site.btaЙона Тукусер: Трагедията на бесарабските българи и глада от 1946-1947 г. пресъздавам в картини

Йона Тукусер: Трагедията на бесарабските българи и глада от 1946-1947 г. пресъздавам в картини
Йона Тукусер: Трагедията на бесарабските българи и глада от 1946-1947 г. пресъздавам в картини
Снимки: Йона Тукусер, личен архив

Българската художничка Йона Тукусер е бесарабска българка. Родена е в българското село Главан, откъдето, както тя самата споделя „черпи енергия, сили и теми за своето творчество“. В периода 2003-2007 г. учи в Измаилския хуманитарен държавен университет в Украйна, завършва специалността по изящни изкуства, в класа на Иван Шишман. След това, в периода 2007-2010 г. учи живопис в Националната художествена академия в София. 

От 2009 г. Йона изследва исторически материали за глада в Украйна и Съветския съюз от периода 1921-1923 г., 1932-1933 г., 1946-1947 г., като използва академичен подход при подбора на източници на информация от архиви и лични интервюта с живи свидетели, които са оцелели от глада. Резултатите от изследването по темата служат за пресъздаване на съветския глад в Украйна със средствата на живописта.

Нейната първа изложба „Глад“ е представена през март 2011 г. в София. 

Тази година - от 27 септември до 27 ноември - в Националната галерия в София експозицията бе организирана с подкрепата на Посолството на Украйна. Посветена е на 90-та годишнина от Гладомора през 1932-1933 г. в Украйна и на 75-та годишнина от глада през 1946-1947 г, в който са загинали най-много българи в Бесарабия.

В проекта Йона Тукусер, която работи в стила на метамодернизма, интерпретира в своята живопис трагичните последици от глада през ХХ век и отправя тревожен поглед към настоящето в контекста на войната на Русия срещу Украйна“, пише за нея кураторът на изложбата Мартина Йорданова.

На 27 ноември - денят, в който в Украйна бе почетена паметта на загиналите в Гладомора, в Националната галерия в София приключи изложбата на Йона Тукусер. Същия ден Софийската градска художествена галерия откупи платно от изложбата, заради което, по думите на  художничката, тя започва този проект. Картината се нарича "Гладът в Поволжието - 1921“. 

Друго свое произведение - "Бесарабия" Йона е дарила на Националната галерия. На картината е изписано, че "на територията на Украйна има две големи български общности —  в Бесарабия и Таврия. По време на двата Гладомора от 1921-1923 и 1932-1933 сред българите в Таврия загиват 30 000 души. До началото на Втората световна война българите в Бесарабия са в границите на Румъния. През зимата на 1946-1947 сталинистката власт организира Гладомор и в Бесарабия, при който умират над 70 000 етнически българи. Общо в трите сталинистки Гладомора умират около 100 000 бесарабски и таврийски българи, което е една трета от техния брой."

Йона, като художник, ти представи на зрителите големия си проект „Глад“. Какви са  етапите на подготовката му и неговата реализация?

Проектът „Глад“ разработвам вече 13 години. Още като студентка в Националната художествена академия в София вече мислих по темата за глада в Украйна. Започнах да чета архивни документи за глада – за следвоенния глад през 1946-1947 г., Гладомора през 1932-1933 г. и първия глад през 1921-1922  г. в Поволжието. Изследвах тези материали още през 2009 г. и когато се дипломирах през 2010 г., веднага започнах да правя първите скици. И в началото вече на 2011 г. показах първата изложба „Глад“ в София. Насоката ми беше върху фокуса на бесарабските българи – за  глада  след Втората световна  война през 1946-1947 г. Заминах да живея в Ню Йорк през 2012 г. и след две години се върнах в София, тъй като ме поканиха да представя изложбата „Глад“ в централата на ООН в Ню Йорк.

