Сънародникът ни Мартин Петров е юрист в Хага, който от десетина години работи по създаването и реформата на международни и хибридни наказателни съдилища. В момента част от усилията му като юрист са посветени на проект за създаването на специален наказателен съд за Гамбия. Дълги години работи в Международния трибунал за бивша Югославия в Хага. Освен водещ специалист по международно наказателно право, той има още една мисия - да помага на българските деца да станат пълноценна част от обществото. "Децата, които посещават училище "Св. св. Кирил и Методий" са много различни и имат много различни нужди и очаквания", казва в интервю за БГ Свят Мартин Петров, ето и какво още:
Г-н Петров, кога и по каква причина заминахте за чужбина?
Някъде към края на следването ми по право в Софийския университет кристализира желанието ми да специализирам в чужбина. Бях участвал в конкурс за пледоарии пред Европейския съд по правата на човека, което ми беше открехнало вратата към един изцяло различен правен свят. Привличаше ме идеята да се запозная с различна правна система и култура, и да уча на чужд език. В крайна сметка реших да специализирам международно наказателно право - пресечната точка между наказателното право - страстта ми като студент, и международното право, в което пък виждах своеобразен мост между това, което бях учил и това, което исках да уча. И така заминах за Канада, за да правя магистратура в Монреалския университет. Годината беше 2000.
В колко държави сте живели до момента?
Основно в Канада и Нидерландия, а по-рано за малко и в Тунис, докато бях ученик. Покрай работата си съм посещавал много други държави, но не бих казал, че съм живял в тях.
Дълги години работите в Международния трибунал за бивша Югославия в Хага - какво може да разкажете за работата си от този период?
Бих могъл да разкажа за срещите ми с обвиняемите, много от които познаваме от телевизията, но ще споделя три неща, които научих покрай работата си в Трибунала, защото ги намирам за актуални.
Първото е, че правосъдието понякога отнема време, но рано или късно се случва. В частност визирам военните престъпления и престъпленията против човечеството, за които имаше компетентност този трибунал, но според мен това важи за всички престъпления, в които са замесени „силните на деня“ или тези, над които има политически чадър. Историята учи, че вятърът винаги сменя посоката си, а тогава се отваря пътят за търсене на отговорност. Радован Караджич се беше укривал 12 години след издаването на обвинителен акт срещу него. Ратко Младич 15 години. Сега и двамата са осъдени за геноцид с доживотни присъди. Слободан Милошевич пък едва ли някога беше очаквал, че ще бъде свален от власт, арестуван и предаден на съда. Подобни примери за бивши величия изправени на съд през последните 20 години има много – като започнете от режима на Пол Пот и Червените кхмери от края на 70-те години, минете през редица африкански диктатори от 80-те и 90-те и стигнете до 97-годишната секретарка от нацистки концентрационен лагер, която съвсем наскоро беше призната за виновна и осъдена от немски съд.
Второто е свързано с пропагандата - машината, която може да бъде впрегната чрез медиите в защитата на нечий (политически) интерес или за разрушаването на чужд авторитет. В Трибунала станах свидетел на това как медии, контролирани от определени политици в ареста на съда, не просто украсяваха, а изцяло променяха информация за събития, в които бях участвал лично и познавах добре. Те успешно манипулираха общественото мнение. Това ми отвори очите за това как могат да се правят внушения под формата на новини – нещо, за което явно не си бях давал сметка дотогава. А най-зловещото лице на пропагандната машина, разбира се, се беше проявило още по време на самата война. Мисля за конкретен пример, в който мъж се беше превърнал в палач на съседите си, с които бяха съжителствали мирно и приятелски, буквално врата до врата, десетилетия наред, защото пропагандата му беше внушила, че те са врагове. Такава е била ролята на пропагандата и в Руанда, която води до геноцида там през 1994 г.
Третото нещо е свързано с израза „Ако има желание, има как“ (If there is a will, there is a way”). Трибуналът за бивша Югославия беше пионер в почти всяко отношение. Първият международен наказателен съд след Нюрнберг, който буквално извади международното наказателно право от учебниците и го вкара в съдебната зала, превърна го в съдебна практика, която доразви това право. Представете си процеса на трансформация на съда - от една резолюция на Съвета за сигурност на ООН през 1993 до пълноценна правораздавателна система, с подробни процесуални норми, осигуряващи справедлив процес, функционираща програма за защита на свидетелите и система за правна помощ, както и цялата инфраструктура, която прави възможно въобще провеждането на наказателно производство на наднационално ниво – нещо, което никога не се беше случвало дотогава. Това често провокира в мен мисли за нашата съдебна реформа: щом една сложна правораздавателна система като този трибунал може да бъде създадена от нулата и да заработи успешно, да произнесе осъдителни и оправдателни присъди срещу 161 души по едни от най-сложните наказателни дела - за геноцид, престъпления против човечеството и военни престъпления, какво ли липсва на нас, за да се проведе съдебна реформа в България, за която иначе всички партии се обявяват? Въпросът е риторичен.
