site.btaБожидар Николов, вокален тенор и педагог във Виена: В последните години постановките стават пошли, с привнасяне на политика

Божидар Николов е тенор от големите музикални сцени на света и вокален педагог, който живее във Виена. За това информира сайтът за здраве и култура на българите в Австрия “Sanus Et Salvus”. 

„От съвсем малък имах хубав глас. Живеехме в София, имахме вила в Ловния парк и един съсед- зъботехник, чичо Ангел много обичаше да слуша стари шлагери. Дори бе окачил една тонколона на едно дърво и пускаше записи на Аспарух Лешников и други стари шлагери, много красиви песни. Знаете, Аспарух Лешников е наричан още „българският Джили“ и цялата тази атмосфера, всичко това много ме впечатли. Заедно с чичо Ангел пеехме тези песни, макар че той имаше груб глас. Покрай него научих текстовете на много шлагери и ги пеехме върху една подвижна врата, която слагахме за сцена. Това ми бе първата сцена“, разказа пред изданието Божидар Николов.

След основното училище той отива в Техникума по индустриална химия в София. Спомня си как на ученическа бригада за рози изпява една гръцка песен, а сред берачките има и гъркини, които започват да плачат. „После дойдоха и ми казаха, че имам много красив глас. Междувременно запалих и едни съученик да пее, който по-късно стана и солист и тенор в Германия, след като завърши химия и консерватория“, сподели Николов.

Ето какво още каза той в интервю пред Светлана Желева и Десислав Паяков, което те споделят за БТА:

Как стана излизането Ви от малката, квартална сцена към голямата, световна сцена?

- В Техникума по химия имахме една преподавателка – Кацарова, която бе стара мома и ни преподаваше по физика. Атмосферата, която създаваше, бе лоша, направо токсична, а жлъчните ѝ хапещи критики бяха отправени най-често към момичетата. Имахме страх от нея. И стоим пред кабинета и чакаме да влезем, а междувременно аз изпях една песен. Тя отваря вратата изведнъж и пита: „Кой пее така?“. И аз си викам, сега ще ми намалят поведението, ще ходим при директора и т.н. А момичетата подмазвачки веднага ме издават: „Другарко, Божидар“.

И тя ме въвежда в нейната стая и ми казва, че имам глас на тенор. А аз тогава не знаех какво е тенор. Тя продължава: „Знаеш ли, че един ден може да си като Никола Николов, Димитър Узунов...“. И добавя: „Ще говоря с проф. Киселова от Консерваторията да ти чуе гласа“. И още на другия ден на ул. „Григор Пърличев“ №1 (още помня адреса на къщата) зад Министерството на земеделието отиваме двамата с нея при проф. Киселова. Аз обаче бях много притеснен. Посрещна ни една жена на години, с кок, модерен за това време. А стените в дома ѝ с картини на певци, нейни ученици, в различни сценични костюми от коронните им роли. Чрез тях аз за първи път се докоснах до света на голямата музика.

Тя поиска да се разпяваме, а аз това никога не бях го правил и не можех да вляза в гамата, която тя ми дава. Толкова бях притеснен, че накрая проф. Киселова ми каза просто да ѝ изпея една песен. Песента се казваше „Еделвайс“. Тогава бях 16-17 годишен. Тя бе очарована от моя глас. Проф. Киселова каза на Кацарова да ме заведе в хор „Г. Кирков“ и да ме представи на диригента Самуил Видас. В България по това време имаше много самодейни хорове, но диригентите бяха с високо музикално образование от консерваториите. Проф. Киселова заръча да отида в хора, да седна при тенорите, да слушам, да се разпявам, но не по-високо от фа, защото гласът ми мутираше.

Имаше личности в хора, които повлияха не само на музикалното ми израстване, но и като човек. След това прослушване станахме много близки и с моята учителка Кацарова, която се радваше, че ме е открила като талант.

Има ли още някоя роля, която искате да изпеете и на коя сцена?

- Вече не пея, вече съм на 66 години, имам го още гласът, но човек трябва да знае кога да спре. Водя активно майсторски класове.

Интересно е как започнах да преподавам. Преди доста време получавам мейл от една певица от Хамбург, в който ми съобщава, че има технически проблем с гласа си, и че ме е слушала многократно, и се възхищава на моя глас и моята техника. Щеше да пее „Травиата“ и искаше да поработи с мен. Аз се сепнах първоначално от молбата ѝ, защото не съм професор, не бях преподавал изобщо, но съпругата ми ме окуражи и каза: „Веднага ѝ пиши да се срещнете и да решите проблема“.

Певицата имаше проблем с ниския регистър на гласа и аз ѝ помогнах, тя взе няколко урока и много се зарадва на помощта. В края на срещата ни попита дали може да изпрати една нейна колежка на уроци и така се завъртя колелото.

Кое е разковничето един оперен певец да стане преподавател, защото не всеки го умее?

- Така е, има много големи певци, които не знаят да обясняват. Това е педагогически подход. Певците работим много с представи, това не е като да си на пианото, всеки от нас трябва да си намери акустиката. Пеенето е нещо живо, ние не пеехме с микрофони едно време, макар че в последните години започнаха да пеят с микрофони, но това е друга тема.

Българската оперна школа бе боготворена в Европа, има ли я още?

- Българите по природа имаме богати гласове. Харесвам най-старата школа - напр. баритонът Събчо Събев, с майка италианка от Венеция и баща българин. Много голям педагог е бил, бил е учител на моя учител - Никола Николов. Събев учи в Академия „Санта Чечилия“ при най-известния музикален педагог Енрико Розати, който пък е учил при Котони, избран лично от Джузепе Верди за представяне на новата му опера „Дон Карлос“ и Котони пее за първи път Родриго.

Аз съм възпитаник точно на тази стара италианска школа на белкантото. Има още един известен педагог – Христо Бръмбаров, който също е от старата италианска школа; те я донасят в България и техни ученици са Николай Гяуров, Гена Димитрова, Никола Гюзелев...

Какво мислите за оперното изкуство днес?

- Разочарован съм много от оперния свят в последните години заради промяна във вкусовете на постановките, които се предлагат на зрителите. Едно време диригентите имаха много репетиции с певците, защото водещото в операта е гласът. Аз нямам нищо против режисурата, но онази, старата, класическа режисура - напр. на Дзефирели...

В последните години постановките стават пошли, с привнасяне на политика, което действа депресиращо. Преди много години гледах по телевизията една постановка на „Аида“ на операта в Хамбург - на сцената тичат хора с автомати, войници с каски, санитарки с носилки, та това няма никаква връзка с операта. Това, което ме дразни, е, че този режисьор използва името на Верди, изключителната опера „Аида“ и нейната музика за свои цели. Използва гласовете на певци от операта в Хамбург пак за свои пристрастия.

Разочарован съм, че певецът в операта вече не е важен, той трябва да тича из сцената едва ли не запъхтян. Не казвам, че трябва да бъде статичен, както навремето са стоели и само са пеели. Но трябва да се спазва епохата. Хората от старата школа не мислят така. Но какво биха казали младите?

Интервюто е публикувано със съкращения, пълния текст вижте тук.