site.btaД-р Петко Проданов: В чужбина се изискват усилия - да научиш чужд език, да се докажеш, да опровергаеш предразсъдъците

Д-р Петко Проданов е кардиолог. Заминава за Чехия преди 12 години, а днес споделя за Прага, че едно от нещата, които най-много го впечатляват там е уважението към експертното мнение. "От майстора, който реди павета по старите пражки тротоари, до лекуващия лекар", посочва той. За себе си споделя, че в рамките на обменни програми е имал възможността да стажува в Украйна, Япония и Франция, където трупа знания и се учи да се ориентирам в различна културна среда. Ето какво още разказва лекарят за себе си и за българската общност и традициите ѝ в Чехия пред рубриката БГ Свят на БТА.

Кога и защо заминахте за Прага, д-р Проданов?

През 2010 година завърших Медицинския университет в родния ми град Пловдив. Още в началните курсове се зароди интересът към диагностиката и лечението на сърдечно съдовите заболявания. Имах щастието основите на клинични специалности да изучавам от утвърдени и вдъхновяващи специалисти. Освен задължителните стажове, сам си организирах допълнителни такива по време на летните ваканции в клиниките по кардиохирургия и кардиология, където в една от тях, наред с българите, работеха и инвазивни кардиолози от Чехия. Бях силно впечатлен от модерните стандарти за лечение, но пред мен стоеше най-големият проблем - къде и как да специализирам. По това време в България нямаше обявени конкурси за специалност Кардиология и трябваше да намеря решение. В рамките на обменни програми имах възможността да стажувам в Украйна, Япония и Франция, където натрупах допълнителни знания и се научих да се ориентирам в различна културна среда. След като положих успешно шестте държавни изпита, следвайки препоръки и интереса си към кардиологията, се свързах с професор Видимски в Прага. Той е високо ценен учен, участвал активно в развитието на много от съвременните стандарти за лечение на острия миокарден инфаркт в Европа.

В началото на 2011 година пристигнах в Прага, където течеше общ протест на лекарите (акцията “děkujeme, odcházíme”, прев. “благодаря, тръгваме си”). Около 4000 лекари бяха подали молби за напускане в институциите, в които работят. Малко от тях реално заминаха, но донякъде постигнаха исканията си, свързани с подобряване на условията за работа, възможностите за обучение и разбира се възнаграждението. Ситуация беше от една страна благоприятна за мен, от друга - предстоеше най-трудната част - да се докажа като способен млад лекар, да науча бързо езика и да премина два вътрешни изпита при професора и колегите му. 

Разкажете ни за работата си като лекар там, как обикновено минава денят Ви?

В нашата професия е трудно да се говори за работен ден. След като защитих специалност, последните 5 години работя основно като кардиолог и интензивист в Клиниката по кардиохирургия към едната от трите университетски болници в Прага. Освен плановите пациенти, приемаме денонощно и спешни, които обикновено са в много тежко състояние. Частично работя и в кардиологичен кабинет извън болницата, където преглеждам и много българи. Добрата организация и подкрепата на семейството ми позволяват да работя без да “прегоря”.

С какво Прага Ви привлича като професионални възможности, в какво България бърка и защо все още много лекари заминават да работят в чужбина?

Кардиологията в Чехия клинично и научно е на много високо ниво. В последните няколко години тук, както и в цяла Европа, има засилващ се недостиг на специалисти. Здравната система е изключително социална и достъпна, позволява прилагането на най-съвременните методи за диагностика и лечение, хората имат доверие към лекарите и системата. Разбира се, че това е донякъде за сметка на по-високи осигурителни вноски, в сравнение с тези в България и по-ниско основно възнаграждение на труда в сравнение със страните от Западна Европа. Има много програми и курсове за обучение и подобряване на квалификацията. От теб зависи колко далеч искаш да стигнеш. 

