site.btaПреводачът е отговорен за оформянето на облика на една литература в чужбина, каза пред БТА хърватската преводачка на български книги Ксения Банович

Преводачът на художествена литература трябва да бъде проактивен и видим и да осъзнава, че носи отговорност за оформянето на облика на една литература в съответната държава. Това сподели в интервю за БТА Ксения Банович, която е превела на хърватски някои от най-популярните български книги.

Ксения е автор на преводите на "Естествен роман" (в съавторство с Татяна Дункова), "Физика на тъгата" и "Времеубежище" на Георги Господинов, "Мисия Лондон" и "Митология на прехода" на Алек Попов, "18% сиво" на Захари Карабашлиев, "Случаят Джем" и "Алкивиад Велики" на Вера Мутафчиева и други съвременни произведения на български писатели. Тази година предстои и публикуването на първия ѝ превод на детска книга - "Лупо и Тумба" на Петя Кокудева. 

Любовта на Ксения към българския език се заражда в университета в Загреб, където тя учи Хърватска филология.

"В университета учих хърватски език и литература, но трябваше да избера като избираем предмет български или словенски. Аз съм родом от Босна и Херцеговина и наречието е по-сходно с българския отколкото със словенския. Вътрешният ми компас винаги е сочел на изток", разказва Ксения. "През 1998-99-та отидох на обмен в Югозападния университет в Благоевград и за мен България беше любов от пръв поглед. Усетих се като у дома си и в момента, в който се върнах в Хърватия, разбрах, че душата и сърцето ми са останали в онези ширини. Имах джетлаг на душата, както се изразява моят любим автор (Георги) Господинов". 

Първия си превод от български Ксения прави в съавторство със своята преподавателка и менторка от Софийския университет Татяна Дункова. Двете заедно превеждат „Естествен роман“ на Георги Господинов през 2005 г. Това е и първият превод на българска литература в Хърватия от 1964 г. 

„Така че този превод много бързо спечели (хърватската) критика и публика. Така пробихме леда за българските автори“, отбелязва Ксения. „След него преведох („Мисия Лондон“ на) Алек Попов. Тези (български автори) отвориха пътя за превод и на останалите. След около 30 години мълчание от наша страна вече е много по-лесно да предлагаме нови автори, защото първите двама бяха голям успех. Например първото издание на „Мисия Лондон“ се разпродаде за три седмици“.

По думите ѝ успехът на съвременните български романи в Хърватия дава шанс за превод и на по-стари, класически български произведения. „Така предложих Вера Мутафчиева - „Случаят Джем“ и „Алкивиад Велики“. Мога да кажа, че съм доволна от приема. Започна много да се пише за българските автори“, посочва тя.

За Ксения работата по един превод не започва със самия превод - има и един етап на „очароване“ на издателите и доказване, че тази книга си заслужава да бъде преведена.

„Представете си какво е да нямаш публикувани български автори в продължение на 30 години. Когато аз бях студентка дори нямаше специалност български език и литература (в хърватските университети), докато сега има Катедра за български език и литература (в Загребския университет)“, разказва Ксения. „Аз ходех по антиквариатите да питам има ли някакви български книги. Те ме гледаха с почуда и питаха - луда ли сте, какъв български?“

Затова, по думите ѝ, е било трудно да се пробие на хърватския пазар с първата българска книга след толкова дълго прекъсване. Ключова роля за този пробив изиграва редакторът Роман Симич, който познава лично Георги Господинов и творчеството му и помага на Ксения да убеди издателска къща да публикува първия му роман на хърватски.

„Моята менторка и преподавателка, пример за мен, Татяна Дункова ми каза, че първите десет години се работи за име, а след това името ти работи за теб. И наистина като изтекоха първите десет години ми се обади издателство и поиска да работи с мен за публикуването на романа „18% сиво“ на Захари Карабашлиев. Това беше първият път, в който ме потърсиха“, отбелязва тя.

Самият процес на превеждане на художествена литература е изпъстрен с най-различни емоции, затова за Ксения е важен подборът на книгите и това те да са интересни за нея самата. Понякога обаче в текстовете се появяват и „непреводими“ думи и това е най-голямото предизвикателство в процеса на превод.

„Например думата „мутреса“. Ние казваме „спонзоруша“, защото винаги е със спонсора си. На сръбски е "сплаваруша" (в превод "яхта" - бел. ред.), защото ходи по яхти, ресторанти, да си търси богат мъж“, споделя тя. „Във всеки превод се потапяш в една нова тема и нова терминология, нещо, което иначе не би проучил, но това оставя трайна следа в превода. Затова трябва да си отговорен към текста“.

Според нея преводачът на художествена литература трябва да бъде проактивен и видим и да осъзнава, че носи отговорност за оформянето на облика на една литература в съответната държава. По думите ѝ това е споделена отговорност, която принадлежи и на издателството. Затова Ксения избира внимателно издателствата и се грижи за пътя на книгите и след като приключи с превода им.

Тя разказва, че за нея преводът на една книга не свършва и със самия превод. Тя предпочита да участва в популяризирането на книгите, които е превела.

„Полагам усилия с журналистите. Навивам ги да прочетат книгата и да напишат нещо за радиоемисия или телевизионно предаване и да говорят за преводите“, отбелязва тя. „(Полагам усилия) организаторите на фестивали да канят авторите, което също е много важно, защото публиката може да усети автора на живо. Тогава успехът е сигурен“.

Ксения отбелязва, че в Хърватия все повече се обръща внимание на ролята на преводача при представянето на книгата в обществото и изобщо споменаването на името на преводачите при говоренето за книгата.

„В хърватското Дружество на хърватските преводачи на художествена литература работим усилено за видимостта на преводача и мога да кажа, че в последните няколко години отгледахме журналисти, които пишат литературни рецензии“, отбелязва тя. „Преди често се посочваше само името на автора, заглавието на романа, издателството, но не и на преводача. А щяхме ли да четем световна литература без преводачите? Разбира се, че не“.

Тя допълва, че постепенно се проправя път и за поставяне на името на преводача на корицата на книгите.

„Преди няколко години се говореше, че няма как да се включи името на преводача на корицата, но мисля, че постепенно се приближаваме до това, защото някога името на преводача не се е изписвало дори на заглавната страница, а най-отзад“, обяснява Ксения. „Но ние сме тези, които създаваме стандартите, нали? Ако ние сами не се преборим за себе си, тогава кой?“