site.btaЩастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане, пише Богомил Райнов

„Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш”. Това пише в книгата си „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ проф. Богомил Райнов (1919-2007). Днес се навършват 105 години от неговото рождение.

През 2004 г. Богомил Райнов посочва в интервю, че илюзията, с която не се е разделил нито веднъж е: „…Пътят. Пътят напред. Въобразяваш си, че възлизаш мъчително нагоре към голямата цел, а се мотаеш долу в ниското по някаква безплодна пътека, отъпкана от хиляди други преди тебе. „Пътища за никъде“. Имаше такава книга“

Богомил Райнов е поет, белетрист и изкуствовед. Роден е на 19 юни 1919 г. в София. Той е син на Николай Райнов, писател, изкуствовед и художник. Негов брат е Боян Райнов, който е сред най-изявените скулптори на Франция от края на 20-и век. Завършва основно и гимназиално образование в София и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1943 г.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ НЕГОВИ ТВОРБИ СА ПУБЛИКУВАНИ ВЪВ „ВЕСТНИК ЗА ЖЕНАТА“

За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във „Вестник на жената“. Сътрудничи във в. „Ученически подем“, издаван под негова редакция от Първа софийска мъжка гимназия, във в. „Златорог“ и „Българска мисъл“, както и в сп. „Изкуство и критика“ и др.

Богомил Райнов започва пътя си на автор като поет. Издава книгите: „Стихотворения“ (1941), „Любовен календар“ (1942), „Стихове“ (1962), „Градски ветрове“ (1969), „Стъпки по пясъка“ (1979), „Краят на пътя“ (1989).

В белетристиката творческите му изяви са свързани с публикуването на: „Пътуване в делника“ (1945), „Човекът на ъгъла“ (1958), „Дъждовна вечер“ (1961), „Както само ние умираме“ (1961), „Инспекторът и нощта“ (1964), „Пътища за никъде“ (1966), „Един човек се връща от миналото“ (1966), „Господин никой“ (1967), „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1968), „Бразилска мелодия“ (1969), „Голямата скука“ (1971), „Един наивник на средна възраст“ (1973), „Реквием за една мръсница“ (1973), „Този странен занаят“ (1976), „Елегия за мъртвите дни“ (1976), „Умирай само в краен случай“ (1977), „Тайфуни с нежни имена“ (1977), „Третият път“ (1977), „Черните лебеди“ (1977), „Само за мъже“ (1979), „Денят си личи по заранта“ (1981), „Не ме разсмивай“ (1983), „Юнгфрау“ (1985), „Не ме разсмивай“(1983), „Стъпки по пясъка“ (1989) , „Тихия кът“ (1999), „Ченге – втора употреба“ (2000, 2006), „Името на отца“ (2001) и „Людмила“ (2003).

Като критик и изследовател на изкуството също създава книги като „Стилът в изобразителното изкуство“ (1948); „Проблеми на изобразителното изкуство“, (1950), „Естетика“ (1951) „Художествено майсторство“(1969), „Черният роман“ (1970), „Ерос и Танатос“ (1971), „Масовата култура“ (1974), „Магичен фенер“ (1982), „Трима самотници“ (1983), „Тайната“ (1984), „Бялото лице на смъртта“ (1987), „Тайното учение“ (1991), както монографии за български и западноевропейски художници.

РАБОТИ В РАЗЛИЧНИ КУЛТУРНИ, ЛИТЕРАТУРНИ И ИЗКУСТВОВЕДСКИ ИЗДАНИЯ

Богомил Райнов работи като редактор и главен редактор в различни културни, литературни и изкуствоведски издания. През 1947-1953 г. е заместник главен редактор на в. „Стършел“, през 1952-1954 г. – на сп. „Септември“, през 1949-1950 г. е главен редактор на сп. „Художник“, през 1952-1953 г. – на сп. „Изкуство“, заместник главен редактор (1960-1964) и главен редактор (1966-1969) на в. „Литературен фронт“. В периода от 1947 до 1986 г. е преподавател в Художествената академия в София, като от 1947 г. е доцент, а от 1955 до 1986 г. е професор по естетика. От 1953 до 1960 г. Богомил Райнов е културен аташе в посолството на България в Париж. Заместник-председател е на Съюза на българските писатели (1967-1972) и първи заместник-председател (1972-1989). Той е член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН) от 1973 г. Член е на ръководството на Българския ПЕН-клуб от 1967 до 1969 г. Заместник-председател на Националния комитет за защита на мира през 1973 г. От 1973 г. е заместник-председател на Съвета на Агенцията за книгоиздаване и печат на чужди езици „София прес“. От 1976 г. до 1990 г. е депутат в 7-ото , 8-ото и 9-ото Народно събрание.

ОТ ГРАФИЧНАТА МУ СБИРКА Е СЪЗДАДЕНА ГАЛЕРИЯ В СЛИВЕН

Автор е на редица киносценарии, по които са реализирани художествени филми в периода 1961-1982 г., колекционира живописни и графични произведения на български и чуждестранни художници. С подарената от него графична сбирка, съдържаща 300 оригинала, е създадена галерия за графично изкуство в Сливен.

ПРИЗНАНИЕ

Носител е на наградите: орден „Кирил и Методий“ – първа степен (1959), удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“ (1965), носител е на Димитровска награда за публицистика за „Господин Никой“ и „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1952, 1969), на званието „Народен деятел на културата“ (1971), Наградата за критика и публицистика на Съюза на българските писатели за 1975 г. за книгата му „Масовата култура“, награден е с орден „Георги Димитров“ за неговата литературна дейност и във връзка с 60-годишнината от рождението му (1979), литературна награда за белетристика на Съюза на българските писатели за 1982 г. за „Магичен фенер“, литературна награда „Иван Вазов“ (1985), специална награда на Международната писателска среща в Ялта (1987), орден „13 века България“ (1989), държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ (2006).

Богомил Райнов умира на 8 юни 2007 г. в София. Посмъртно са издадени книгите му „Лека ни пръст. Мир на праха ни“ (2008), „Писмо от мъртвец“ (2009), „Париж“ (2010).

/ ГН

/Отдел „Справочна“

Използвани източници: „Кой кой е в българската култура“, Варна,1998, с. 436, БТА, „Личностите на света“, юни 1994, с. 15-16, в. „Монитор“,14.6.2004 г., в. „Дума“, 1.7.2004 г., „Голяма енциклопедия България“, София, 2012, т. 9, с 3675, https://literaturensviat.com/?p=78316.