site.btaДосие: Народен театър „Иван Вазов“

Внушителната сграда, която мнозина определят като най-красивата в София, помещава Народен театър „Иван Вазов“ от 1904 г. Със заповед от тогавашния министър на народното просвещение д-р Иван Д. Шишманов се решава първата професионална драматическа трупа „Сълза и смях“ да се преименува на Български народен театър.

Първото представление е „Без вина виновни“ от Островски, 1 януари 1904 година, в зала „Славянска беседа“, режисирано от Иван Попов. Изградена по проект на виенските архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които разполагат с голям опит с подобни здания. Сградата е замислена шест години по-рано като необходимост от дом на драматическото изкуство в България.

През декември 1898 г. се създава специален фонд за нейното построяване, който към началото на строежа, е нараснал до 350 000 лв. На шейсетгодишнината на театъра Вера Игнатиева, тогава на 99 години, си припомня за подписката за построяването на емблематичната сграда, която да обслужва нуждите на театъра, за развълнуваните групи от ученици и за това как при първата копка мъжете хвърлят шапките си.

През юни 1904 г. на мястото на театъра се полага основният камък на сградата.  Само за две години сградата е завършена и на 4 януари 1907 г. се открива тържествено с пролога „Слава на изкуството“ от Иван Вазов, написан специално по повода, и част от историческата драма „Иванко“ на Васил Друмев.

По повод откриването се обявява и конкурс за написване на българска драма и специална увертюра. Конкурсът е спечелен от Антон Страшимиров с комедията „Свекърва” и от Петко Тодоров с драмата „Първите”, а Добри Христов написва „Тържествена увертюра „Ивайло”. На събитието присъстват  много от значимите личности в българското общество, а най-важният гост сред тях е княз Фердинанд. Датата обаче остава паметна не само с откриването на новия храм на Мелпомена, но и със протеста покрай него. Кортежът на княза бурно е освиркан при неговото пристигане от група възмутени студенти с червени шапки.

Мотивът за този протест е, че „на откриването на театъра се дава не народен, а царски характер, и студентите не могат да фигурират наред с дворцовите лакеи“. Студентите са прогонени и ранени от конната стража на княза. Издаден е и указ, с който Софийския университет се закрива за  срок от 6 месеца и се уволняват всички професори, доценти и лектори. Проф. Иван Шишманов, който е един от законотворците на кодекса за автономия на университета, подава оставка като министър на просветата. На негово място идва Никола Апостолов, който постановява откриването на университета със „съвършено нови преподаватели“.

Академичната 1907/1908 г. започва с преподаватели чужденци и довчерашни гимназиални учители. Събитията имат своя отзвук в обществото и последвалата реакция е много показателна. По думите на доц. Тодор Попнеделев, зам.-декан на историческия факултет, при 70 души преподаватели се записват 7 студенти. Университетът отново отваря врати едва в края на януари през следващата 1908 година, само няколко седмици след сформирането на ново правителство на Демократическата партия, ръководено от Александър Малинов, което възстановява старите преподаватели. Илия Миларов – първият директор на Народния театър, също е отстранен от поста. На негово място идва Пенчо Славейков.

Театърът се слави с ред знаменити и ключови за българската култура творци. Освен съветски пиеси, на сцената на театъра започват да се играят и български произведения. Техни автори са П. К. Яворов – артистичен секретар и режисьор в състава на театъра от 1908 г., Васил Друмев, Антон Страшимиров, Ст. Л. Костов, Камен Зидаров, Димитър Димов, Николай Лилиев. Иван Вазов създава сценичния вариант на „Под игото“ и „Казаларската царица".

Той има постоянно място в зрителната зала на театъра – трети ред, четвърти стол. По време на едно представление през 1923 г. е извършен атентат срещу Александър Стамболийски. Избухва бомба, но няма ранени и сериозни поражения. Не спира дори представлението.

Седмица по-късно, на 10 януари 1923 г., по време на представлението “Райна Княгиня”, с което се чества  65-та годишнина от първото българско театрално представление, декорите на сцената внезапно пламват.

Въпреки че актьорите, персоналът и публиката се хвърлили самоотвержено да гасят пожара, огънят изпепелил и сцената, и салона. Остава запазена само фасадата.

Възстановяването на театъра трае 6 години и продължава до 1929 г.  по проект на дрезденския професор Мартин Дюлфер и българския инженер Кирил Чапаров, които издигат напълно нова, модерна сцена и оформя театъра в стила на неокласицизма.

По време на бомбардировките над София от Втората световна война южното крило на сградата претърпява поражения. Сградата е ремонтирана през 1945 г. и театърът отново посреща публиката си. През 1972 - 1975 г., след реконструкция на сградата, се създава  Камерна сцена. Основната задача на проекта под ръководството на арх. Иван Тонев и проф. инж. Венелин Венков е да се възвърне първоначалният вид на зданието.

Цялостното художествено оформление на театъра е дело на художниците Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков, който е и автор на завесата – неугасващия Феникс. Към основоположниците на творческата трупа на Народния театър принадлежат забележителните актьори Иван Попов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров, Атанас Кирчев, Гено Киров, Вера Игнатиева, Шенка Попова, Христо Ганчев, П. К. Стойчев, Теодорина Стойчева, Сава Огнянов, Златина Недева, Константин Сапунов, Борис Пожаров, Елена Снежина, Николина Бъчварова и др. Те оформят така нареченото „първо поколение” звезди на първата ни театрална сцена и блестят с таланта си както в класическия репертоар, така и в постановките на български пиеси, като създават най-добрите традиции на българската актьорска школа.

Спектаклите на сцената на театъра са дело на първите режисьори – хърватинът Сергиян Туцич и чехът Йозеф Шмаха, който става главен режисьор и артистичен директор на театъра. За изграждането на творческия облик на театъра голям принос имат Пенчо Славейков, като негов директор, по-късно и именити фигури като поетите Пейо Яворов, Николай Лилиев, Гео Милев, дългогодишният главен режисьор Николай Масалитинов.

Именно тези високообразовани интелектуалци превръщат Народния театър от великолепна и забележителна сграда в сърцето на София, в „едно общо голямо училище, достъпно за всички съсловия, възрасти и умове”, по думите на Иван Вазов. Още от създаването си като първа сцена на България и истински национален културен институт, репертоарът на Народния театър се отличава с богатство и разнообразие, с широко представяне както на най-значимите произведения от световната класическа драматургия, така и на водещите съвременни европейски автори – Ибсен, Чехов, Стриндберг и др. През 1943 г. към Народния театър се създава Държавна театрална школа. Преподаватели са главният режисьор Н. О. Масалитинов и артистите Георги Стаматов, Владимир Трендафилов, Петко Атанасов.

Школата поставя началото на професионалното театрално образование в България. През 1948 г. тя е преобразувана в Държавно висше театрално училище и отделена от Народния театър като самостоятелна институция, която през 1956 г. вече се нарича ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”.    

Днес Народният театър „Иван Вазов” продължава да е най-значимата и представителна българска театрална институция и разполага с три сцени, постоянна актьорска трупа, в която играят едни от най-добрите български актьори от различни поколения. На сцената му поставят най-интересните български режисьори и сценографи, които създават лицето на съвременния български театър. В репертоара на театъра понастоящем има общо 57 заглавия, които предизвикват интереса на повече от 150 000 зрители.

Всеки сезон на трите сцени на театъра се изиграват над 600 представления и се представят около 10 премиерни спектакъла. Народният театър разполага с модерно съоръжена голяма сцена и зрителна зала със 780 места, камерна зала със 120 места и сцена на четвъртия етаж с 90 зрителски места.