site.btaГерасим Дишлиев мечтае да покаже България на жена си и дъщеря си

Герасим Дишлиев мечтае да покаже България на жена си и дъщеря си
Герасим Дишлиев мечтае да покаже България на жена си и дъщеря си

Цирк дю Солей, Мрасел Марсо, Walt Disney - общото между тях е световноизвестният мим от България Герасим Дишлиев. Живее извън родината вече няколко десетилетия. Категоричен е, че работата му е дала възможност да пътешества, да разбере доколко всички хора сме близки и реагираме еднакво на чувствата, които ръководят нашите действия. 

Следва втората част от интервюто с Герасим Дишлиев за рубриката БГ Свят на БТА.

Какво най-много ви липсва от България?

Приятелите, много от които живеят в България, Марицата (така я наричат в Свиленград), Чаканица (местност над Ботевград), Рила (магическа планина), Варвара (с каменния си бряг), Еленският Балкан, Малък Искър (около Своге), Гложенският манастир… Слава Богу, преди да замина за Флорида, обиколих България с последния си спектакъл “Не на мястото си”. Тогава целта ми беше да навестя читалищата в страната. От 2017 до 2019 г. посетих двайсетина града и съответно читалища. В един от туровете пропътувах близо 2500 км. Напълних очи и душа с пейзажи. Силно се надявам през 2023 г. да можем да се приберем със семейството ми до България поне за седмица. 

В коя държава се чувствахте най-добре приет, от всички в които сте живял досега?

Приет като човек или като артист? Като човек съм живял в четири различни страни. Франция ме прие трудно, имаше много административни проблеми, за да остана. А останах, защото ми предложиха работа. Въпреки това тогава се получи затворен кръг - за да мога да получа право на работа, ми трябваше работна виза, а за да имам работна виза, ми трябваше право на работа. Интересна патова ситуация. Преодолях я и работих 22 години, както се казва “по специалността”. Винаги съм се чувствал интегриран във френското общество. Като чужденец, но интегриран. Нека само доуточня, че всичко това се случваше през далечните 90’. Италия, където съм живял и работил, ме прие по-леко, но тогава вече ние бяхме в същия Европейски съюз. Донякъде в Италия съм се чувствал като у дома. Може би, защото всъщност, когато казвам Италия, имам предвид Неапол. Това е градът, където пребивавах и той въобще не ми е чужд. 

Когато преди три години пристигнах в Америка, вече бях с договор с Цирк дю Солей и те се заеха с всичката бюрокрация, докато не влязох в “системата”. От друга страна, САЩ е мястото, където всички са чужденци, с изключение на native Americans, които за съжаление са все по-малко. Но ето, че дъщеря ми се роди тук и тя ни свърза с този континент и с неговата земя. Тя е българка, защото аз съм, тя е украинка защото майка ѝ е, но преди всичко тя е native American. Така че всеки прием с контекста си. В турнетата ми положението е съвсем различно. Контекстът е друг. Спектаклите спомагат за преодоляването на бюрокрацията. Този проблем се решава далеч преди да кацнеш в страната, получавайки визата си. Оттам нататък е песен. Запознанства с местни хора, монументи, природни забележителности, нрави и обичаи… 

Какво Ви дава работата като мим (и какво Ви взема)?

Даде ми възможност да пътешествам. Да опозная света. Да разбера доколко всички хора сме близки, доколко реагираме еднакво на чувствата, които ръководят нашите действия. Даде ми възможност да преоткрия Свиленград и България. Даде ми толкова много приятели навсякъде. Говоря за реални хора, които познавам, в реалното време и пространство. Може да звучи парадоксално, но ми даде и възможността да разговарям на няколко езика, не че ги владея напълно, но поне мога да се разбера на човешко ниво навсякъде, където се ползват. А когато човек говори различни езици, пътешествието е по-пълноценно. Да пътуваш е полезно, това развива въображението. Тук цитирам Фердинанд Селин, но това е и заключение от моя собствен опит. Сестра ми издаде преди време сборник с разкази „Куфарът на брат ми“. Аз и моят куфар сме подстрекателите на този сборник. Там моят разказ се казва „Годината, в която пропътувах 100 000 км“. Реално това се случи през 2014-та. Тогава, освен пробега с колело и спектакъл в Европа, работата ми ме заведе до далечната Ушуайа. Преди това обиколих голяма част от Латинска Америка, а след това се прехвърлих в Африка - Етиопия, Ангола, Сейшел, Джибути.

Когато виждаш живота на толкова много места, не можеш да останеш безпристрастен към несправедливостта, към бедността, към заплахата, която виси над околната среда, над тази земя, която е дом за всички нас. Наш дом. Нека сега да си послужа малко с моето и ваше въображение. И да си представим, че в този дом ние оставяме братовчед ни да мре от малария, леля ни да не се прехранва добре, дядо да пали огнището и да не го чисти и то да кади и всички да кашляме и да си търкаме очите и жена ми да ползва отпадъчната вода, а аз да я замърсявам, хвърляйки какво ли не в езерото пред дома ни. Въображението ни е огромно и можем да отидем много далеч в представите си. Стана малко страшно, но за съжаление не сме далеч от реалността. Въпросът е какво правим за нашия дом? За нашите деца? Тук нека поясня - не домът е наш или децата са наши, ние сме част от дома, ние принадлежим на децата и на земята! Разбира се, че патрЕота, че робовладелецът ще кажат: “всичко е наше”
Но те горчиво се лъжат. Може би тогава, когато разберем кой кому принадлежи, ще направим скок напред в опазването на околната среда. 

Вие сте ученик и асистент на великия Марсел Марсо. Кой е най-важният урок, който той Ви предаде?

Марсо ме научи на поезия. Поезия на движението, сценична поезия, поезия на представянето на персонажите, на темата, поезията като живот в театъра, като символ верую на актьора. Самата дума поезия, това го разбрах в последствие, не носи в себе си толкова романтика, колкото действие. Тя това и значи. Поетът е човекът, който прави нещата. Твори. Сега и тук, едно безмълвно, но пълно със смисъл творение. Марсо живееше за това творене на поезия. На сцената неговите герои разказваха притчи за човечеството и те винаги бяха изпълнени с вяра и надежда, дори най-тъмните от тях. За мен това е една от причините за огромната популярността на Бип - неговият вечен герой. Той се ражда именно в поствоенно време (1947 г.). Тогава, когато човечеството е имало нужда преди всичко и най-вече от поезия, от вяра и надежда. Виждам, че все още имаме нужда от това.

Явно човечеството или поне част от него не са научили уроците си от миналото. Те четат историята не като нещо обективно случило се. Та поезията на Бип все още е нужна. И трябва да я разпространяваме с всички сили и средства и да се надяваме, че тя ще достигне до всички или поне до голяма част от населението. Че ще достигне и ще възобнови вярата в доброто начало. Нека не ме определяте като “недорасъл наивник“. Аз съм “поотраснал младеж“. Твърдението ми произлиза чисто от физиката, не тази на душата, а квантовата. В природата съществуват частици и античастици. Но по-важното е, че частиците са поне с една в повече от античастиците. Иначе казано, във Вселената има повече светлина, отколкото мрак, повече добро, отколкото зло, повече поезия, отколкото нейното анти. Ето как Марсо ме научи да вярвам в доброто. Марсо и физиката.

Ако може да промените едно нещо в България в момента, кое би било?

Винаги през тези години съм се интересувал какво се случва в България. Това го казвам с цел веднага да спра размисли от сорта "този откога не живее в България, какво може да каже за положението там". Аз съм и ще си остана български гражданин и като такъв ще се ползвам от своите права и ще изпълнявам своите задължения. Всеки път, когато е имало избори, съм се възползвал от моето право да гласувам. За мен това право е истинско задължение на всеки един от нас. В последните няколко месеца изчетох и прегледах много статии и видеоматериали за положението у нас, прибавете и разговорите с моите близки и приятели по този повод.

Като всеки един гражданин на България и аз имам много идеи за промяна, много от тях явно нереалистични (все още), но има със сигурност няколко, които са напълно възможни при добра воля от страна на нашите депутати. Ако разбрах едно, то това е, че ние сме парламентарна демокрация или поне така ни се иска. Та ако едно (по едно) трябва да променяме в България, за мен това е нейната суверенност в информационно отношение. Нека най-накрая медиите в държавата се изчистят от чуждо влияние. Думата "медия" означава посредничество, тоест предаване (на информация) от източника към получателя. Предаване на информация, не предателство на информация. Нека нашите депутати, които се наричат родолюбци, направят така, че да имаме независими медии. Да защитят родното медийно пространство. От там нататък образованието, културата. Но преди това, чисти и независими медии. Народът да бъде правилно информиран и това да му дава възможност да отреагира правилно на събитията, които се случват. Като тук влиза и правилният му избор на управление. 

Вашият „Монолог с куфар" е игран над 170 пъти на 13 езика в близо 30 държави. Това ли е голямата сбъдната мечта и какво предизвикателство си поставяте оттук нататък?

Мечта... „Монолог с куфар“ бе плод на необходимостта да оцелея като артист. Често артиста го виждат на сцената или в изложбената зала. Така остава едно впечатление за успех, за безгрижие, за нещо дадено. Да, както много хора, артистът сам избира своята орисия. Свободният избор, Слава Богу, съществува. Затова пък публиката вижда само едната страна на нещата - тази, в която артистът се раздава на сцената и я „забавлява“. Какво му е струвало всичко това, публиката не вижда. “Монолог…” се роди 2008 г., насред тежка икономическа криза. Той е монолог, защото тогава реших, че един единствен актьор, без декор, би се продавал по-лесно. Разбира се, за създаването му работеха цял екип - режисьор, помощник-режисьор, костюм, осветление и аксесоари... Но когато тръгвах на турне, бях само аз.

Така „Монолог с куфар“ стигна до далечната Ушуайа, минавайки през Сейшелите, Ангола и Замбия, Етиопия, Колумбия, Гватемала и Боливия. Тук споменавам само част от далечните дестинации. Същият този „Монолог с куфар“ ми даде идеята за осъществяване на един друг проект – „Мимолетни следи“, при който аз пропътувах разстоянието от Париж до Свиленград (моя роден град) с велосипед и всяка вечер играех спектакъла на ново място. Така наистина се почувствах още малко повече европеец и още много повече дете на земята. Цялата организация и разпространение на спектакъла, поради липса на бюджет, се падна на мен. Така не можех да се сърдя на никого другиго, че не съм намерил нови дати за спектакъла. Разчитах на себе си и на съдбата. Но съдбата обича смелите, тоест тези, които я провокират. Така и аз не преставах да търся, да се обаждам, да се запознавам. Не преставах да вярвам. И ето че „Монолог с куфар“ ме доведе до тук - до Цирк дю Солей.

Благодарността ми е безконечна към всички, които подкрепиха моя Куфар, продължавайки да вярват в мен. Така вярата винаги ме е водила напред. Но за да можеш да вярваш е добре да имаш мечта, в която да вярваш. Така за мен остава в сила мисълта на Оскар Уайлд : “Нашата мечта трябва да е толкова голяма, че да ни плаши. Това е единственият начин да не я изгубим от погледа си, докато я следваме по пътя си!“. Настоящата ми мечта е да представя България на жена ми и дъщеря ми. След това ще следва нова мечта. И след нея нова, и нова. Нека си пожелаем да не спираме да мечтаем.

Първата част от разговора с Герасим Дишлиев може да прочетете тук.

 

/МГ/

news.modal.header

news.modal.text

Към 08:29 на 02.10.2022 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация