site.btaПроф. Петър Стоянович представи книгата „Несвършващо време. Спомени” в „Дом Витгенщайн“ във Виена

Проф. Петър Стоянович представи книгата „Несвършващо време. Спомени” в „Дом Витгенщайн“ във Виена
Проф. Петър Стоянович представи книгата „Несвършващо време. Спомени” в „Дом Витгенщайн“ във Виена
Снимка: БТА, архив

Професор Петър Стоянович представи книгата „Несвършващо време. Спомени” в Българския културен институт „Дом Витгенщайн“ във Виена. Това стана ясно от публикация във Фейсбук страницата на културната институция. 

В мемоарната си книга „Несвършващо време. Спомени” проф. Петър Стоянович ни връща към корените си, разказва за живота в София през 70-те, 80-те, 90-те, за пътя си към Виена, където завършва история и защитава докторат по философия и за завръщането си в българската столица. 

Книгата му е „сочен, цветен и искрен разказ, от който човек научава много за различни личности и събития, задава си въпроси и често се усмихва на разказаните с чувство за хумор и самоирония истории“, пише блогът на българите в Австрия „Меланж Булгарен“ („Melange Bulgaren“).

Ето какво разказа проф. Стоянович пред изданието: 

Кои са подводните камъни при едно по-продължително пътешествие в миналото и спомените?

Най-страшното – и при нормалния спомен, и при професионалното писане на история – е да паднеш в клопката на сляпата симпатия, на иконопоклоничеството. История се пише хладно и с дистанция. Често боли, но няма как иначе. Плачеш и пишеш.

Има ли опасност, задълбавайки в миналото, човек да започне да се идентифицира с някой от предците си?

Именно от това смятам, че трябва да се пази обективният разказ. А иначе, да, човек трябва да може да погледне нещата през призмата на героите си, да мисли в тогавашен контекст. Но идентификация, пази Боже!

На какво ухаеше детството Ви?

Ще Ви излъжа, давайки само един отговор.

На много неща, повечето май сезонни? Зимата – острото вдишване на леден въздух, който някак те пречиства, но с едновременното усещане, че ще ти сцепи дробовете; пролетта – с първите цветя и затоплянето на земята, с онази особена мараня над ливадите; лятото – на морски водорасли по скалите край Созопол, есента – на печени чушки. И какво ли още не: мокро куче, майчин парфюм, синкав пушек от старите съветски коли в софийския център, тамянът в черквите. И миризма на нощно измитите улици, няма я вече!

Как изглеждаше Виена по времето, когато Вие сте били студент тук?

Тъй като по-късно през годините често съм се връщал във Виена, имам ясен спомен за периода 1989-2006 г. Тогава тя носеше в по-голяма степен непознатия в други столици шарм на ретро автентичност и онази странна симбиоза между имперска симпатичност и силна културна и икономическа роля на мост към Изтока. Имаше квартални кръчми, нямаше толкова мигранти, беше някакъв оазис, оцелял почти музейно между великото минало и неясното бъдеще. Тогава Виена създаваше сигурност, днес понякога малко ме напряга.

Вие бяхте председател на Инициативния комитет за връщането на тленните останки на цар Фердинанд в България. Защо беше толкова важно това най-после да се случи?

Цар Фердинанд е български държавен глава 31 години – така трябва да гледаме днес на неговото завръщане във втората му родина. Това е зряла позиция на европейци и фактът, че практически всички власти у нас, въпреки партийната им окраска, споделиха това отношение, им прави чест. И дано дискусиите около личността и делото му продължат, защото и като историци, и като граждани имаме какво да проучим и научим повече за този дълъг период от новата ни история.

/АГ/

news.modal.header

news.modal.text

Към 12:21 на 26.11.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация