BOBSTH 08:49:01 20-07-2021
GI0847BO.030
култура - Владимир Зарев - интервю
Писателят Владимир Зарев пред БТА: Истинската власт не може да се постигне с насилие, а с любов
София, 20 юли /Даниел Димитров, БТА/
В книгите му има пророчество и светлина. Думите са издигнати в култ, а смисълът им е свещен. Посланията идват от най-дълбоките корени на човешкия ум, въплътен в съществуването на само една човешка единица. С удивителната енергия на земята, от която идва всеки от нас, но не всеки е способен да генерира, Владимир Зарев дава нов живот на самия живот. Защото словото е не просто в началото. То е спасението и онази светлина, чрез която е време да прогледнем.
"За да бъде разбуден този унесен в себе си свят, той трябва да бъде посочен чрез словото", казва писателят в интервю за БТА. Защото, ако престане да бъде описван с думи, светът ще продължи да съществува, но ще заживее в своята елементарна еднозначност и посредственост, продължава той.
В Германия неговата "Разруха" е сочена като "романът на промяната в цяла Източна Европа" и "изключение от българската литература", а трилогията "Битието", "Изходът" и "Законът" в превод на Томас Фрам е обявена за "откритие в европейския епос". Авторът е наречен "българския Балзак". На фона на тези отзиви, звучи повече от странно, че за 50-годишното участие на Владимир Зарев в литературния живот на България са излезли едва 70 рецензии, а за 10 години в Германия - 78, и то в медии от ранга на "Ди Велт", "Щерн", "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", "Нойе Цюрхер Цайтунг", "Берлинер Цайтунг", като някои от тях са писали по няколко пъти.
Дали общественото признание в родината стопля човека Владимир Зарев и как би трябвало да усилва неговото усещане, че не живее напразно и е осмислил живота си. Това е една от темите в интервюто за БТА. Писателят разказва защо според него Антихристът вече е слязъл на земята и защо хората започнаха да живеят във въображаемия свят по-дълго и с повече страст, отколкото в нормалния свят. Говори за властта и страха, за неговата метафора за живота, за духовната хигиена и за любимата правописна грешка.
На коя жена би позволил да разкаже живота му, кога усеща въображението си свободно и помитащо, коя е най-голямата заблуда по адрес на Петър Дънов и кой е най-силният момент в живота му като главен редактор на списание "Съвременник". Единствено пред БТА Владимир Зарев споделя началото от следващата си книга, която е с работно заглавие "Объркване".
- В "Чудовището" героят Ви предпочита хората да познават книгите му, а не самия него. И с Вас ли е така?
Владимир Зарев: Както всеки нормален човек, и писателят е суетно същество, но неговата суета е друга, по-различна, тя е свързана с творчеството му, с написаното от него. Това е все едно да попитате някой какво предпочита да харесват хората - да се възхищават от него или от децата му.
- Приемате ли номинацията за академик като признание за Вашето дългогодишно присъствие в българската литература? И въобще, общественото признание в родината стопля ли човека Владимир Зарев?
В. Зарев: Общественото признание винаги радва и поощрява твореца, усилва неговото усещане, че не живее напразно, че той е осмислил живота си, особено когато го получава в родината си. Титлите не правят книгите на писателя по-въздействащи, но да получиш званието "Академик" е особено вълнуващо.
Баща ми (Пантелей Зарев, 1911-1997, български литературен критик, академик, председател на Съюза на българските писатели - бел. а.) беше академик, той изпитваше непреклонно уважение към Българската академия на науките като научно средище и духовна институция, като място, в което може да се развива значимата наука, в което може да се случат и чудеса. Той изпитваше същото уважение и към академиците.
Често ми е повтарял, че това са хора с високи научни и творчески постижения, със забележително, и най-важното - с трайно присъствие в националния ни живот, и по тази причина те имат заслужено самочувствие, излъчват особено достойнство. Именно тази духовна тежест, неоспоримото им достойнство ги изпълва с достолепие, прави ги хора, независими от преходните ценности. Прави ги личности, способни да отстояват себе си, превръща ги в хора със завиден морал.
- Наричате Библията изумителен разказ за властта. Смятате ли, че българските политици я четат?
В. Зарев: За жалост, голямата част от българските политици не четат нищо, за тях четенето е напълно безполезно. С четене не можеш да откраднеш създаденото от хората, да направиш далавера. А в Библията и Новия завет могат да се открият и осмислят много същностни, значими смисли и най-важният, струва ми се, е, че най-истинската, достойна и дълготрайна власт не може да се постигне с насилие, а с любов... Забележете - на кръста е разпънат не просто Исус Христос, разпънат е човекът, но и Богът, жестоките страдания ще претърпи човекът, но и Богът. На кръста ще се извърши чудото, защото страданието всъщност е взаимния съд и взаимната прошка, и те ще породят във вековете новия вид власт, властта на покаянието и любовта.
- Проблемът за властта и проблемът за страха припокриват ли се в същността си?