Относно България има два аспекта - индивидуален и системен. Безспорно има отлични специалисти и добри практики, някои от които имам удоволствието да познавам лично. В крайна сметка, който е добър, има работа и добро възнаграждение. От друга страна, качеството не е достъпно за всички, тоест има проблем в системата. Съвременната медицина е изключително скъпа, а лошото управление на ограничените ресурси само задълбочава проблема. Не на последно място е отношението на обществото към цялото съсловие. Със сигурност проблемът е двустранен, но през годините съм свидетел на недопустими “присъди” и прибързани заключения от страна на политици и водещи медии. Системно се подронва авторитета на лекарите. Така се губи мотивация, а потърпевши са пациентите. За съжаление, тази тенденция я наблюдавам във всички сфери. Всъщност останало ли е уважение на обществото към което и да е съсловие?  

Защо Прага, а не някоя друга държава?

Преди няколко години срещнах случайно в Пловдив треньора ни по тенис от университета. С леко разочарование ме попита: “Защо не отиде в Германия, Петко - защо в Чехия?”. Позволих си да му отговоря с въпрос: “Бил ли си някога в Прага?”. Който е посещавал града, ще ме разбере. Той не беше. 

Какво можете да ни разкажете за българската общност там?

Българската общност има стари традиции в Чехия. Активната дейност на културния институт дава отлични поводи за среща на българите. След трагичната кончина на Галина Тодорова, новият директор на института, ще трябва да продължи активната работа за подобряване имиджа на страната ни. За съжаление, в съзнанието на много чехи страната ни остава просто една достъпна морска дестинация, замръзнала в развитието си някъде в миналото. А България далеч не е само това.

Доказателство за стабилните традиции на българската общност в Прага е и едно от малкото останали зад граници българско училище. Пред истинско предизвикателство и отговорност са изправени целият екип от преподаватели и Мария Носикова в качеството си на директор. Имах удоволствието да се запозная с нея по време на здравен семинар, който бяхме организирали за децата в училището с мои колеги, гости от Пловдивския медицински университет. 

Имам честта да познавам и проф. Хана Гладкова, експерт филолог от Карловия университет, посветила живота си на българския език. Въпреки спадащия интерес, все още има чехи слависти, които го изучават. 

Какво Ви даде и какво Ви взе животът зад граница?

Утвърждаването на всеки човек в професионалната му среда изисква постоянство и много усилия, без значение дали е в чужбина или в държавата, в която се е родил. 

Истината е, че в чужбина се изискват допълнителни усилия, които трябва да вложиш в това да научиш чужд език, да се докажеш и често да опровергаеш предразсъдъците на местните. Особено в среда, където чужденците са по-скоро изключение. В крайна сметка, освен добро упражнение за ума, цялото преживяване е и лекарство за егото.

Колко е важно да успее човек да се впише езиково, да знае езика на местните, за да го приемат?

Важно е дотолкова, доколкото работата ви го изисква и сам имате интерес към чуждата култура. Познавам чужденци, които са в Прага от дълги години и в ресторант все още питат за меню на английски. За мен това е много ограничаващо. Аз нямах и друг избор, трябваше много бързо да се науча. 

Нещото, което най-много Ви липсва от България?

Слънцето и емоцията на хората. През лятото след три поредни слънчеви дни и температури около 30°C всички започват да говорят за оправяне на времето, т. е. да стане пак облачно. Вероятно това е и причината за по-сдържания, понякога дори смразяващ темперамент на местните. Дори в кавгите си не могат да се сравнят с това, което Югът познава. 

Колко близо и колко далеч като манталитет е Чехия от България? Като качество на живот – не говорим само за доходи.

Мисля си, че не е правилно да се обобщават хората на етническа и национална основа. Рискуваме често да бъдем изненадани. Клишета от рода, че ние сме гостоприемни, а те-не, многократно са били разбивани. Чехите имат израз “Работиш като българин”. С изненада научих, че се свързва с възможностите на старите българи градинари да работят по много, тежка работа. Признайте си обаче, че като го чуете за първи път, не сте убедени в позитивната му конотация. 

Истина е, че общото усещане тук, е за доста по-прагматична и организирана среда. Има почти нулева толерантност към бабаитлъка, широко разпространен по нашите ширини. А едно от нещата, които най-много ме впечатляват, е уважението към експертното мнение. От майстора, който реди павета по старите пражки тротоари, до лекуващия лекар.