site.btaСиндикати в затворите се оплакаха, че някои от инцидентите в местата за лишаване от свобода не се документират

Инцидентите с агресия срещу надзиратели в затворите стават все повече, каза в интервю за БТА Цветан Михайлов - секретар на Управителния съвет на Синдиката на служителите в затворите в България (ССЗБ).

По думите му това се потвърждава като тенденция от различни затвори и арести в страната. Естеството на агресията също става все по-неприятно, като включва дори хвърлянето на урина и екскременти върху персонала, каза още Михайлов.

След случая с починалия в затвора в Бургас няма никакво развитие в положителна посока за решаването на проблемите с агресията, посочи Михайлов.

По думите му независимо, че съществува протокол за действия в подобни ситуации, има инциденти, които не се документират. Това поведение на служителите, макар и в явно противоречие с интуитивната логика, може да бъде обяснено със загубата на доверие в институцията, като следствие от факта, че в много от случаите докладването на насилие на работното място не е довело до никакви последствия и на практика засегнатите са останали без подкрепа.

Във всеки случай на конфликтни ситуации служителите са длъжни да реагират и от това произтича висок риск да станат мишена на атаки, каза още той.

Следва пълният текст на интервюто:

Случаят с починалия в затвора в Бургас повдигна темата за агресията в местата за лишаване от свобода отново. ССЗБ няколко пъти писа по този повод. Има ли резултат от това, че алармирате за проблема?
Не. Няма никакво развитие в положителна посока по този въпрос. В началото на миналата година, по време на служебното правителство, участвахме с наши представители в работна група, която имаше за цел да разработи мерки за справяне с агресията. Направихме предложения, някои от които могат да намерят приложение, в намирането на решения за подобряване на безопасността в затворите и арестите по отношение на насилието в т.ч. вербалната и физическа агресия срещу служители, но те, макар и обсъдени, останаха без внимание и формата се превърна в имитация на активност без резултат.

Предложенията включваха законодателни промени, които изрично да квалифицират нападенията срещу служители на Министерството на правосъдието (МП) и да предвиждат по-тежки наказания, разработването на минимални стандарти за сигурност и охрана, тъй като и до момента отсъства методика за определяне на числения състав на отделните затвори и арести, въвеждане на императивни правила, недопускащи намаляване на броя служители в наряд, каквато практика се наложи с цел икономии, в последните две години, и др. И в този смисъл, поведението на игнориране от хората, които вземат решенията, спрямо исканията и становищата на синдикалните организации т.е. без страните да си сътрудничат, което се наложи като модел на социален диалог, не дава резултат и няма да доведе до промяна, нито преди, нито сега, нито в бъдеще, колкото и да алармираме за проблемите в сектора.

Колко често при такова напрежение има пострадали надзиратели?
Не разполагаме с актуална и точна статистика за броя на случаите за упражнена вербална или физическа агресия над служители. В страните, от които България черпи опит, тези данни се регистрират и публикуват на годишна база и до тях има обществен достъп. У нас, независимо че имаме отправяни подобни предложения на ниво управление на системата, няма възприета практика тази статистика да се обявява на сайта на Главната дирекция за изпълнение на наказанията (ГДИН) или МП.

Дотолкова доколкото ГДИН има и обработва информация, тя включва инцидентите, които са докладвани, но, независимо, че съществува протокол за действия в подобни ситуации, има инциденти, които не се документират. Това поведение на служителите, макар и в явно противоречие с интуитивната логика, може да бъде обяснено със загубата на доверие в институцията, като следствие от факта, че в много от случаите докладването на насилие на работното място не е довело до никакви последствия и на практика засегнатите са останали без подкрепа. Когато говорим по тази тема, трябва да вземаме предвид и обстоятелството, че насилието сред затворници в местата за изтърпяване на наказания в различна степен е даденост навсякъде по света.

Във всеки случаи на конфликтни ситуации служителите са длъжни да реагират и от това произтича висок риск да станат мишена на атаки. България не прави изключение в това отношение и служителите  твърде често се сблъскват и са потърпевши от тази реалност.

В институцията, в която работя, категорично тези инциденти се увеличават. Това потвърждават като тенденция и колеги от други затвори и арести в страната. Естеството на агресията също става все по-неприятно, като включва дори хвърлянето на урина и екскременти върху персонала. В допълнение към казаното, си позволявам да припомня, че и Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание в своите доклади за състоянието на българските затвори също системно обръща особено внимание на проблема с насилието и го определя, като траен.

Какво трябва да се промени, за да стават тези случаи по-малко и да няма пострадали?
На първо място политическа воля и желание за разработване на план с участието на заинтересованите страни и широк кръг от експерти, който да свърши работа. На следващо - осигуряване на необходимото финансиране за материално обезпечаване и гарантиране на назначаването и задържането на достатъчно на брой, добре обучен и мотивиран персонал. И още много, повече или по-малко важни неща, по които следва да говорят натоварените с очаквания професионални и политически ръководства.

Във всеки случай е крайно наивно да има очакване, че при отсъствието на мотивирани служители, единствено програмите за обучение на служителите по линия на европейското финансиране, които се провеждат учестено в последната година и целят насърчаване на културата на взаимно уважение между осъдените и персонала, ще доведат до реален резултат в справянето с този проблем. Още повече, при високите нива на рецидив в България, очертаващ в огромната им част осъдени - с профил на хора с предишна институционална история и нисък самоконтрол. 

Има ли разбиране в сегашния екип на МП по този проблем?
Нито един екип на МП, не е обсъждал с нас или представял на общественото внимание цялостен план, насочен към реформиране на системата на затворите, с акцент върху повишаване на сигурността в местата за лишаване от свобода, засягащ безопасността на изтърпяващите наказания и работещите в тези места. Няма до момента доказателства, които да послужат за повод, да твърдим нещо различно и за сегашния екип на МП.

Как протичат разговорите ви с ресорния заместник-министър и той дава ли ви конкретни обещания?
Отскоро заместник министър с ресор затвори е Георги Николов. С него, както и с министъра на правосъдието, от встъпването им в длъжност има проведена една официална среща. По отношение на нея министерството декларира неотстъпчивост и отказ на политическото ръководство да върне 24 часовите смени на работа в затворите. Беше дадена и принципна подкрепа за актуализация на някои социални плащания с постоянен характер, по които в сравнение с МВР, по традиция дирекциите в правосъдното ведомство изостават.

С това се изчерпва всичко, което като обем и в конкретика можем да коментираме по този въпрос към днешна дата. Съветът за социално партньорство към министерството на правосъдието не е провеждал заседания поне от една година насам. Надяваме се да поднови в близко бъдеще своята работа и да послужи за вземането на някакви решения като консултативен орган.