AV 12:06:31 09-02-2022
AK1200AV.001
Култура - театър - Мариус Донкин - интервю
Мариус Донкин се готви за олимпийски игри
София, 9 февруари (Даниел Димитров, БТА)
За да си начело на един национален театър, трябва да мислиш с олимпийски размах, да имаш олимпийски цели и олимпийски дух, с който да вървиш към тяхното постигане. Директорът на Народния театър "Иван Вазов" Мариус Донкин вече е в предстартова треска за първото участие на България на Олимпийския театрален фестивал, който догодина ще бъде в Будапеща. И нещо повече: "Аз съм в състояние да организирам Олимпийски театрален фестивал в София. Бюджетът, който Унгария е отделила, е 1,8 млн. евро. Престижът, който ще има държавата, родината ни, изкуството, е изключителен", казва Донкин пред БТА.
Този амбициозен проект е само част от близкото бъдеще, за което Мариус Донкин разказва броени дни преди рождения си ден. В интервюто пред БТА ще стане дума и за предстоящите гастроли на Народния театър в Саудитска Арабия, Япония, Азербайджан и Грузия, за балканското турне на най-голямата ни трупа и за съвместни проекти с китайски театри, за гостуванията у нас на Ерик-Еманюел Шмит и европейската премиера на негова постановка, за Йерней Лоренци, Джон Малкович и Валерий Фокин. И още - за финансирането на театъра и "неприятелския" контрол, за новите сцени, защо падат представления, за сезона на българската драматургия, новите заглавия в афиша и завръщането на Цветана Манева.
- Г-н Донкин, наскоро бяхте повикан в Комисията по култура и медии, заедно с директорите на Операта и на Музикалния театър. Обнадежден ли сте от тази среща с новата власт?
Мариус Донкин: Народните представители искаха съвместно да дискутираме реалното възстановяване на националните културни институти. Не законното възстановяване, защото закон има. Законът за закрила и развитие на културата има специален член за културните институти, които се финансират изцяло и приоритетно от държавата.
Не знам какво е положението при Симфоничния оркестър, при Националната опера и при Музикалния театър, но финансирането на Народния театър е на най-ниското ниво - най-ниско ниво на финансиране на театри. Защото има музикално-драматични и куклено-драматични театри, които са на по-висока ставка, тоест "разходният стандарт" е на по-високо ниво.
Несправедливостта е в това, че националният театър, който работи и изпълнява задълженията си като такъв, е най-тежкият театър за издръжка - като битност, пък и като хора. Защото няма театър, който да има 17 хиляди квадратни метра площ, която по Закона за държавната собственост е длъжен да поддържа. А като е национален театър, трябва да се поддържа изрядно, защото хората се гордеят с това, което виждат в тази сграда. И едновременно с това, тук служат 234 души.
При всички положения ще напиша книга със спомени, където ще кажа много неща, които ще бъдат абсолютната истина, гарантирана с документи. Има няколко дискриминационни условия за всички театри...
- Не е ли твърде силна тази дума - дискриминация?
М. Донкин: Например, билетът не може да бъде по-скъп от 20 лева. Държавата субсидира само тези двадесет лева, което е несериозно.
Освен това, не можеш да играеш представлението в по-голям салон от този, за който е създаден. Ако Камерна зала е например със 120 места, не може да се играе в салон за 150 места.
Има и други ограничения от порядъка на това, че ако преизпълниш бюджета, за следващата година т. нар. преходен остатък може да е най-много 10 процента. Всичко останало се взима от държавата. По едно време си казах, че в края на октомври ще приключа и ще затворя театъра, защото просто е безсмислено да работим...
Всичкото това го казвам, защото отидох с голяма отговорност към този разговор с Комисията по култура и искам да им благодаря, защото всички бяха единодушни към това, което чуха. И решиха, че трябва да се промени статутът. Дори, ако трябва, по мое предложение да се промени философията на финансирането на тези национални културни институти, освен разходният стандарт, който не може да бъде от най-ниското ниво. Става въпрос за философия, в която да има сериозен контрол - не приятелски, не тенденциозен. Защото досега имаше само тенденциозен и неприятелски контрол, поне по отношение на Националния театър.
