site.btaБългарската пианистка Елена Герчева от Виена: Благодарение на музиката намерих и пътя към синтеза между изкуствата

„Благодарение на музиката намерих и пътя към синтеза между изкуствата, моят вечен копнеж“, каза българската пианистка и диригент от Виена Елена Герчева пред сайта за здраве и култура на българите в Австрия Sanus et Salvus.

Тя сподели още, че не би си представила, че би правила нещо друго в живота си. „Музиката не само ми даде, но и продължава да ми дава, и съм много, безкрайно благодарна за този подарък на „писалката“ (съдбата, бел.ред.), коментира Герчева.  

Пианистката разказа, че не е емигрирала нито по икономически, нито по политически причини: „Както казваше баба ми: „Писалката е важна в тоя живот!“ и имаше предвид съдбата. През 1992 година получих 7-месечен договор за концерти във Виена с колеги, с които свирихме заедно още от студенти“.

Когато пристига в Австрия, вече има своята кариера в България. „Нещо повече - бях на върха на кариерата си и нямах никакво желание за промяна, но „писалката“ бе написала друго. И краткосрочният договор се превърна в нов житейски път с нови предизвикателства и изисквания.Това „кратко“ се оказаха вече… 33 години“.

Ето какво още разказа Елена Герчева пред сайта за здраве и култура на българите в Австрия. Интервюто си с нея предоставиха за рубриката „БГ Свят“ на БТА Светлана Желева и Десислав Паяков.

Г-жо Герчева, как дойдохте във Виена?

- Първоначално свирехме в Palais Auersperg. След изтичане на договора житейските обстоятелства се бяха променили и се наложиха няколко кратки продължения. Както вече казах, „писалката“ беше много активна. И когато стана ясно, че оставам във Виена за по-дълго време, трябваше да се заема и с езика, който меко казано си има своите предизвикателства - не само, че е труден, но и диалектите, които битуват в Австрия не облекчават картината. Така направих своя първи курс, в който мои „съученици“ бяха японци, китайци, италианци и в това обкръжение аз се оказах „отличничка“. Смятах, че на първо време достатъчно съм научила или поне мога да се оправям, но се оказа, че на книга бе едно, а в комуникацията навън - съвсем друго.

Та, в началото имаше доста забавни моменти заради моя немски език. Един от тях беше свързан с моя първи ангажимент в театър. Това сложи началото на единия от юбилеите ми - 30 години музикален театър в Австрия. Колега, с който бях работила вече, ми позвъни с новината, че в областния театър в Sankt Pölten спешно се търси пианист. Звъннах и ме поканиха на прослушване на следващия ден... Явно съм се справила добре, защото след 30-минутно свирене чух: „Отлично! Да отидем при интенданта, за да уточните договора“. Отидохме при интенданта на театъра, и от разговора разбрах, че трябва да науча 370 страници и да дойда след 7 дни на първа репетиция.

Заплащането беше много прилично и аз се съгласих, а те бяха безкрайно щастливи, което определено ме изненада. Учих по 12 часа на ден. В уреченото време и час бях на репетиция и на сцената виждам актьорите с костюм и маска, мен ме канят направо на рояла, а след всеки музикален номер с колегата диригент, които свиреше втората партия и водеше спектакъла, от сцената получавахме специални аплаузи... Но най-голямата изненада дойде малко преди паузата, когато видях камерата на ORF и на въпроса ми защо има ORF на репетицията получих отговора: „При нас е прието телевизията да снима на първата главна репетиция!“. Аз: „И кога е премиерата?“ Той: „След три дни!“.

Заради моя „достатъчен“ тогава немски не бях разбрала кога е премиерата, а ако бях разбрала добре какво ми казват, надали щях да имам куража да поема този ангажимент. 

До закриването на музикалния отдел в театъра в Санкт Пьолтен, бях ангажирана изцяло там...

На втората година направих първия си самостоятелен спектакъл.

Музикалният театър стана мой приоритет, моята стихия през последните 30 години. През 2024 година имах юбилей - 30 години в Австрия правя музикален театър. През тази година доста юбилеи ми се събраха - лични и професионални. Имах юбилей и в Летния фестивал във Вахау, 10 години музикален ръководител, 15 години творческо сътрудничество, за което бях наградена със златен плакет. 

Музиката първи избор във Вашия живот ли беше? Кой Ви вдъхнови за музиката?

- Бях на 5 години, когато в Добрич, където съм родена, дойде Варненската филхармония. В програмата им бе Пета Симфония на Бетовен. Майка ми разказа как съм стояла права, защото не съм можела да виждам сцената и съм чула цялото музикално произведение с невероятно внимание. Спомням си този момент с оркестъра, може би, по-ярко от родителите ми, но не мога да си обясня и до днес тази магия, която усетих тогава.

Първо учех балет, но някак интересът се премести към пианото. Нашите съседи имаха пиано, и тъй като жената свиреше, искаха и дъщеря им да свири. В спомените ми е останало още как играех с момиченцето им, моя връстница, и изведнъж се разнесе звук на пиано. Аз изтичах до стаята и видях жената, която свиреше: като във филмите, с дълга руса коса, изящни ръце, които се движеха.

След това попитах родителите си дали мога и аз да свиря. Отидохме в музикалната школа, приеха ме и въпросът с пианото излезе на дневен ред. Тогава пиана не се намираха лесно, но за щастие съседката предложи: „Нека Ели да идва да свири у нас, това ще помогне на нашата дъщеря да се запали по пианото!“…

Първата ми учителка по музика бе учила в Пражката консерватория и се бе омъжила за чех, потомък на фамилия Душек, която след Освобождението е дошла по линия на международна културна спогодба, довела в България големи чешки учени и творци като Константин Иречек, Иван Мърквичка и много други. 

Йозеф Душек бе създал духов и струнен оркестър в Добрич, а съпругата му започва да преподава пиано и двамата участват в изграждането на музикална школа в Добрич. Какъв дух са имали тези хора, това семейство, които пристигат в Добрич и искат да учат добруджанските деца на музика.

По-късно, благодарение на тях, аз имах пиано, имам го и до ден днешен, поръчков Винкелман, един разкошен инструмент. 

Разкажете ни за друга Ваша страст - дирижирането.

- Покрай мъжа ми, който беше диригент, посещавах часовете на неговите преподаватели, много музикални продукции и усетих, че с ръцете си обичам да следвам движението на музиката или да водя това движение. В началото си помислих: „Аз съм пианистка, какво ще се занимавам с дирижиране“.

Но стана така, че се наложи да се върна към тези познания години по-късно във Виена, пак в музикалния театър. На една репетиция без да усетя съм си дирижирала това, което репетирахме и диригентът ме попита дали съм се занимавала с хор. А, ние с моя съпруг бяхме създали Младежки камерен хор Пловдив, които получи навремето нашата първа международна награда на конкурс в Австрия.

Така с годините поех и хора в театъра…

Къде на сцената се чувствате най-добре?

- На пианото. Не казвам, че с дирижирането не се чувствам добре, но на пианото усещането ми е различно.

Над какво работите в момента?

- Ще отбележа само, че през 2025 г. отново ще работя със Сузане Волф в камерната пиеса „Жените на Щраус“. Сред ангажиментите ми за 2025 г. отново е Вахау, този път музиката е готова, аз трябва „само“ да подготвя целия ансамбъл. За есента имам още една постановка, този път във Виена. Имам фиксирани ангажименти и за 2026 г., но за тях когато му дойде времето.

Интервюто е препечатано със съкращения. Пълния текст на първата му част вижте тук, а на втората - тук.