В. Зарев: Страхът от живота и най-вече страхът от смъртта провокират и подсилват у човека генетичния стремеж към властта, към властта в нейните най-разнообразни и понякога непредставими форми. Колкото по-мащабна и величествена е властта, която упражняваме, толкова това сякаш отдалечава смъртта от нас. Стига се до там, че някои от всевластните римски императори са обожествявали себе си, тоест те са вярвали в собственото си безсмъртие. Тази взаимовръзка е природен закон.
Алфа плъховете или Алфа вълците, например, живеят по-дълго от своите събратя. Следователно, властта прави живота на произволно същество не само по-сигурен и удобен, но тя добавя някаква загадъчна жизнена сила, която му позволява да живее по-дълго. Разбира се, писателят властва по друг начин, той упражнява своята духовна власт чрез енергията на словото.
- Страхът от живота или страхът от смъртта е по-силен?
В. Зарев: В своето битие човекът се бои най-вече от неизвестността. Нашият живот, бъдещето ни е изпълнено с коварна неизвестност, а сама по себе си смъртта е пълна неизвестност. Така че страхът от живота и страхът от смъртта са еднакво могъщи, но страхът от живота е постоянен, някак по-тривиален, бих казал ежедневен, докато страхът от смъртта е привидно незабележим, особено в младостта, скрит, пълзящ в подсъзнанието ни. В своите романи аз поддържам тезата, че страхът от смъртта, а и от живота, всъщност ни правят творящи същества.
- Коя е вашата метафора за живота?
В. Зарев: Романът ми "Чудовището" започва с една привидно семпла и всеизвестна фраза, която обаче според мен съдържа целия живот на човека - "Нищо не остава завинаги...".
- В "Чудовището" пишете също, че винаги, когато има някого с Вас, се чувствате изоставен. А кога не се чувствате такъв - когато сте сам ли?
В. Зарев: Това е усещането на моя герой, но аз съм различен. Аз ценя самотата, докато съм сдвоен с ръкописа си, докато пиша. Защото само, когато съм напълно сам, усещам въображението си свободно и помитащо. По своята същност трудът на писателя е изпълнен с прекомерна самота и навярно това е причината в останалото време да се стремя към присъствието на моите близки и приятели.
Имам прекрасно семейство, с Мирела (Мирела Иванова - поетеса, драматург на Народния театър - бел. а.) винаги ми е интересно. Освен това, съм ощастливен с три дъщери и доскоро с пет прекрасни внука от тях. Преди три месеца най-малката ми дъщеря Зорница ни подари невероятно момиченце, чието име е Владимира. Тъй че освен от героите си, аз съм заобиколен и от хора, които обичам.
- Приятелството спря ли да бъде сакрален избор? И чия е вината? На социалните мрежи или може би на нас самите?...
В. Зарев: В "Чудовището" аз твърдя, че Антихристът вече е слязъл на земята, че той навярно не е човек, не е някоя свръх личност, а може да бъде явление. И този съвременен Антихрист според мен е интернет и цялата виртуална реалност. Страшно е това, че хората започнаха да живеят във въображаемия свят по-дълго и с повече емоционална страст, отколкото в нормалния свят. Ако влезете в трамвая, в метрото, в ресторанта, на спирките, на сватбите и погребенията ще видите, че деветдесет процента от присъстващите са се вторачили в своите джиесеми и чатят. Пишат си безсмислици и глупости, които наричат общуване.
Но аз си задавам въпроса: Възможно ли е човек да има хиляда приятели? Та приятелството е като любовта, то е въпрос на сложен и продължителен избор, на загадъчно, понякога магическо предпочитание, което се доказва дълго във времето. Аз уважавам стотици хора, но моите приятели се броят на пръстите на ръцете ми, те са важна част от моя най-интимен живот. С помощта на интернет хората привидно непрекъснато са заедно, но се отучиха да общуват.
- Когато чета книгите Ви, имам усещането, че чета поезия. Поетична душа ли сте?
В. Зарев: Не зная дали съм поетична душа, но със сигурност съм лесно ранима душа и изглежда по тази причина имам невероятен стремеж към красивото - към красивото във всичките му форми. Мисля, че Достоевски беше казал: "Красотата ще спаси света". Не съм сигурен дали красотата е в състояние да спаси света, но съм убеден, че красотата е способна да спаси отделния човек. Когато пиша, се стремя словото ми да бъде интересно и красиво, да бъде изпълнено с множество смисли и значения.
Аз обичам да пиша с метафори и по още една причина - при метафората едно и едно не прави две, а нещо по-необикновено и значимо. Светът, който ни заобикаля, е реален, той съществува, ала се намира в състояние на особен полусън. Вземете едно дърво на улицата, то е затворено в себе си, него ги има и го няма едновременно. За да бъде разбуден този унесен в себе си свят, той трябва да бъде посочен чрез словото.
Метафората сякаш изтръгва света от този полусън и, придавайки му сложност и многозначност, изпълвайки го с допълнителни смисли, го оживява, превръща го в нещо преживяно и единствено...
- Ако светът престане да бъде описван с думи, ще престане ли да съществува?
В. Зарев: Много съм мислил по този въпрос. Ако светът престане да бъде описван с думи, той ще продължи да съществува, но ще заживее в своята елементарна еднозначност, в своята посредственост. Всяко нещо ще означава единствено себе си, а човешкото въображение ще се превърне в сбор от инстинкти.
- Спазвате ли духовна дистанция?
В. Зарев: Духовна дистанция - не, по-скоро се мъча да спазвам духовна хигиена, да се предпазвам от взелата нетърпими размери и винаги агресивна графомания. Твърди се - и това не е далеч от истината, че в България писателите вече са повече от читателите.
- Интелектът може ли да подчинява?
В. Зарев: Разбира се... Властта се проявява в най-различни, понякога странни и взаимоотричащи се форми. Ако се замислите, младостта е форма на власт, но старостта също може да бъде власт, любовта е форма на власт, но и омразата е форма на власт, красотата е власт, парите са власт, дори страданието може да бъде форма на власт. Сакатият просяк разголва отрязания си крак, за да предизвика съжаление и чрез страданието си да ни принуди да му дадем милостиня.
Всичко, към което се стреми човек в своя толкова кратък и често безразсъден живот, е да се сдобие с власт над околните, да се сдобие с властта дори на едно умение. Ако се замислите, великите мислители като Платон и Аристотел, великите писатели като Гьоте, Достоевски, Толстой, Томас Ман, Джон Стайнбек или Уилям Фокнър са едни очарователни тирани.
- Имате ли си любима правописна грешка?
В. Зарев: Ще Ви призная честно, че с правописа съм на "Вие" - като с уважаван, но непознаваем човек. Пиша с много грешки от всякакво естество. И това е част от някаква магическа небрежност.
- Кога Ви обхваща безграничната печал?
В. Зарев: Винаги, когато се замисля върху величието и посредствеността на човека, върху благородството и жестокостта му, върху неговото всеотдаване и егоизъм, върху безкрайността на човека. Прекланям се пред човека, пред неговите интелигентност и кураж, и, в същото време, съзнавам, че той навярно никога няма да се промени...
- Имате ли време да реагирате на собствената си болка?
В. Зарев: Когато човек страда и по някоя от безкрайните причини изпитва болка, той винаги има време. Когато страданието е жестоко и раздиращо, времето просто спира...
- На коя жена бихте позволил да разкаже живота Ви?
В. Зарев: На съпругата ми - поетесата Мирела Иванова, защото тя познава и подемите, възторзите, но и паденията, и крушенията в живота ми. Разбира се, и на всяка от трите ми дъщери... А може би това ще направи моята прекрасна внучка Владимира.
- Съхранявате архива на Петър Дънов в продължение на 15 години. Коя е най-голямата заблуда по негов адрес?
В. Зарев: Както за всяка велика, надмогнала времето си личност, Учителят Петър Дънов или се идеализира до обожествяване, или се отрича по най-грозния и арогантен начин... А неговото учение - най-вече за космическото значение на любовта, е повече от живо и до днес. Нещо повече, то намира своите съвременни последователи в много страни на света.
Нека спомена още нещо незначително - преди повече от петдесет години, когато зърнах за първи път снимка на Учителя, неговото изпито, излъчващо пределна благост и интелигентност лице, окръжено от дългата бяла коса, аз изпитах невъзможното усещане, че виждам пред себе си Исус от Назарет.
- Кой е най-силният момент в живота Ви като главен редактор на списание "Съвременник"?
В. Зарев: Когато през есента на хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година главният редактор и собственик на вестник "Труд" Тошо Тошев благородно се съгласи да откупи списание "Съвременник" от Съюза на българските писатели и да се погрижи за неговото оцеляване. В кабинета на Тошев той и Николай Хайтов, тогава председател на Съюза на българските писатели, подписаха договора, че "империята "Труд" получава собствеността на "Съвременник" без никакви активи, но и без никакви пасиви. Тогава усетих, че списанието е спасено, че навярно е спасено завинаги. И сърцето ми спря...
- Бихте ли споделил първото изречение от следващата Ви книга, която е с работно заглавие "Объркване"?
В. Зарев: Ще го направя с удоволствие, но ще трябва да изтърпите поне краткия пасаж: "Първо ни раздадоха маските. На входа една дългокрака млада дама, облечена в маркови дрехи и с гел в русите си коси, със сериозната усмивка на модел, рекламиращ зъбни протези, ни подаваше тези сгънати и приятно парфюмирани парченца плат. Физиономиите на присъстващите трябваше да бъдат усмирени в своята надменност и да побелеят. Преди месец и половина заради китайската болест бяха въвели нещо като извънредно положение, за тежест, всъщност за разкош го наричаха "локдаун". Животът спря, животът се опрости до човешкия страх и до човешкото безхаберие, а спасителни маски нямаше никъде, не можеха да се намерят и купят на никаква цена".
/ГИ/