site.btaИво Иванов: Заминах за САЩ с идеята, че ще върна наученото в България

Иво Иванов: Заминах за САЩ с идеята, че ще върна наученото в България
Иво Иванов: Заминах за САЩ с идеята, че ще върна наученото в България
Снимки: Иво Иванов, личен архив

Иво Иванов живее в САЩ повече от 30 г., но планира скоро да се върне да живее в родината. Последната му книга "Хроника на болката" беше представена в София преди броени дни - съставена е от напълно различни, действителни истории. "В 99% от тях в крайна сметка надделява светлината", казва в интервю за БТА писателят.

Ето какво сподели Иво Иванов специално за рубриката БГ Свят на БТА.

Имаш план да се върнеш в България – как и кога дойде идеята за това, какво те мотивира да го направиш?

Още когато заминах, го направих с идеята, че ще се върна, че ще получа необходимото образование, че ще получа търсеното образование, че ще пътувам из САЩ, които по това време бяха енигма и ще мина по пътя на моите литературни идоли – Джон Стайнбек, Робърт Пърсиг, Кен Киси, Джек Керуак, ще науча каквото мога и ще върна наученото в България. И ще функционирам в България, ще се осъществя като професионалист, като човек тук. Това беше моят план, нямах никакво намерение да оставам в САЩ, но просто съдбата се стече така -  запознах се с бъдещата си съпруга, която е американка. Две деца по-късно, кариера, дом…

Кои години в САЩ оказаха най-голямо влияние върху характера ти? 

В началото бяха студентски години, изпълнени с учене, вписване в техния културен фон, в тяхната поп култура, в усвояване на американския манталитет, английския език и пътуване. Много пътуване. Всяка свободна секунда аз пътувах. Може би тези години бяха най-важни и формиращи. Не случайно казват, че първите седем години са най-важни в живота на едно дете. Първите години там са най-важни и за формирането на тази част от моя манталитет, която принадлежи на САЩ. В тези години научих много за страната, за културата, за хумора. Пътуванията ме обогатиха много, във всеки свободен миг се отправях към някоя точка на САЩ, много често далечна точка, много често места, до които моите приятели американци не бяха ходили. Исках да се възползвам максимално от престоя си там, да усвоя колкото се може повече, защото не възнамерявах да оставам…

Последните години обаче са много интересни. В последните 5-6 години започнах да губя усещането за България, защото съм живял повече в САЩ, отколкото тук. Малко по малко това почти тактилно усещане за България, това чувство за нея почна да губи очертанията си. Защо? Защото се прибирам всяка година тук, всяко лято и започнах да не познавам България от моето детство, моето минало… 

Как ти се стори всичко това? Стресна ли те по някакъв начин?

Започнах да бродя по улиците (около "Солунска" например) и да не ги познавам, да не разпознавам местата, където съм пораснал, където съм се формирал и дължа голяма част от себе си.  Започнах отчаяно да търся новата България, за да ми помогне по някакъв начин да възстановя тези чезнещи контури на страната, която обичам толкова много. Имах моменти на съзерцание, в които трябваше да остана насаме със себе си, да помисля и да призная, че е хубаво това, че се променя България, че моят квартал се променя и хората също – към добро. Няма лошо, че вече го няма задния двор в моя квартал, където съм си играл, това, че сградите са се променили и са по-модерни. Новата генерация не носи нашия багаж от миналото, нашите предразсъдъци, нито бремето на Желязната завеса. Новите българи са по-космополитни, по-отворени към света, по-знаещи, полиглоти, за тях не съществуват граници…  

В този ред на мисли повече спортът или повече пътуванията оказват влияние върху това, което пишеш?

Спортът в моя случай е само претекст. Използвам спорта, за да открехна вратата към съзнанието на хората, защото те обичат спорт. Когато четат за него е лесно да открехнеш вратата и през процепа да прокараш други, по-важни, по-екзистенциални теми.  А и много обичам спорта. Израснал съм в дома на учен и спортист, който ме е възпитал да разбирам поуките, които са функция от спорта. Възпитал ме е и да обичам науката, да бъда колкото се може по-ренесансов човек, да имам широка обща култура. Обичам спорта, да пиша за него, да го анализирам, но всъщност аз съм използвач на спорта. Понякога го използвам некоректно, защото се натъквам на съдба, на спортно събитие, на даден спортист и си казвам, че е великолепна възможност да използвам тази интересна история, за да провокирам читателя към други по-важни мисли – за смисъла на живота, смисъла на смъртта, приятелството и т. н.        

Думата "мечта" присъства повече пъти, отколкото думата "болка" в новата ти книга „Хроника на болката“. Кои са големите теми, които в момента са ти интересни като писател? Би се впуснал в тях? Би ли писал за доверие, приятелство, болка, мечти? И как точно са свързани те?

Много често са взаимосвързани и едното не изключва другото. Това („Хроника на болката“ – бел. ред.) изглежда на пръв поглед като много мрачна книга. Тези истории, които са ме терзаели последните 6 години, отразяват една обективна действителност. Това, което се случва по целия свят. Има история, посветена на Йемен. Има истории, свързани със САЩ. Или пък с Германия от началото на миналия век. Това са глобални теми, които ме тревожат и се дължат на ситуацията в целия свят в последните години. В същото време за мен това е оптимистична книга, тъй като в почти всички от тези истории, бих казал в 99 % от тях в крайна сметка надделява светлината. Ние в България често – това си е част от нашия национален манталитет – търсим тунел в края на светлината. Истината е, че винаги има много място за светлина, стига човек да иска да я открие. Има място за оптимизъм, за вяра в човешкото, за хуманизъм. Повечето ми истории са свързани с хуманизма.

Кое те мотиви да продължаваш с усилията да стигаш до тези герои, за които разказваш? Да влагаш енергия, да печелиш доверието на тези хора, за да стигнеш до най-малките детайли, които те крият доста често само за себе си?

Знаеш ли, замислял съм се защо въобще пиша – аз нямам нужда да го правя от финансова гледна точка. Нямам главен редактор, нямам краен срок. Никой не ме кара да пиша. Веднъж си дадох сметка, че го правя, за да разбера предимно какво искам да кажа. Когато подредя мислите си, които ме вълнуват, те някак си си застават на мястото. И така ми дават отговор за много неща, които ме тревожат. Често съм в състояние на постоянно обмисляне, опити да обясня на себе си някои парадокси в нашия свят и абсурдни ситуации. Понякога не мога да заспя, затварям очи и вместо да заспя, въпреки че съм физически изморен, почвам да мисля и не мога да се откъсна от тези екзистенциални терзания. Опитвам да намеря отговор, за да се успокоя. И ето – написвайки една история за дуалистичното начало, за конфликта, който живее малко или повече вътре във всеки човек, успокоявам себе си, давам на себе си отговор за някои неща. Може би това е причина номер едно въобще да пиша. Другата причина е, че имам усещането, че има хора някъде там, които си задават същите въпроси като мен, които също не могат да заспят. 

Втората част на интервюто с Иво Иванов четете в четвъртък (21 юли)  в рубриката БГ свят.

/Мартина Ганчева/

news.modal.header

news.modal.text

Към 11:39 на 03.12.2022 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация