site.btaЖурналистката Веселка Маринова: Животът извън България ме научи на обективна критичност

Журналистката Веселка Маринова има повече от 40 години опит в професията. Тя е член на Съюза на българските журналисти. В България е работила като репортер и редактор в централни всекидневници, сътрудничила е на Българското национално радио и на списания. Пропътувала е стотици километри в страната, разказвала е за строителите на ПАВЕЦ „Чаира", магистралите „Хемус" и „Тракия“, на АЕЦ Козлодуй.

Превратностите на живота я превръщат в пътуващ журналист. Заради професията на съпруга си 9 години живее в Япония, повече от 25 в Австрия. През тези години е кореспондент на българската редакция на Би Би Си от Токио, активен член е и на Международния клуб на журналистите там. В ефира на българската редакция на Би Би Си са излъчени повече от 1000 нейни кореспонденции и репортажи от страната на изгряващото слънце.

От Виена пък е кореспондент на вестник „Преса“, има публикувани стотици материали. Писала е за списанията „Аспекто“ и „In Globo“.

Книгата ѝ „Купа с камъчета“, която сега представя, е втората за авторката. В края на април 2025 г. тя имаше премиера в България. Първата ѝ книга – „Просто Япония“, са документални разкази за страната на изгряващото слънце. Сегашната също е сборник с документални разкази.

Повече за живота и професионалния си път тя разказа в интервю пред Светлана Желева и Десислав Паяков за сайта за здраве и култура на българите в Австрия Sanus Et Salvus:

Г-жо Маринова, защо станахте журналистка, какво е за Вас журналистиката и какво е да я работите в различни страни по света?

- Колкото и странно да звучи, журналистика дойде при мен сама. Аз съм родена и израснах в Перник, живеех в най-работническия квартал на града – „Мошино“. Тук са открити първите каменни въглища в България, хората работеха в промишлените предприятия, които бълваха прах на талази... А основното училище, в което учех, беше известно и с това, че ученик тук е бил борецът Боян Радев.

През 1968 година в София се проведе Международният младежки фестивал. От училището събираха деца да рисуват с тебешир на асфалта пред мавзолея на Георги Димитров в София в чест на фестивала. И макар че не бях от добрите художници в класа, но бях изпълнителна, трябваше да приема „офертата“ да рисувам, защото повечето деца от квартала бяха на села при баба и дядо, а аз такива нямах и дишах праха на Перник. И досега си спомням „шедьовъра“, който ме направи журналистка – бяло, черно и жълто дете, хванати за ръце. Тогава, като дете, си мислех, че светът и животът са прости неща – няма значение кой от каква раса е, къде се намира по света, хората са приятели, достатъчно е само да си подадат ръка. Като награда получих книжка с детски рисунки и репортер на телевизията (тогава имаше само една) ме помоли да обясня какво съм искала да кажа с творението си. Какво съм казала не помня, но на другия ден в квартала вече ме познаваха.

Така реших: ще стана журналистка, за да правя хората известни. Доста наивно като отправно начало и от гледна точка на днешните ми разбирания за журналистиката, но аз упорито следвах мечтата си. В гимназията бях станала пословична с твърдото си решение – ще кандидатствам журналистика. Тук само ще направя едно малко уточнение – обичах да пиша, а според учителката ми по литература, добре го правех и имах аналитичен поглед.

Кандидатствах журналистика и ме приеха още първата година. Започнах да сътруднича на различни вестници още в първи курс, големия си стаж преди дипломирането изкарах в Българското национално радио - програма Хоризонт. Незаменим опит, тест за бързо реагиране на събития. После работих в централни вестници, кръстосвах България, пишех за строители, енергетици, за „национални обекти“ гордост за страната, някои от които бяха приватизирани под масата, други и досега не са довършени...