Върнах се в България, за да продължа да рисувам по темата и да изследвам нови архивни източници. Преди това, съм използвала научни статии, готова информация на историците през техния поглед. Но от 2013 г. насам започнах  да търся непубликувани източници и архивни документи. Търсех истории  интересни за мен, като  художник. Защото в научните публикации се представя статистическа информация, в която липсва емоция. За мен тази информация беше недостатъчна. Аз търсех подробности на трагедията на един човек, на едно семейство, а такива истории не се публикуват в книги и публикации. Дълго работих в архивите в София, Добрич, Букурещ, Измаил и Одеса. Издирвах тези истории дълго време, до 2018 г. И тогава вече започнах да правя видео интервюта.

Провокирана от липсваща информация в официални документи на прокуратурата, потвърждаващи наличие на човекоядство в Бесарабия (Украйна) в периода 1946-1947 г., предприех изследване чрез алтернативен източник на историческа информация – устната история. Проведох разговори пред видеокамера с 86 човека от дванадесет български населени места (с. Главан, с. Суворово, с. Каменка, с. Богатое, с. Холмское, с. Василевка, с. Каракурт, с. Криничное, с. Ореховка, гр. Измаил, с. Виноградное и с. Голица за времето от 10 април до 21 май 2018 г.). Обръщайки се към живата колективна памет на местните жители, записах споделените спомени за съществуване на човекоядство в селата им.

Пред камера те ми разказваха как след войната започнали да се създават колхози. За политиката на съветската власт за данъците с месо, вълна, яйца, мляко и друг вид храна. Една стара жена ми сподели, че не е могла да се омъжи, докато не изплати данък от 300 кг месо. Тя трябвало да получи разрешение от кметството, за да се омъжи. А тя е била младо момиче. Освен данъка под формата на храна, по къщите са обикаляли и отряди на комсомолци от кметството, за да изземат храната от населението и да ги  принудят  да влязат в колхоза, защото по собствена воля никой не е искал. Тези които не са се подчинили, са измрели от глад.

Ако говорим за бесарабските българи, то над 100 хиляди българи са умрели по време на глада. Това са данни от изследвания. Аз също правих статистика, говорила съм с много кметове на села, в някои села са измирали по 50-70 процента от населението. Самите българи споделяха, че не във всички села гладът е бил голяма трагедия. Много зависело от самото ръководство на селото, които са защитавали своите съселяни, опитвали са да им помогнат, да ги предупреждават, че ще се изземва зърно и т. н.

Например в селата от Болградски район - Пандаклий и  Самбатър е било ужасно. Когато говорих в Самбатър с възрастни хора такива страшни неща са ми разказвали, че аз, дори като художник, не мога да измисля такива картини. Към изложбата „Глад“ съм направила документалния филм „АНТРОПОФАГ“ с интервютата на възрастните хора от Бесарабия, който също може да бъде видян в YouTube. 

По време на интервютата една баба ми каза „това беше толкова страшно, че аз ви желая да не преживеете това никога и дори да не чуете за този ужас“. За това се знае малко, защото тези хора, които са преминали през този ужас, не желаеха да споменават това. Тоест тази психо травма е толкова силна била при тях, че те са се опитвали да  забравят за глада. И затова не е разпространено да се говори за това, защото самите хора искат това да се забрави и самите поколения да не знаят за тази трагедия. 

Какъв е главният апел, който ти, като творец, отправяш към зрителя? 

Моето послание е трагедията да ни обединява, а не да служи като вражда между хората. Към проекта „Глад“ включих две картини, направени в началото на войната в Украйна. Те са централната част на експозицията. Нарисувах картините след 24 февруари в София в киноцентъра „НюБояна“, където собственикът на холивудското студио Ярив Лернер ми даде възможност безплатно да продължа да рисувам по изложбата на проекта глад. Още миналото лято се върнах в моето родно село Главан да завърша този проект. Големият хамбар вкъщи го направих на студио и подготвих 80 големи платна, за да направя картини по сюжети на събраните истории от видео интервюта. След като започна войната моят творчески процес беше прекъснат и аз се върнах в началото на март в София. Тогава Лернер ми даде студио и ми помогна да  докарам платната в София.

Тези две централни картини са посветени на глада през 1946-1947 година в Бесарабия и сегашната война в Украйна. Едната картина е от миналото, голяма е 4 метра. Това е история за едно момче от моето село Главан, която се е случила 1946 г. На това българче родителите са починали от глад. Другата е за сегашната война в Украйна, в град Мариопол. Историята е на момчето Илия, което е  на 6 години. Чух неговата история в украинските медии. Родителите му са загинали във войната, а той е прекарал 3 седмици в бомбоубежище. То споделя че е било толкова гладно, че започнало да яде играчката на своя приятел. Създадох това живописно платно по тази жива история, която се преповтаря. Това е историята на българчето от глада преди 75 години и украинчето от Мариупол сега. С тези две картини искам да покажа как трагедията ни обединява. 

 Тази тема е много обемна, много тежка. Откъде идва този интерес към нея?

В мен остана спомен, когато още като ученичка в 5 клас, учителят ни по история ни показа снимка за глада в СССР и Украйна. Той ни показа снимка на канибали от Поволжието от 1921-1922 г. Бях толкова шокирана, че тя се запечата в моето съзнание за целия живот. Той ни даде за домашно да разпитаме нашите баби и дядовци как са прекарали глада през 1946-1947 година и да напишем за домашно тяхната история. Ние всички от класа тогава за първи път чухме за глада. Този шок, който като дете изпитах от тази снимка, ме провокира вече като студентка да се върна към тази тема. Споделяла съм с моите колеги от художествената академия за глада, оказа се, че те не знаеха за историята на бесарабските българи, че са преживели трагедията на масово измиране от глад. Това ме провокира да пресъздам историята в картини, за да покажа през какво са преминали предците ни.

Какви теми още присъстват в твоето творчество?

Паралелно работя върху още няколко нови проекта. Това е серия картини, свързани с родното ми място в Бесарабия. Единият проект са казва „Корен“, другият „Време“. Но всички те са свързани със земята, където съм родена. Това е българска тематика. Представям бита и живота на българина в Бесарабия. В проекта „Време“ всяка една картина съответства на една секунда, стопкадър от видеозаписи, заснети в периода от 1994 до 2012 г. в родната ми  къща. През призмата на моето семейство, подготвям поредица от130 картини, които започнах от 2015 г. В тях представям моето семейство от видео кадри за бита на българина – полето, земята, правене на сирене, такива битови теми от всекидневния живот на българина в селото в Бесарабия. Всяка картина е един кадър от видеофилма. Това е една секунда от моя живот. 130 картини. 130 кадъра. 130 секунди от живота ми. Този проект е научно-художествен. Консултирам се със специалисти, физици. Това е философски поглед на квантово ниво. Картината за мен не е самоцел да илюстрирам живота на българина на село в Бесарабия, аз го използвам  като модел да „илюстрирам“ със средството на живописта моята концепция на художник за представата на времето. Проектът „Време“ още не е завършен, 70 картини вече са готови, другите са започнати, но не са завършени.

Родовата памет има голяма роля върху бъдещето на човека. Какво  за теб  е България и защо избра именно тук да се реализираш? 

За мен България е моята родина, независимо, че аз съм родена в Бесарабия, Украйна. Чувството за родина е България. Това е на подсъзнателно ниво. Осъзнаването на това, че България е люлка на древна цивилизация, ми дава сила и самочувствие като на съвременен творец, обръщайки се към историята и изкуството. Вдъхновявам се от миналото. При мен това е на подсъзнателно ниво, не изпъквам с българското, а по-скоро изпитвам възхищение.

 

/ЮХ/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 07:18 на 04.02.2023 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация