site.btaБългарката Анелия Хохвартер получи награда "Автор на годината" във Виена

SM 17:14:01 24-01-2022
MG1710SM.001
българка - награда - Виена - "Автор на годината"

Българката Анелия Хохвартер получи награда "Автор на годината" във Виена






София, 24 януари /Мартина Ганчева, БТА/
Българката Анелия Хохвартер е сред трите отличени с литературната награда "Автор на годината", съобщи за БТА Георги Николов. Събитието се проведе на 20 януари в Българския културен институт "Дом Витгенщайн" във Виена.

Наградата е учредена от Сашка Журков, издател и собственик на вестниците "Виена днес" (Wien Heute) и "Нов Дунавски вестник" (Neue Donau Zeitung) и дългогодишен кореспондент и акредитиран журналист в UNIS - United Nations Information Service - Vienna.

Освен писател, Анелия Хохвартер е офталмолог-хирург. Книгата й "Пътуване" се разпространява с благотворителна цел за нейната инициатива "Локомат за България". Тя е и активен участник в редица хуманитарни и лекарски мисии по света - Йемен, Зимбабве и Етиопия, където създава първия център за ретинална хирургия.

Следва част от интервюто на Георги Николов с Анелия Хохвартер.

Д-р Хохвартер, какво е за Вас наградата? Стимул ли е да продължите присъствието си в сферата на художествената литература?

Винаги съм гледала на книгата ми като възможност да споделя моите придобити "мъдрости" по време на отшелничеството ми в Етиопия. Там вечерите са дълги, често без електричество, интернет и телефон и тази тишина ми даде възможност не само да започна да си задавам сама на себе си въпроси, да си отговарям, но и да се наслаждавам на самотата, без да бъда самотна. По-късно, книгата ми се превърна в кауза за промяна за рехабилитацията в България "Локомат за България" и до ден днешен за мен е инструмент да привличам внимание по тази кауза. Но когато "СТИМУЛЪТ", както го наричате Вие, получи признание и награди, това ме изпълва с радост от това да предложиш в замяна на едно дарение един продукт със стойност в знак на благодарност към подкрепилите кампанията. Наградата по принцип не е стимул да продължа с нова книга, а да продължа с моята дарителска кампания.

Набрани ли са вече достатъчно средства за другата Ви идея - закупуването на робот "Локомат за България", който се използва за лечението и рехабилитацията на пациенти с цялостна или частична загуба на двигателни функции?

Не. Такива мащабни проекти няма да станат без желанието на държавата за промени. Работя по въпроса и се надявам на крачката напред да бъде скоро.

Какво най-общо бихте пожелали на здравеопазването у нас, в България, ако имате поглед върху неговите насоки и проблеми?

Пожелавам на здравеопазването да е достъпно. Гордеем се с иновации, добри доктори, които не са заминали на Запад, искаме други да се връщат, но най-голямата мъка на лекаря е, когато трябва да съобщи на пациента колко трябва да доплати за услугата. Официално, по каса. За една операция на ретината или на перде се доплащат три-четири пенсии, за една тазобедрена става - годишна пенсия или повече, да не говорим, че следоперативната рехабилитация не е достатъчна или я няма изобщо. Не можем да се гордеем с постижения в здравеопазването, когато те не са достъпни и хората ипотекират дома си, за да получат здраве. Затова, пожелавам на здравеопазването да е достъпно.

Кое Ви подтикна към вашите значими хуманитарни мисии в Йемен, Зимбабве и Етиопия като лекар офталмолог?

Първата ми мисия беше в Йемен, остров Сокотра. Намира се на 100 км. от Сомалия и там върлуват морските пирати. Тогава за пореден път бях охарактеризирана като луда. Разбира се, че пиратите, разбрали за пристигналите лекари с мисия, нападнаха острова още първата нощ, но интересът им беше към нафтата и нея откраднаха и ние нямахме два дена гориво, за да си произвеждаме електричество. Често давам пример като: "там и морските пирати не ме искат и предпочитат дизела пред мен". Подходящо сравнение, когато става въпрос за комуникации с определени институции в България. Мисля, че сарказмът ми е дарба. Там изградихме кабинет за спешна помощ по очни болести.

Направиха ми впечатление определени промени в роговицата при жените. Като натрупване на ръжда. Оказа се, че те използват за гримиране черния сок от едно растение, който е много течен и за да го сгъстят, стържат в него метал. Отлагането на металните частички в роговицата водят до помътняването й и до ослепяване. Подадох сигнал до Министерството на здравеопазването в Санаа и след два дена ни изпратиха едно вещо лице и започна разяснителна кампания сред населението. По-късно тези резултати ги публикувах е нашето офталмологично списание. Това потвърди моето мнение, че в медицината наблюдателността и логиката трябва да вървят ръка за ръка.

В Зимбабве работих в единствения център за ретинална хирургия в страната. Беше в една частна клиника. Целта беше да се оперират богати пациенти, които бяха готови да платят за такива операции по три-четири хиляди долара, ако бъдат оперирани от бял доктор. Със събраните пари да се закупи апаратура за университетската клиника, която да издава сертификат на всеки, завършил специализация за хирург на перде. В началото работата не тръгна. Бях бяла, но не бях мъж. След пет дни оперирах сина на социалната министърка и ни заляха пациенти. За две седмици успяхме с апаратурата. Станах почетен член на офталмологичното дружество. Та от тази мисия пак си имам поука: колкото и да е добър човек, късмет му трябва! И ако късметът на някой зависи от мен, трябва задължително да му помагам, да съм неговата съдба и добра фея. Така, както съдбата често е заставала на моя страна. Върнах се в Зимбабве година по-късно, за да подсигурим средства за консумативите на апаратурата. Запознах се с първите пет обучени хирурзи. Те бяха много щастливи с тази възможност. Аз се наслаждавах на тяхното щастие. Разбрах, какво е радостта от чуждото щастие и си казах: голям късмет имам да видя тези усмивки.

В Етиопия заминах за пръв път през ноември 2014 и до ноември 2015 живях в Джима, южна Eтиопия, общо пет месеца. Направих го заради себе си, защото трябваше отново да се намеря. Написах романа "Пътуване" и създадох първия сертифициран център за ретинална хирургия в страната. До пандемията с Ковид съм била общо 9 пъти в Етиопия и съм обучила четирима лекари и пет медицински сестри. Сега там има функциониращ център, който работи и без моята помощ. Това е най-големият ми успех, защото там се почувствах у дома, имам си мое семейство, моя дъщеря от Етиопия, която подкрепям и там ще се връщам винаги. Както написах и в книгата ми: един път Африка - завинаги Африка.

А проектите ми в България са многобройни. В родината ми разбрах, че да се случват нещата, не трябва да имам и грам его и да не се обиждам никога. Ако ти ударят шамар, да подадеш и другата страна. Да вървя напред крачка по крачка, дори през това време по-често да се налага да правя две назад. Важното е да отстоявам своите ценности и да не спирам да търся съмишленици. Неща, които са ставали в Африка за година-две, са ми коствали в България 12. И когато мои приятели ме попитат, защо го правиш, пак ли си се захванала, да повтарям и то по-точно на себе си, че всеки може да се откаже, но аз съм се заела с нещо, за да стане, а не за да се откажа. Трудностите са преди всичко работата с институциите, които дори не четат и отговарят на писмата ми, а срещите са с неясни, общи обещания, без конкретни стъпки напред и визия. Но когато човек е убеден и с желание да помогне, тогава трябва да включва всички свои резерви в информационни кампании и последователност, докато след двете стъпки назад, направи и една напред.

/МГ/