Затова разказах всичко, случило се пет години назад, и всичко, което ще случва през следващите пет години. Защото считам, че това са основанията, заради които може да бъде реално възстановен статутът на този театър и това да се отрази в разходния стандарт.
- Някой пое ли към Вас конкретен ангажимент - със срокове, а не просто обещания?
М. Донкин: Поеха ангажимент да разговарят и да видят какво е положението с бюджета.
- И особено, като се имат предвид изминалите две тежки години...
М. Донкин: Започнах точно с това, че са изминали две много трудни и непредсказуеми години и ние наистина имаме нужда да се върнем назад, и да размишляваме за това какво добро сме успели да направим през това време, какво хубаво и смислено се е сътворило на сцената на Народния театър, какво и как променихме, какво сме успели да осъществим. Това със сигурност е размишление и тема за размишление, а не равносметка.
Ние увеличихме сцените, на които се играе. Идеята "Театър пред театъра" се роди през 2017 г. И това беше една сцена и едно събитие, което се оказа много смислено и продуктивно, защото, излизайки на открито, Народният театър придобива нов опит в общуването си с публиката. Връща се по някакъв по-особен начин, към едни първоначални форми на театър. И не на последно място, намира нова публика.
Това събитие беше изключително за нас, защото имаше страшно много неверие в колегите. Те мислеха, че това няма да бъде този театър, който е вътре. Да, той не е същият, но я имаше емоцията, усещането, особената любов и комуникация между зрителите. Особено бе и това да чуваш пред театралната каса "Търси се". Стигна се дотам, че някакви хора купуваха билети и ги продаваха на "черно", а опашката за влизане се извиваше до къщата на Гендович. Това са неща, които не могат така да се забравят...
- "Театър пред театъра" ли провокира "Театър зад театъра"?
М. Донкин: Тази петата "зала" се роди от изискването заради ковид - да има повече хора, но дистанцията да бъде спазена. Мислехме да бъде на нивото на двете ни тераси, след това решихме да бъде долу, в задния двор. Нарекохме го "Театър зад театъра". Там можеха да се съберат около 50 души, имаше масички, питиета. Всъщност ние там не играехме, а представяхме артисти, драматурзи, музиканти, преводачи, сценаристи, сценографи - всички, които работят в театъра, но не се виждат от зрителите. Там можеха да се срещнат и да разберат всичко, което ги интересува за личния живот и кухнята на представленията. Хората можеха да задават въпроси, влизаха в диалог. Това беше формата, в която, по съвсем различен начин и съвсем различни обстоятелства, ние печелихме друга публика. Печелихме наши приятели, разказвайки откровено пред тях за нашата работа и нашия живот. Намирахме нови зрители...
- А какво стана с идеята за зала за алтернативен театър?
М. Донкин: Това е шестата зала. Идеята ми дойде от театъра на Юзеф Шайна, който гледах във Варшава. До този театър се стигаше по един особено труден път, който те предизвикваше в една магическа, мистична атмосфера.
Искам да направим подобна експериментална зала на последния етаж на сградата ни на ул. "Кирил и Методий", където са нашите ателиета. Освен експериментален театър, там ще започват и съвсем младите режисьори, които имат шантави идеи и би било интересно в тази атмосфера да видим как биха могли да се свържат в работна атмосфера с трупата в театъра. И това ще бъде някакъв естествен път към тяхното приобщаване...
И всичко това е по отношение на политиката, когато театърът иска да намери своите млади режисьори, за да могат да живеят пътя си заедно. Това го има навсякъде по света - професионалните театри по света имат една експериментална зала, която дават на артисти.
Искаме да направим и други неща - и магазин, и картинна галерия, в която да има срещи с творци, не само от нашия театър. Имаме договорка с киноцентъра в Бояна големи артисти да участват в подобни събития.
- Народният театър създаде редица инициативи и конкретни театрални проекти, посветени на годишнините на своя патрон - 170 години от рождението на Вазов и 100 години от смъртта му...
М. Донкин: Да, това е проект, който направихме под различни форми и инициативи, посветени на тези годишнини.
Идеята на "Препрочитаме Вазов" бе не само да популяризираме тези юбилейни години, а да запознаем цялото българско общество с дълбочината и обема, философията, смисъла и стойността на творчеството на Вазов - и като биография, и като творец. Разбира се, искахме да ги запознаем и с вдъхновението на десетки артисти, които участваха.
В началото на локдауна имахме предложения и към децата. БНТ, Би Ти Ви и "Нова телевизия" откликнаха и излъчиха част от творчеството на Вазов. Много съм горд и благодарен за това, което направиха, защото тези борещи се за своите зрители телевизии общо работеха по тази тема.
Още по време на първия локдаун, когато семействата бяха вкъщи, ми хрумна идея да "влезем" в домовете на хората. И по-специално да обърнем внимание на децата - да се заснемат как рецитират или четат "Аз съм българче" и "Молитва" на Вазов. Обещахме, че ще пуснем на сайта всички записи. Още на следващия ден започнаха да пристигат записите и аз бях много щастлив.
Няма да забравя едно момченце и момиченце - със свещичка, едно рецитираше "Аз съм българче", а другото "Молитва". Такива неща няма да забравят нито бабите, нито дядовците, нито майките, нито бащите. И това ще ги наведе на мисълта да ни посетят и в театъра. Ето как се печели усещането за гордост и патриотизъм. Ето така се търсят нови зрители... И едновременно се търси смисъл от всичко това.
Направихме и две изложби - "Вазов и София" и "Вазов и театърът", както и две значими постановки.
Горд съм, че решихме да драматизираме роман, който изобщо беше забравен. Не се познаваше от българите. Самият роман, с появата си, е преживял много драматични събития. Той е охулен и оплют от критиката и от политизираното отношение тогава. Говоря за този изключително актуален и днес роман "Нова земя". Вазов говори за истинската, съществуваща интелигенция, благодарение на която народът се единява и успява да извоюва своята независимост.
Знаменателни неща има в този роман. Прочитайки го, бях повече впечатлен от него, отколкото от "Под игото". Защото въпреки всичко и въпреки всички, сме успели да съединим Източна Румелия и Княжество България. Велики събития! Не съм убеден, че сега можем да направим подобно нещо. Няма я и тази интелигенция, която може да бъде начело...
Направихме и "Народът на Вазов", който има огромен успех сред нашите зрители. Спектакълът е на базата на текст, написан от Александър Секулов, постановката е на Диана Добрева. Този спектакъл носи гордост и истина, защото 90 процента от текстовете са документално достоверни. Не сме се стремили да правим Вазов герой, а такъв, какъвто е бил - истински, безрезервно обичащ България...
- Българската драматургия става своеобразен акцент в афиша на Народния театър...
М. Донкин: Да, замислихме се какво би могло да помогне на нашите зрители, на нашия народ, след пандемията. И решихме, че това е българската драматургия. Независимо дали е съвременна или класическа, ние трябва да се обърнем към нея.
Над 17 заглавия на българска драматургия се играят в момента. От 1 януари до 31 май ще имаме четири премиери, три от които са българска драматургия - "Големанов" с режисьор Стоян Радев, "Тъжните кралици" по текст на Яна Борисова, "Таланти" на Захари Карабашлиев.
- "Тъжните кралици" е завръщане на Цветана Манева в Народния театър. Трудно ли беше това завръщане от страна на Народния театър?
М. Донкин: Това ще е една много любопитна постановка с Цветана Манева и Теодора Духовникова. Двете актриси изпитват изключителна обич и уважение помежду си. Влюбени са в текста, затова очаквам едно прекрасно, невероятно вдъхновение.
Аз имам специален сантимент към Цветана Манева, защото тя е моята Жулиета. Играли сме заедно в "Ромео и Жулиета", в едно знаменателно представление на Любен Гройс.
- Цветана Манева сподели преди време, че това ще е последното й представление, което звучи настръхващо...
М. Донкин: Тя е като мен - водолей. Няма такова нещо. (Смее се - бел. а.). Може би усещането й, вътрешната тишина, която е изказала по този начин... Силите не са такива, каквито са били преди. Може би отговорността към това, което ще направи, я е накарало да сподели това...
Ако на артиста му предложиш нещо, което е изключително любимо, важно, смислено, съществено, желаещ да говори чрез този текст - няма нещо, което може да го спре. Състоянието на артиста е особено по време на представление.
- Случайно ли е, че в този своеобразен сезон на българската драматургия има доста млади режисьори?
М. Донкин: Режисьорите участват не само като постановчици, а и като хора, които стават част от този театър, като всеки от тях допринася нещо със своето разбиране за театъра, със своята концепция за работа. Имам предвид млади режисьори като Стефан Спасов, Крис Шарков, Петринел Гочев, Катя Петрова, Стилиян Петров...
Първите хора, които доведох в този театър, бяха българите, вече направили кариера извън България. Имах дълбокото убеждение, че това са хора, които обичайки родината си, обичайки театъра си, обичайки българските артисти, ще могат да представят друга организация, друга дисциплина, друг начин на мислене и концепция, на извличане на проблематиката в ролите, образите и характерите.
Инструментариумът, който ще ползват колегите ми в тези постановки, ще бъде бъде нещо, което ще ги обогати професионално. Това са Галин Стоев и Иван Панталеев. Много различни, приятели, и много различни като начин на работа.
- Получи ли се този ефект?
М. Донкин: Да, определено. И това беше оценено както от зрителите, така и от специалистите. Нямаше тяхно представление, което да не е наградено - и като представление, и като режисура, и като актьорско изпълнение, и дори като сценография. Това беше един етап, в който колегите усещаха това, което се случва с тях - създаваха групи в интернет, където споделяха за творческия процес. Събираха се преди представления. Изобщо, имаше една приятелска, другарска атмосфера, в готовност да помогнеш и да приемеш помощ. Много красива атмосфера! Истинска работна атмосфера! Това е мечтание! И това, естествено, започна да се отразява в работата с всички по-големи режисьори - с Диана Добрева, с Мариус Куркински, със Стоян Радев, с Веселка Кунчева, с проф. Атанас Атанасов, с проф. Красимир Спасов, с Бина Харалампиева.
Не мога да не споделя това, което направихме в този период - "Братя Карамазови", заедно с тогавашния директор на Националния театър на Северна Македония - Деян Пройковски, който, между другото, е възпитаник на проф. Красимир Спасов. Той дойде със своя екип - Валентин Светозарев и Горан Трайкоски. Впечатляващи личности! Светозарев беше работил 25 години в Петербург като сценограф. Усещането му за руска душа, за драматургията на Достоевски, реално се беше отразило и в декора. А Трайкоски живееше и в България като монах, толкова отдаден на работата си...
- А защо не се играе "Братя Карамазови"?
М. Донкин: Екипът на представлението е огромен и артистите се страхуват. Много от хората, които участват, са извън театъра и ние не можем да ги контролираме. Такова е положението и с "Животът е прекрасен", и с "Чичовци", и с "Хъшове", и с "Опит за летене". Има и нови представления, които ги заместват...
- Като говорим за "Братя Карамазови", не мога да не спомена и Асоциацията на балканските национални театри. Виждат ли се вече конкретни резултати от тази нова структура?
М. Донкин: В тази административна единица е заложена комуникацията между всичките театри на Балканския полуостров. Смятам да използвам Асоциацията през 2025 г., за да направим турне, посветено на 120-годишнината на Националния театър. То ще мине през балканските театри, които участват в асоциацията - Гърция, Северна Македония, Албания, Черна гора, Косово, Баня Лука, Босна и Херцеговина, Хърватия, Словения и Румъния.
- Ясни ли е програмата на това турне?
М. Донкин: Има много неща, които ще направим. Тук режисурата вече минава на международно ниво. Идването на Робърт Уилсън е началото на цялата тази плеяда, която е до 2025 г. и която е посветена на 120-годишнината на Народния театър.
Три години и половина работим по този проект - Робърт Уилсън да дойде 2018 г., да направи първия кастинг. Имаше много трудности - с ковид, с финанси, но важното е докъде сме стигнали.
- Лично за Вас кое е знаменателното в този проект?
М. Донкин: Знаменателните неща са много - колегите преживяха нещо особено, в творческо, в духовно, във физическо отношение.
В началото всички идваха и казваха, че не го разбират, че не могат да издържат на сцената четири часа по този начин. Но продължаваха. Други идваха да споделят, че не знаят какво се случва, не го разбират, но твърдят, че е някаква магия.
Режисьор да говори с такава обич, да обяснява какъв театър прави, защо го прави, какъв е смисълът на това, което прави... Други имаха чувство, че са на "Бродуей". Това представление е изключително събитие в творческия живот на всички артист, който участва в него. Убеден съм, че такова е усещането и на голяма част от зрителите - дори, които казват, че не харесват "Бурята".
- А "Бурята" ще пътува ли зад граница?
М. Донкин: В много напреднали разговори сме със Саудитска Арабия, които искат "Бурята" на Боб Уилсън и едно българско представление. Имаме подписани споразумения също с Азербайджан и Грузия.
Театърът, на базата на всички контакти, е поканен на 29 и 30 април да представи "Калигула" на един от най-големите световни фестивали "Шизуока" в Япония. Досега български национален театър на такова ниво не е участвал. И това не може да не бъде отчетено.
В този период бяхме поканени и в Унгария, но ще пропуснем, за да участваме в Япония. Но следващата година, през пролетта на 2023 г., в Будапеща ще се проведе Олимпийски театрален фестивал, за който вече получихме покана. Там ще играем две представления - на голяма и на камерна сцена. А аз получих лична покана за тази година от директора на Националния театър на Унгария.
И тъй като се ползваме с голямо уважение от тях, ако държавата подсигури средства, аз съм в състояние да организирам Олимпийски театрален фестивал в София. Бюджетът, който Унгария е отделила за фестивала, е 1,8 млн. евро. Престижът, който ще има държавата, родината ни, изкуството, е изключителен.
- Имаме ли техническата възможност да поемем такова събитие?
М. Донкин: Покрай "Бурята" преодоляхме много трудности. Шефът ни на звука коментира, че с този звук може да съборим театъра. Осветителите ни казаха, че приспособленията няма да издържат тежестта, ако всичко се сложи върху тях и електрическата система също не е пригодена за понасянето на подобна мощност. Сцената, кулисите и екранът също трябваше да бъдат с определени характеристики... Накрая изчислихме, че 700 000 лева ще струва всичко според изискванията - всичко да е на ниво лондонски Кралски Шекспиров театър.
Тогава се сетих, че през 2019 г., когато вкараха тези репресивни мерки, които коментирах в началото на нашия разговор, на Националния театър му взеха точно 1 436 000 лева, от която получихме малка част. Отидох в Министерството на културата, при главната счетоводителка, взех съответния документ - колко пари сме спечелили, колко са ни дали. Тогава написах писмо до министър-председателя Стефан Янев, до министъра на финансите Асен Василев, до министъра на културата проф. Велислав Минеков. Изпратих го с надеждата, че може нещо да се случи. И само 24 часа по-късно от Министерството на финансите съобщиха, че въпросът е решен. Бяха намерили начин...
Такова нещо в моя живот, преди 1989 и след 1989 г. не се е случвало. Беше спасена постановка, за която ние работим три години и половина.
Тогава министър Асен Василев ми каза: "Робърт Уилсън е световен режисьор, аз съм гледал негови постановки в Ню Йорк. Това не е събитие за Народния театър, това е събитие за България, за българското изкуство. Това е нещо, което аз съм преживял и това е истината". Трепери ми и сега гласът, когато говоря за това. И преди да си тръгна, той ми каза: "Виждали ли сте какво пише на сайта му: "Бурята" от Шекспир, Народен театър "Иван Вазов", София, България. И всички го четат, каква по-добра реклама за България".
И така, в момента Народният театър има невероятно осветление и звук в техническо отношение. Невероятно! Много съм горд. Горд съм, защото Народният театър, независимо в какво състояние е отношението на държавата към него, наистина е национален театър - наистина защитава името си, разпространява българския език и българската култура - и в България, и зад границите на България. И аз мисля, че така трябва да бъде, защото този театър трябва да върви напред и след него да вървят другите. И те да правят по-добре това, което той е сгрешил. Тази отговорност той трябва да я носи.
- Робърт Уилсън е началото, какво предстои след него?
М. Донкин: От 1 до 30 юни идва за първи репетиции друг голям режисьор, много познат в Европа и по света, познат е и на българските зрители. Идвал е на "Варненско лято", негови представления са се играли с изключителен успех. Става въпрос за словенеца Йерней Лоренци.
Той прави спектакли по митове и легенди. Много се радвам, че успях да го убедя, че сме длъжни да направим представление за Орфей - символът не само на Балканите, а и по света, за любовта и изкуството. Струва ми се, че времето, в което живеем, а и това време, което ни предстои да живеем, няма да прилича на времето до 31 декември 2019 г. Ние сме длъжни да изпратим послание до света за мир, за дух, за изкуство, за любов. Вторият етап на репетициите за "Орфей" е през септември, а премиерата ще е през октомври.
По време на неговите репетиции, както винаги досега, по средата на септември, ще бъде нашият проект "Театър пред театъра". Знаменателно е, че тази година "Театър пред театъра" ще бъде закрит от Александринския театър, който ще гостува начело с Валерий Фокин. На открито те ще изиграят "Ксения Петербургска" на режисьора Валерий Фокин, а вътре, на голяма сцена - "Маузер" по Хайнрих Мюлер под режисурата на Теодорос Терзопулос, президент на Олимпийския театрален фестивал.
Това гостуване е в резултат на тригодишна работа. Подписахме споразумение с Александринския театър да обменяме режисьори, драматурзи, музиканти, пиари, преводачи. Тогава станахме член и на "Пътя на коприната", ще имаме съвместни дейности с китайски театрални образувания.
Веднага след това започва един изключително интересен проект на Диана Добрева по текстове на Александър Секулов.
Есента на 2023 г. ще върнем гостуването на Александринския театър. Предстои да решим кои ще бъдат постановките.
Също през 2023 г. ще дойде и ще режисира своя пиеса Ерик-Еманюел Шмит и това ще бъде европейската премиера на тази постановка.
Началото на 2024 г. и цялата година ще е с надслов "120 години Народен театър "Иван Вазов". Знаменателното е в мой скорошен разговор с Валерий Фокин, в който аз го попитах какво смята да постави - нещо, което да е на сърцето му. Той ми отговори: "Аз ще направя това, от което вие имате нужда". Знаменателно! Имам чувството, че това само славянска душа може да го направи. Като имаш предвид, че Боб Уилсън ми изпрати седем заглавия, и каза да си изберем каквото искаме. Но все пак седем.
- А уточнихте ли какво ще постави Джон Малкович в Народния театър?
Мариус Донкин: Това, за което работим в момента, е идването на Джон Малкович през 2025 г. Ние сме в първоначален етап на разговори и аз това го казах и на комисията в парламента.
Идеята ми да се обърнем към него е, че той, така или иначе, е европеец, близък е до нас. Второто е, че гледайки всичките му филми, той няма филм, в който да не се променя - визуално. Това е част от усещането му за театър. В театъра ние се променяме постоянно - това създава усещане за близост.
Другото нещо е, че Малкович има частен театър в Чикаго, където играят доста актьори от Холивуд. Искаме той да направи такава постановка, каквато е правил там - за да могат актьори оттам да играят в тукашната постановка и наши колеги да играят там. И си представете каква радост и гордост ще бъде за българската диаспора в Чикаго, която е най-голямата в Америка и Канада. Това ще бъде изключително събитие.
По този начин ние разпространяваме българския език и българската култура навсякъде по света. Няма да забравя - аз съм вдъхновен и съм стигнал до това решение от моето пътуване в Америка, когато идваха нашите сънародници с молба, трепетни в очите си, да се снимат с мен, тогава чувствах, че телата им трепереха от вълнение. Невероятно събитие ще бъде. И то си заслужава всички трудности, които изпитваме във всяко едно отношение.
Искам да изразя не болката си, а снизходителното си възмущение към невъзпитанието и некултурността да си позволиш да коментираш колко милиона струва това нещо. Болно е, че не можеш да разбереш какъв е смисълът. Болно е да се разпространяват такива лъжи. Нямам право да кажа точни цифри, защото в нашите договори има конфиденциална тайна и изисквания. Да не говоря за договора на Боб Уилсън, който е около 100 страници. Мога да кажа със сигурност, че ако българската държава финансираше изцяло билета, който ние продаваме, с представленията до края на февруари или март ние ще компенсираме парите, които сме вложили. А това, което не може да се изчислява или купи с пари, отдавна сме го постигнали. И то е много, много повече като смисъл и стойност - и за нас, и за нашите зрители, отколкото да се купи с пари. Това с пари не може да се купи.
Мариус Донкин е роден на 13 февруари 1950 г. във Варна. Приет е актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" от проф. Анастас Михайлов, учи при Методи Андонов и Нейчо Попов и завършва през 1971 г. при проф. Любомир Кабакчиев. Професионалния си път започва в драматичния театър "Николай О. Масалитинов" в Пловдив, където през 1971 г. дебютира с ролята на Баск в "Мизантроп" от Молиер.
През 1979 г. е приет в трупата на Народния театър "Иван Вазов", където изиграва близо 50 роли, сред които са Едмънд в "Крал Лир" (реж. Крикор Азарян), Саня в "Назначение" (реж. Димитър Стоянов), Моряк в "Оптимистична трагедия" (реж. Енчо Халачев), Сиров в "Иван Кондарев" (реж. Крикор Азарян), майстор Драган в "Зидари" (реж. Вили Цанков), Платон Михайлович в "От ума си тегли" (реж. Николай Люцканов), Аслак в "Пер Гинт" (реж. Николай Люцканов), Бяла тога в "Образ и подобие" (реж. Младен Киселов), Номер 7 в "Дванадесет разгневени мъже" (реж. Леон Даниел), Кралят в "Човек на всички времена" (реж. Красимир Спасов), Ренграф фон Щайн в "Кетхен от Хайлброн" (реж. Борислав Чакринов), Ерик Ларсен в "Енигматични вариации" от Ерик-Еманюел Шмит (реж. Христо Христов), Карл Брезнър в "Пуканки" (реж. Михаил Петров), капитан Брайс в "Аркадия" (реж. Галин Стоев), Димо в "Работно време" (реж. Камен Донев), Яков Блуменфелд в "Петокнижие Исааково" (реж. Войчех Кобжински).
Ролята му в моноспектакъла "Господин Ибрахим и цветята на Корана" му донася наградите "Кристален ангел" на фестивала "Видлуння" в Украйна, голямата награда на "Албамонофест" в Албания, Гран при на 9-ия международен фестивал на монодрамата в Битоля, Специалната награда на фестивала във Фуджейра и Наградата на Фестивала на комедийния спектакъл в Габрово.
Мариус Донкин става лице на форум "Монодрама" на Международния театрален институт към ЮНЕСКО. През 2006 г. учредява и ръководи международния фестивал на монодрамата "Под звездите" във Варна, който има девет издания.
Има множество роли в български и чужди кинопродукции, в български и чужди телевизионни продукции, и в продукции на телевизионния театър. Има множество записи на поезия и проза в БНР, десетки роли в радиотеатъра, записи на плочи за "Балкантон", дублажи.
През 2016 г., с конкурс на Министерството на културата, е избран за директор на Народния театър. /ДД
/АКМ/
Снимки - Даниел Димитров / БТА
