направят опит да потърсят царя. Както впоследствие разбираме, в този момент никой не може да намери царя, който е в ловната си вила. Те се свързват обаче с други влиятелни личности в София и благодарение на рязката намеса на Българската православна църква заповедта за депортация е временно спряна.
Дълги години в нашата къща се пазеше един сандък – това беше сандъкът за 30-40 кг багаж, който е бил приготвен за депортацията. Баба ми и дядо ми не можаха да се разделят с този сандък до края на живота си.
Заповедта идва на 10 март и затова тогава отбелязваме годишнината от спасяването на българските евреи. Заповедта обаче не е отменена. Затова и угрозата над българските евреи продължава да стои.
Няколко месеца по-късно – през юли 1943 г. отново се изваждат списъци на бургаските евреи, отново подлежащи на принудително изселване и депортация, като този път планът на комисарството по еврейските въпроси е успешно да изсели 298 еврейски семейства, или около 1000-1500 души. Заповедта отново е изпратена с гриф „поверително“. В писмото на Александър Белев от юли 1943 г. пише: „Наредете да се вземат всички мерки за цялостното привеждане в изпълнение на тази акция, като се привлекат и дадат пълно съдействие всички областни и други полицейски и административни служби в град Бургас.“
Освен че всяко семейство получава това известие, то получава и еднопосочен билет, за който дори се твърди, че е трябвало да бъде заплатен. На билета са изписани имената на цялото семейство. Влакът е номер 421 и заминава на 19 юли в 22:55 ч. посред нощ, за да няма много гласност. Тогава социални медии и свободна преса не съществуват и отново се събират бохчите и се изваждат сандъците.
По това време обаче през България вече са минали ешелоните на евреите от Беломорска Тракия, Македония и Пирот. Вече за никого не е тайна за къде е депортацията. Отново се прави инициативен комитет, като този път в управителния му съвет е привлечен и тогавашният кмет д-р Дянко Пръвчев. По спомени на очевидци той е организирал акция с кметове от Карнобат и Ямбол да заминат за София, където отново да търсят помощ за отменяне и на втората заповед. Така бургаските евреи не се качват на влак 421.
През последващите месеци евреите продължават да са на трудови лагери, водят недостойно и мизерно човешко съществуване, но най-страшната угроза за живота сякаш отминава. Рестрикциите за евреите биват напълно отменени след 9 септември 1944 г.
Непрекъснато се поставя въпросът от кого са спасени българските евреи. Това е изключително полемичен въпрос, който няма скоро да намери категоричен отговор, защото винаги е сложно, когато става дума за човешки живот. Преминахме през много идеологеми. В моята работа съм открила своя отговор и за мен това са онези достойни и смели хора, на различни нива в държавата и в професиите си, останали човеци и оказали активна съпротива срещу това българските евреи да бъдат избити. Затова и от името на център „Алеф“ и благодарни граждани поставихме паметника на благодарността в Бургас. Искам да предам този пример на бъдещите спасители.
Гледайки към миналото и Вашата лична история, и срещайки се с младото поколение, което тепърва узнава за тези събития, вярвате ли, че хората и българите конкретно все още са способни на такава добрина?
- Така беше озаглавена нашата Международна младежка конференция - „Спасяването на българските евреи – възможен модел на поведение за младите хора днес“. Тогава чухме изказванията на много млади хора. В тези изказвания имаше много надежда. Тъй като аз работя с млади хора, също имам надежда. Смятам, че сме посадили семенцата на доброто, те са във всеки един човек и просто трябва да им се даде възможност да покълнат.
Преди няколко дни на премиерата на филма "Хени. Приятелството - смисъл и спасение" по време на прожекцията имаше добър заряд, топло усещане от цялата зала и зрителите. Дадох си сметка, че дори и днес в много държави една такава прожекция може би не би била възможна или не би протекла толкова спокойно и позитивно. Благодарна съм, че съм родена тук. Да, имаме желание да направим нашето общество по-съвършено, но в изконната си същност българският народ е мъдър и толерантен и аз вярвам в неговите добродетели.
На прожекцията дойдоха и много младежи - участници в нашите конкурси през годините. Те се търсят, обичат се и живеят собствен живот като общност. Това, че съм създала общност, ми дава голяма радост и надежда. Това е и моята цел и кауза - да отгледам общност от млади хора, които никога няма да видите в редиците на неонацистите и които никога няма да употребят език на омразата. Те ще бъдат добрите герои.
Българската телеграфна агенция (БТА) в партньорство с Центъра за еврейско-българско сътрудничество „Алеф" си поставя задачата с поредица от материали да припомни събитията от миналото и участниците в тях, и да представи значението на спасението и спасителите. България е спасила близо 50 хиляди живота. Според официалните данни на интернет страницата на Изследователския център на Световния център за възпоменание на Холокоста Яд Вашем, в таблицата срещу името на България е записано, че в страната е имало 50 хиляди евреи преди Втората световна война и нула жертви. Единствената държава в таблицата със записани нула жертви е България.
/ЕП/
news.modal.text