Разкажете ни професионално с какво сте ангажиран в момента в Хага? Кое е най-интересното в професията Ви?
През последните десетина години работя основно по създаването и реформата на международни и хибридни наказателни съдилища. Участвах в реформата на секретариата на Международния наказателен съд и трибунала за Ливан, в създаването на специализиран трибунал за Косово (Специализирани състави за Косово), консултирах Специалния наказателен съд в Централноафриканската република, а сега работя по проект за създаването на специален наказателен съд за Гамбия. Много ми харесва процеса на създаване – това да откриеш как да направиш нещо да работи или да подобриш работата му. Всеки път си доказвам, че креативността няма граници и за всеки въпрос, който може да възникне, има решение. Работата ми ме среща с много интересни хора от цял свят, доказани професионалисти, от които обичам да се уча. И не на последно място - мотивира ме усещането, че допринасям за международното правосъдие. Това е смисълът на тези международните съдилища – да раздават правосъдие за стотиците хиляди жертви на престъпления там, където националният съд не може или не иска.
Вие сте един от създателите на българското училище в Хага, защо и с какво се включихте?
В началото беше желанието децата ни да говорят и пишат на български език. По онова време група родители се бяха заели с тази дейност на абсолютно доброволни начала. Събираха се в събота в офиса на един от тях, който той беше „уредил“ да ползват безплатно, и учеха децата на български език и българщина. Включихме се с по-голямата ми дъщеря и прекарвахме съботите в българска среда с други деца и родители в сходна на нашата ситуация. Интересът към „училището“ обаче започна да расте, явно все повече български семейства се установяваха в Нидерландия, а от там и изискванията и очакванията се промениха съществено. Беше време за промяна. Създаде се сдружение на родителите, в чийто Управителен съвет влязох и аз заедно с други родители. Беше период на луд ентусиазъм, много искахме училището да се „професионализира“, да има собствено ръководство, което да поеме организационните въпроси и да се грижи за учебната програма, учителите да имат квалификация и да бъдат платени за труда, който полагат. Така и стана. Отне ни няколко години докато реализираме този план, но сега българското училище в Хага е лицензирано от МОН и в него учат около 150 деца.
Кое е най-трудното в това да направиш от децата общност в едно училище зад граница?
На първо място това, че децата, които посещават училището, са много различни и имат много различни нужди и очаквания. Някои деца са родени и израснали извън България, говорят български като втори или дори трети език, свързват България основно с лятната ваканция, морето, баба и дядо. За тези деца е трудно да усетят връзка с историческите факти и личности, за които учат, или с даден географски регион в България с неговите забележителности и полезни изкопаеми. Други деца са в Нидерландия относително отскоро, учили са и са живели в родината по-голямата част от живота си, изпитват гордост и носталгия по нея. Това, че неделните училища провеждат заниманията си веднъж седмично, е крайно недостатъчно за формирането на истинска общност между децата. Затова е важно визията за училището да включва развитието му като средище на българщината въобще, не само като място, на което се учи български език. Извънкласни дейности, които учат децата на българския бит и култура, като ателиета по народни песни и танци, изработване на мартеници и други, помагат за усещането за българска общност. Ролята на родителите, които участват в управлението на училището, също е от изключително значение за създаването на такава общност.
Участвате и в някои от уроците в клас, като например часа по литература, в който на фокус беше „Немили-недраги“ – защо, каква са впечатленията Ви от подобни дискусии, какво споделят децата в обратна връзка?
Поканиха ме да говорим с децата от 7-9 клас за свободата и за правото на избор. Беше в контекста на повестта „Немили-недраги“ от Иван Вазов, която децата изучаваха тогава. Обсъдихме какво е свободата за всеки от нас, за коя свобода бленуват хъшовете, разсъждавахме дали България днес е по-свободна от тогава, дали Нидерландия е свободна, какви са границите на свободата в едно демократично общество и какво е национален идеал. Беше ми много интересно да общувам с децата на тези теми. Изненадаха ме колко активно се включиха в дискусията, както и с критичното си мислене. В думите на някои от тях обаче се усещаше и тъга с наченки на цинизъм. Питаха ме, например, на какво се дължи това, че в България толкова се краде – дали е, защото хората са бедни или мързеливи...
Колко и как България присъства в ежедневието Ви – битово, колко често говорите езика, колко важно е за Вас да пазите традициите ни там, където живеете днес и как на практика се случва това?
България присъства в деня ни поне колкото, ако не и повече, от Нидерландия. Забелязвам, че в чужбина човек става по-голям патриот отколкото е в страната. Вкъщи говорим само на български, гледаме българска телевизия, четем електронните издания, следим активно политиката и винаги участваме в изборите (жена ми дори беше член на секционна комисия на последните избори). Освен това отбелязваме всички български празници и съблюдаваме българските традициите. Учим и децата си на това. Макар че и двете са родени извън България, на въпроса „Ти откъде си?“ и двете отговарят „От България“. Явно се чувстват с българско самосъзнание.
/ЙК/
news.modal.text