Животът обаче ми поднесе доста изненади и се наложи да се превърна в пътуващ журналист. Заради професията на съпруга ми – атомен енергетик, 9 години живяхме в Япония, повече от 25 г. сме във Виена. 

Ами, трудно се работи като журналист от различни точки на света. Защото преди да стигнеш до писането трябва да преминеш през етапа на адаптиране към съответната страна, през създаването на професионални контакти. В редакциите има всекидневни планьорки, знаеш какво се търси и „продава“ , чуваш мнението на колегите си. В чужбина не е така – сам си, сам трябва да избираш „горещите“ теми, сам да решаваш. Но пък има и едно незаменимо предимство – ставаш, в голяма степен, независим журналист. Казвам в голяма степен, защото малко или много трябва да се съобразяваш с характера на изданието. Не можеш да си позволиш на сериозно издание да поднесеш лесно продаваща се „жълта“ или непроверена информация.

Разкажете ни за Вашия път в журналистиката, за опита Ви с медиите, в медиите.

- Започнах като репортер, преминах през литературен сътрудник, редактор. Но... това са само административни категории, с тях те поставят някъде на стъпалото на йеарарията в редакцията, определят ти заплатата. Не можеш да си журналист, ако не носиш репортерското чувство за новината в себе си. Това или го имаш или го нямаш. Понякога и две думи могат да са информация, снимка без коментар също.

Преди няколко години например сменяха „плочките“ в района на катедралата „Св. Стефан“ във Виена. Пиша плочките в кавички, защото те бяха с дебелина 30 сантиметра, а работниците, с които разговарях, ми казаха, че дават десет години гаранция, че няма да помръднат, а иначе – щели да издържат поне 100 години. Стана ми тъжно като си спомних за вечно кривите жълти павета пред парламента в София и подскачащите плочки на тротоара по „Витошка“. Беше „новина“,но кой щеше да я публикува? 

Спомням си какъв кошмар изживях, когато стана атомната авария в Чернобил. Бях дежурна по редакция, броят беше готов за пускане за печат, когато по БТА дойде една кратка информация - няколко реда, за аварията в Чернобил. Нещо в мен подсказваше, че е важно, но нямаше кого да попитам - всички си бяха отдавна тръгнали. Трябваше да „сваля“ информация и да наместя тази. Тогава се обадих на съпруга си в къщи, който е завършил ядрена енергетика в Москва. Каза ми: щом са пуснали информация, значи е нещо сериозно. Пуснах я, излезе - малка, кой я видял, видял, кой я прочел, прочел, но аз си свърших работата.

После, покрай аварията дойдоха и доста журналистически разочарования. Малкият ми син беше на няколко месеца, аз - в отпуска по майчинство. Но чух, че български учени са направили голямо откритие. Хукнах да го отразявам. Никой не ме беше карал. Но покрай откритието, което оказа се не било толкова значимо, открих други неща – огромни папки с документи, които доказвали за пораженията от Чернобилската авария върху природата и хората. Поисках веднага интервю с човека, който ми показа папките и който вече не е между живите. Преследвах го седмици наред – отказваше: щели сме да пострадаме и двамата за публикуването на такава информация. А аз бях получила съгласието на главния ни редактор, че ще пусне информация или интервю. Нищо не стана. Каква беше изненадата ми, когато след промените, когато вече бяхме в Япония, прочетох за изложба в София с материали от тези папки. И твърдението, че информация преди това нямало, защото им било забранено да говорят. „Отгоре“ може и да е имало забрана, но „отдолу“ пресата искаше да говори...

Не можеш – у дома или навън, да си добър журналист, ако не си и добър редактор и анализатор. Първо трябва да редактираш собствените си текстове, да ги направиш достъпни за хората, после да можеш да работиш с текстовете на външните автори. Мнозина сигурно си спомнят, когато през деветдесетте години на миналия век язовир „Искър“ пресъхна, а София остана без вода. Тогава в редакцията, където работех, решиха да направим страница, която да „разчопли“ проблема. Дадоха задачата на мен. И установих, че нямам нужните знания и подготовка, за да вляза в същността на проблема. Пуснах няколко журналистически материала, но призовах специалистите да си кажат думата. Заваляха статии от инженери, проектанти, от хора, които си спомняха как и кога е изграден софийският водопровод. Хората много знаеха, но бяха специалисти, езикът им не беше за широката публика. Работила съм заедно с всеки от тях по тези статии, за да бъдат точни, но и четивни. Трудна, но благородна работа.

Какви са разликите в темите и подхода на медиите, ситуирани в Европа и тези извън Европа?

- Да си призная, твърде малко следя медии извън Европа – това са най-вече Japan Times, големите агенции и публикациите на проф. Джефри Сакс в медиите. Японците например са доста по-умерени в оценките за военните конфликти например, отколкото европейските медии. Американските медии следват по правило американските интереси, а европейските - твърде страхливо надигат глас срещу мита, военни помощи и т.н...

Какво Ви даде животът извън България, различават ли се съществено българските общности в различните страни?

- Аз съм от вечно бунтуващите се. Все някак си ми е празно в душата, че прекарах доста години далеч от България. Мисля си, че съм пропуснала важните неща на живо, не съм могла да го отразя като журналистка. Но в България никой не се интересува от обикновените хора, важни са парите. Нашите 9 години в Япония бяха разделени на две – от края на 1990 до 1994 година и от 2002 до 2007 г. Първият път  убедих съпруга си, който имаше престижна работа в Япония, да се върнем в България, защото тя има нужда от нас, а децата освен японски, трябва да знаят и български – роден език им е. Върнахме се и намерихме държава, която не беше за нас, за обикновените хора, започнаха да си я приватизират. Опитите ми с букварчета в Япония и ученето на български от децата не успяха. Големият ми син се прибираше от училище в 15:30 ч., не му се учеше български, искаше да играе с децата навън.

После във Виена и двамата учиха в българското училище (веднъж седмично). Големият, който беше в американското училище се яви на матура и по български език, помогнахме и с частни уроци, и няма никакви проблеми с българския. Малкият учи две години в България и две години в българското училище във Виена. И той научи български... Даже е по-грамотен от доста деца, завършили средното си образование в България.

Но ако трябва да съм честна, животът извън България ми даде и много неща, които не се получават само от книгите, интернет и екскурзии. Научи ме да имам многостранен поглед върху нещата от живота, събитията и хората. Научи ме на обективна критичност. Аз, например, много харесвам, че някои от битовите проблеми в Австрия мога да ги решавам с малко инициативност. Изгоряла е уличната лампа, няма защо да мърморя. Обаждам се на съответната служба и след няколко дни лампата светва. Много се бунтувах във Виена и срещу следковид обслужването в официалните учреждение. Сега не можеш да отидеш, когато ти хрумне и да чакаш час на опашка, а трябва да си резервираш ден и час предварително. И всичко става за минути. Но е по-добре, по-ефективно е отпреди.

В Япония и в Токио, където живеехме, имаше сравнително малка българска общност, но тогавашният посланик акад. Благовест Сендов винаги намираше поводи да ни събере и ние се познавахме. В Токио да отидеш на кафе с приятелка не беше чак толкова лесно, особено ако живеете в различни краища на града – час с транспорта в едната посока, час в другата... Във Виена и Австрия има голяма българска общност, стига да иска и разполага с време, човек винаги може да се чувства като у дома – по български. По-лошото е, че напоследък в България започвам да не се чувствам много комфортно. Всички се оплакват, има инфлация – и тук има, бедни са – и тук хората обедняват, а ресторантите и кафенетата са пълни, по три-четири пъти ходят на почивка в Гърция, доста вече опознаха и света. Все хубави движения напред, не ми харесва мърморенето.

Цялото интервю може да прочетете тук.