site.btaБългарката Борислава Шишкова, която покори Швейцария с музиката си

Българката Борислава Шишкова, която покори Швейцария с музиката си
Българката Борислава Шишкова, която покори Швейцария с музиката си

Българката Борислава Шишкова издаде авторски албум от Швейцария. Снимките на водещата песен в него са реализирани в горите на Витоша.

Bella C, както е по-известна сънародничката ни зад граница, e жури в швейцарската Евровизия и регистрира собствен стил - "bell pop". От 23 години сънародничката ни живее в Швейцария. Тя изявява таланта си в популярни телевизионни предавания като „Song Contest“ и „Art On Ice”. Там пее редом до изпълнители като Нели Фуртадо, Симпли Ред, Джеймс Морисън и Шака Кан. Българката е изкушена и от театралното изкуство и участва в комедийната пиеса на „Pension Schöller“, която се играе в Швейцария и Германия, както и в „The Milllowisch Theather“ в Кьолн.

Ето какво сподели Борислава Шишкова в специално интервю за БТА и рубриката БГ Свят.

Борислава, как станахте жури в швейцарската Евровизия?

Участвах в швейцарската Евровизия през 2016 г. Представях Швейцария и въпреки 300 хилядния вот на публиката, Швейцария реши да изпрати канадката Райка към голямата музикална битка. Въпреки всичко останах в сърцата на хората. „Нашата победителка“, така ме наричаха. Явно са се доверили на моята преценка, вкус и професионализъм. Защото малко по-късно се свързаха с мен и ме поканиха да стана жури – това не се случва на всеки участник в Евровизия.

Вече втора година съм жури на швейцарската Евровизия. Един месец преди песните да излязат официално, дали в YouTube, дали в официалния канал на конкурса, аз ги получавам и трябва да си избера моите любими десет и да гласувам. Всяка година стиловете са различни. Нямам търпение да видя какви ще са следващата година и как българите ще се представят на Евровизия 2023.

Толкова сте популярна, че даже имате свой стил „bell pop“, а авторската ви музика звучи в Швейцария, Германия и Скандинавието.

„Bell Pop“ е нещо, което се роди спонтанно, буквално от нищото. Оказа се, че песните, които съм написала и аранжиментите, които направих, не са стандарт за нито едно българско радио. Поп радиата казват, че това не е поп. Фолклорните, че това не е фолклор. Ретро радиата, че това не е ретро. Рок радиата, че това не е рок. В един момент ме попитаха „Какво е това?“ и аз отговорих – „това е нов стил, bell pop“. Благозвучието му винаги кара хората да се усмихват. От една страна звучи малко като „belle epoque“, от друга пасва на моето име. Регистрирах стила в Швейцария и сега вече „bell pop“ е официалният стил на Бела. Надявам се искрено, че в съвсем скоро време песните ми ще тръгнат и по официалните български радиа, понеже това е българска музика, написана с много любов към България, с много любов в сърцето.

Пеете на български език. Разбират ли ви чужденците, разбират ли ви швейцарците?

Песните на български абсолютно никой не ги разбира. Тук-там се среща някой сърбин или руснак, който да надигне глава, защото е чул някоя позната дума. Нещо, което да напомня на родния му език. Но като цяло швейцарците не разбират какво пея. Въпреки това почти винаги идват при мен и ми казват: „Прощавайте, това на какъв език беше, защото звучи много приятно, интересно, мелодично“. И швейцарците, и германците откриват една мекота, една топлина в българския и им допада, виждам го по реакциите им. А швейцарците много рядко показват реакции. Това значи, че наистина им харесва.

Знаят ли за България в Швейцария?  

В интерес на истината швейцарците са доста по-информирани къде е България от американците. Е, понякога са ми задавали глупавия въпрос „Букурещ е столицата, нали?“. Но напоследък често срещам хора, които са били на почивка в България. Винаги казват „шопска салата“, „ракия“. Това са нарицателните. Както беше „Стоичков“ преди 10-15 години. Нямат много големи познания по отношение на географското положение или историята на България, но като държава са я чували. Знаят, че пишем на кирилица. Идват на почивка у нас. Или правят фирми. Мое приятелско семейство, възрастни хора, към 70-80-годишни, швейцарци, съпругът е работил в Радомир 8-9 месеца, по времето на Тодор Живков. Имат много хубави спомени от храм-паметника „Свети Александър Невски“, от центъра. Става ми драго, когато някой с топлина говори за моята държава. Българското започва да проговаря, гордостта започва да проговаря, патриотизмът.

Какво ви отведе от родния Ямбол в Швейцария?

Съдбата. Никога не бях го планирала. Моите планове бяха за Кипър. Там бяха едни от първите ми работни места, където свирих. Нямах база за сравнение, но бях решила, че там ми допада. Обичам топлината, обичам палмите, обичам морето и си мислех, че Кипър ще е моето място. Място, на което се говори английски. Винаги съм си мислела, че ще бъда в англоговоряща страна. Но съдбата е имала други планове за мен. Колелото на живота така ме завъртя, че трябваше буквално за два месеца да съм в Швейцария, да заместя бременна колежка. И Швейцария реши, че ще ме оплете в мрежите си и няма да ме пусне. И не ме пусна 23 години. И немски научих, и паспорт взех - буквално преди няколко дни. Реших, че така и така живея в Швейцария, трябва да си дам съгласието да стана швейцарка. Естествено, запазих си българския паспорт, защото много държа на него. Връзката между мен и Швейцария е много интересна. Това е като между партньор, който, като си с него, ти е тегав, и вече не можеш да го гледаш, обаче като се отдалечиш, започва да ти липсва. Като съм в Швейцария, намирам какво да сравнявам – „хладни са, студени са“. В момента, в който си тръгна, ми липсва тази организираност и подреденост. Но сърцето ми остана българско.

Как живее една българка в Швейцария? 

Швейцария е трудна държава за живеене. Там има закони, които трябва да се спазват. А ние, българите, не обичаме някой да ни казва какво да правим и доста наши сънародници не могат да издържат на този контрол. Той е навсякъде. Не само по улиците, а в офиси, институции, магазини. За всяко нещо в Швейцария има закони, изисквания, стандарти. Костваше ми доста дълго време да се интегрирам, защото швейцарците не допускат лесно хора до себе си. Но аз съм упорита, може би заради зодията, и реших да забия рога в стената и да кажа „Не, докато не ме харесате, няма да ви оставя на мира“. Успях да ги спечеля с много труд. За да съм българка в Швейцария, съм си направила затворен цикъл – аз си правя музика, аз си продуцирам, аз съм мениджър, аз си мъкна апаратурата, аз си правя инсталацията, аз пея, аз свиря, аз си събирам апаратурата. И този цикъл се повтаря. И физически, и психически трябва да си много издръжлив, защото е много стрес. Трябва да си организиран, да познаваш добре законите, за да си изряден. Швейцария ме научи на точност, винаги да цепя секундата на две.

Има ли българска общност, поддържате ли връзка с наши сънародници там?

Има 20-30-40 българки, които ме следват. На 8 март си направихме много хубаво българско парти. Има българска общност, но Швейцария, малко или много, колкото и да не искаме, охлажда сърцата ни, започва да ни дистанцира. Всеки се е затворил в черупката си и мисля, че не е само в Швейцария. Това е масово. Още преди коронавируса. А сега особено. Всеки е потънал в неговата матрица, в неговите ангажименти. Преди 15 години повече се събирахме -  музиканти, колеги, банкери, химици, физици. Това вече не го виждам. Липсва ми, определено. Има някаква българска общност, но е групирана. В Базел например, където живеех, имаше по-голяма група. Имахме един художник, който ни събираше всички. После се преместих в Цюрих, който е по-хладен, по-бизнес ориентиран и сякаш загубихме контакт. Но пък  за сметка на това имам две съседки, българки. Живеем врата до врата. Така че си поддържам българското и съм на принципа, както баба ми преди години контактуваше с нейните съседки. По чехли. „Виж какво съм сготвила днес. Хайде една чинийка на теб, хайде една на мен“. Това съм си го запазила и всяка една има ключ за апартамента на другата. Имаме си доверие. Имам малки кръгове от приятелства.

Как изглежда България отвън?

България отвън изглежда красива. Аз си я идеализирам и винаги казвам, че като се прибера, гледам с погледа на туриста, защото идвам за кратко. За мен всичко е красиво, розово, енергично. Вероятно ако се задържа 3-4 месеца, ще почна да я гледам през призмата на всеки един българин, който живее тук, в държавата. Но съм решила в сърцето си да запазя България красива, пълна с възможности, зелена, лъчезарна, всичко най-позитивно. Това е моят избор. България е златната среда – нито голяма, нито малка, нито богата, нито бедна. Решила съм България да я гледам в хубавата й страна. Защото коренът си е корен - хубав, лош, крив, сух, той си е корен. И този корен силно си дърпа, силно си тегли към мястото, откъдето зареждаш житейски сок.

Какво най-много ви липсва от родината?

Липсват ми приятелствата, компаниите. В България има живец, хората излизат, хората се събират, смеят се, забавно е. Доброто настроение ми липсва, когато съм извън България. Като съм на фестивала в Жеравна, три дни се смея и танцувам. Заредена съм с енергия за месец напред. Иначе винаги като тръгна за чужбина, си вземам крем „Здраве“, лютеничка, такива някакви български неща, за да си имам, но като цяло ми липсва топлината на хората.

Ако България беше песен или мелодия, как би звучала?

България я чувам в седем осми. Игрива, с хубава мелодия. Но инструментът, който свири солото, е леко разстроен. Тоест нашите управници трябва да се настроят на честотата, на която е вибрацията на България, за да може да функционира. Но като цяло е танцувална и позитивна песен, готова да те вдигне от стола, от масата и да те накара да танцуваш и сърцето ти да заиграе.

Кога и как открихте музиката? Или тя вас?

Музиката явно е програмирана в моето ДНК. В моя род няма толкова много музикални хора. Баща ми беше музикален инвалид, пееше страшно фалшиво, докато баба ми и дядо ми бяха що-годе музикални. Аз съм някакво изключение в нашия род. Баба ми откри, че още на 10 месеца съм изключително ритмична  с бебешката дрънкалка. И отиде за мнение при съседката над нас, която беше диригентката на цигулковия оркестър в Ямбол и за радост все още е жива, вече е на деветдесет и няколко години. Но те двете видяха, че съм много талантлива и още на 5 години ме записаха на уроци по солфеж. Започнах да уча пеене, да свиря на пиано, за да мога да развия този талант. Така че мисля, че музиката е в мен. Тя тече по вените ми.

Свирили сте с Нели Фуртадо, със Симпли Ред. Изявявали сте се The Jackson, братята на Майкъл Джексън. Разкажете ни.

 В Швейцария има едно шоу „Art on ice“ (Изкуство върху лед). Канят се известни, популярни състезатели по фигурно пързаляне от целия свят. Повечето са от руски произход. Те танцуват върху леда, но има подвижна сцена, на която пеят различни звезди. Аз участвам в това шоу вече 10 години и свиря във VIP частта, която е преди концерта, както и на after show партито, когато всички звезди се събираме на сцена и правим шоу. Всичките танцьори, всичките състезатели по фигурно пързаляне и певците сме на една сцена. Така съм се изявявала заедно с братята на Майкъл Джексън, със Симпли Ред и Нели Фуртадо. Сега се очаква, живот и здраве, ако пак няма някакъв локдаун или отмяна на концерта, да сме заедно с Rag`n`Bone Man, изпълнителят на „I am only human“. Планирано е за февруари догодина. Нямам търпение и искрено се надявам да се осъществи. Тези концерти продължават по десетина дни и посещаемостта е 10 000 души на ден. Свирила съм на една сцена и с Джеси Джей, с Джеймс Морисън, с Шака Кан.

Преди това сте била актриса. Играли сте на една сцена с Георги Калоянчев и Татяна Лолова. 

Там започнах. На театралната сцена. Като актриса. Моята бременна преподавателка по пиано по това време реши, че трябва да я замествам в представлението, в което тя свиреше и пееше. Избра мен от всичките си ученички и се оказах на една сцена с най-големите театрални и филмови звезди на България. Бях малко момиче, на 14-15 години, страшно много ме харесваха. Калата винаги ме пощипваше по бузките и ми викаше „Ех, сладуранке, на добър път, моето момиче“. Стоянка, Татяна Лолова също винаги ме прегръщаше и ми пожелаваше на добър час, Васил Петров. Всичките много ме харесваха и коментираха, че имам талант и трябва да продължа с театрално изкуство. Смятаха, че имам голямо присъствие и моята съдба е да бъда актриса. И аз си го мислех така до момента, в който нещата се обърнаха тотално и музиката ме отвлече на нейната си сцена. Започнах като актриса и станах певица. Преди няколко години, през 2016, театърът отново се появи в живота ми. Тогава пък започнах да участвам в комични пиеси, които се играеха в театъра в Цюрих и Кьолн, в Театър Милович – това е един от прословутите театри в Германия. 2-3 години играх театър и отново се върнах към музиката. Но ако трябва да съм искрена, се чувствам на сто процента във вихъра си като съм сред музикалните ноти и вибрацията от музика.

 

 

/Юлия Христова/

news.modal.header

news.modal.text

Към 14:28 на 09.12.2022 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация