site.btaСпешно трябва да свършим добрите неща, на които сме способни, казва поетесата Мария Донева във втората година на ковид

AV 09:56:01 27-11-2021
TS0952AV.002
Култура - литература - Мария Донева - интервю

Спешно трябва да свършим добрите неща, на които сме способни, казва поетесата Мария Донева
във втората година на ковид

София, 27 ноември /Павлина Петкова, БТА/
Тя е автор на 18 книги със стихотворения и разкази, на текстове за песни. Родена е и живее в Стара Загора. Драматург е на старозагорския театър "Гео Милев" - една от старите и престижни институции у нас, за което повече от век свидетелстват афишите. Превежда детски книги от английски, а тази седмица излезе поредната - за Мечо Пух е, но не е "Мечо Пух"...

В предварителния разговор казва, че обича Иван Методиев, Валери Петров. Прибавя комедиите и че много харесва Иван Радоев, а Шекспир "трябва да си го препрочета". Напоследък колекционира "нови, шарени" детски книжки. Не гледа филми, макар преди да обичала да ходи на кино. Сега чете "Деца мои" на Гузел Яхина. "Много е впечатляваща. В последно време не чета докрай книгите, които не са ми интересни", добавя Донева.

Шие играчки и който отвори блога й, ще види команда от мишки симпатяги, които ту "зреят", ту си мечтаят за море или се крият между есенните листа, или пък са яхнали някакви багерчета и "копаят" теракота, та дори на опера се стягаха да ходят. Но, уви, с тоя ковид и без маски... Сега на дневен ред са коледните картички и триуменето от каква хартия и с какво лепило да ги майстори.

Пак там колега й е написал: "Красиви и умни стихове на много добър и много талантлив човек". И още от споделеното: "Поздрави от Австралия... Вашата поезия ме докосна!", "Посред нощ е и аз чета стиховете Ви. При вас е приказно и уютно", "Живея в Прага, приятелка ми подари книгата "Как спрях да крада". Великолепна е, спечелихте още един читател", "Не съм кой знае какъв любител на поезията... Вашите стихове ми харесаха, защото бяха точно прицелени. Благодаря за вдъхновението!". Друг е поискал "разрешение" да ги чете на учениците си...

Мария Донева в интервю за БТА - за несигурността по време на пандемията и за хладнокръвието, което ни е потребно, за приятелите, които са завинаги, за плановете, преминали в режим "Мечти", за гнева и "как може човек да мрази вирус!?", за страха, утешението и други неща.

- Как се чувствате в света на/след ковид?

Мария Донева: Пандемията направи вечната и всеобща несигурност по-видима отпреди. Спазвам мерките, без да влагам чувства в това. Не е кой знае какво да носиш маска на закрито и да си миеш ръцете. Прекарах болестта сравнително тежко, шест месеца след това се ваксинирах, готова съм и за трета доза, защото не искам постоянно да треперя от страх. Мисля, че колкото по-опасна е една ситуация, толкова по-хладнокръвно трябва да реагираме, и да имаме доверие - не на властите, а на науката. Ако нещо е правилно, аз ще го правя и без да ми бъде заповядано.

- Приятелите? Намаляха или станаха повече?

М. Донева: Общувам лично с малко хора. И преди, и сега. Някои от приятелите ми живеят далеч и аз и без това не ги срещам често. Чуваме се, виждаме се онлайн и не сме спирали да обменяме мисли и чувства, да си разказваме случки и да си предаваме идеи.

Бях смаяна от отношението на някои мои близки по въпросите за ваксинирането и нуждата от здравни мерки, но просто не говоря с тях за това. Ковид ще мине и ще замине, ще дойде нещо друго, а моите приятели си ми трябват завинаги. Не мога да допусна нещо временно да ми нанесе удар за цял живот.

- Срещате ли се, както преди, с читателите си? Какво правят мишките, когато не са на опера?

М. Донева: Имах срещи от април до септември, с деца и възрастни, в градове и села. Много обичам такива срещи. Докато можеше да се правят на открито, всичко беше спокойно и весело. Вече е студено и започнах да отказвам покани. Ще се видим напролет, а дотогава - в интернет.

Имаше няколко събития, които очаквах с голямо нетърпение, но се наложи да бъдат отменени. Едно от тях беше концертът "Мишките отиват на опера". Надявам се, че това е само отлагане и всичко ще направим, дори още по-хубаво отпреди, защото сме имали време да репетираме и да се подготвяме, и да копнеем.
Предколедно ще се съберем за един концерт на "Джазът пее на български" в София и това ще бъде чудесен завършек на 2021 година (Мария Донева е писала текстове на песни за куклени, драматични и оперни спектакли, както и по проекта "Джазът пее на български" - бел. а.).

- Как трябва да говорим за вируса - с омраза или приятелски? Страхът от него разделя ли ни, или, по парадоксален начин, ни сближава - в семейството, на улицата, в работата?

М. Донева: Мисля, че у хората има много гняв и те често го насочват в погрешна посока. Нарочно и злонамерено се зашлевяват с думи, и им се вижда, че всички са врагове. Заплахата е болестта. Не хората, не лекарите, не ваксинираните или неваксинираните, не журналистите, не болните, не здравите.

Според мен за вируса се говори с излишно много чувства. От един момент нататък говорим с чувство за чувствата и спорим защо другите чувстват чувства, различни от нашите, вземат се решения по погрешни мотиви и основният проблем остава някъде назад. Хората водят излишни войни и губят сили, и вдигат толкова много шум. Това е изтощително.

Как може човек да мрази вирус? Вирусът е нещо много дребно, невидимо с просто око, освен това не отвръща с чувство и това прави омразата неефективна. Много по-удовлетворяващо е като мразиш някого, да му направиш зло и да гледаш как се мъчи, и да се борите и да се надвивате, и да се ожесточавате взаимно. Предполагам, че по някакви такива причини хората, които обичат да мразят, взимат вируса за повод да измъчват околните. Ако не е заради ковид, ще е за нещо друго. Това прави живота грозен.

Според мен никога и за нищо не трябва да говорим с омраза. Гневът и омразата са отрова; кой иска всеки ден да дъвче такива отровни думи.

- Как се отнасяте към абревиатурите SARS-CoV-2, COVID-19? И въобще?

М. Донева: Съкращенията са удобни. Въведени са, използват се, използвам ги и аз.

- Как се спасявате от страха? Имате ли стихотворение за него?

М. Донева: Да, имам стихотворения за страха. Страх ме е от старостта, от болести, от смъртта, от загубата на близък, от доста неща, някои дребни, други огромни. Няма как да се спася от него, той е нещо естествено. Това е все едно "да се спася" от ръката или от крака си. Както те са части от тялото ми, така страхът е част от чувствата ми. Хубав-лош, трябва да живея с него и да го използвам за добро, колкото мога. Сещам се за няколко реда от едно стихотворение, което все не успява да си намери място в никоя от книгите ми: "Аз страха ще обикна като свое дете. Да го гледам ще свикна - как върви, как расте. Между другите чувства - с тъмни, тежки бои. Как сърцето пропуска удар, щом се бои".

- Ако трябва да успокоите или утешите някого - дете или възрастен, кое стихче, свое или чуждо, бихте му казали?

М. Донева: Зависи от повода и от човека. Едно от най-любимите ми стихотворения, на Иван Методиев, се оказа приложимо във всякакви ситуации. Любимите ми редове от него са: "Това, с което си богат, не можеш да го притежаваш". Често си ги казвам.

- Отстъпват ли "вечните" теми за писане в "царството" на коронавируса?

М. Донева: Тоест, дали заради пандемията хората са спрели да пишат за любовта, смъртта, приятелството, красотата? Който се свързва със света чрез писане, пише за това, което го вълнува.

Който се изразява чрез готвене, готви. Който е шофьор, кара автобус, или каквото там кара.

С пандемия или без, те пишат, пекат и шофират, като използват материалите, които са им достъпни във всеки един момент.

- Думата "смъртен" стана ли по-видима през последната година-две? По-добри ли сме, или по-лоши отпреди?

М. Донева: В последно време ми се обадиха някои приятели, с които не бяхме се чували отдавна, получих спонтанни подаръци без повод. Аз също правя такива жестове... Не, примерът с мен не е подходящ, аз винаги така правя. Както и да е, в тези времена като се сетиш за някого, най-добре е да му звъннеш веднага, защото на второто сещане той може и да не ти вдигне телефона. Да, спешно е и важно да направим всички добри неща, на които сме способни, без отлагане. Албена Тодорова има едно стихотворение, в което се казва "Виж, за кратко сме тука./ Обичаме./ После ни няма".

- Какво не можете да простите при никакви обстоятелства?

М. Донева: Безпричинното зло. Насилието над беззащитни.

- Какво може да Ви отчае дотолкова, че да престанете да пишете?

М. Донева: Ако престана да пиша, това може да ме отчае.

- Децата, за които превеждате, имат ли Господ? Каква е разликата между Горната и Долната земя?

М. Донева: Децата са наши. За всяко дете на Земята всеки възрастен е длъжен да се погрижи и да помогне, по някакъв начин, с всичко, което прави, и със самия начин, по който живее. Децата са много и ние трябва да помогнем на Господ, където и да е той, като го отменим в грижата за малките.

- Какво четете, когато никак не Ви се чете?

М. Донева: Четенето е удоволствие и аз никога не се насилвам. Когато не ми се чете, шия играчки, редя пъзели, ходя под небето, стоя и си мисля, правя други неща.

- Как ще продължите "Имало едно време...", "И те живели дълго и щастливо..."?

М. Донева: И те живели дълго и щастливо, помагали си, радвали се и винаги им било интересно.

- Какво прави човек, когато прЕвежда (не е грешка - бел. а.)?

М. Донева: Когато човек превежда, научава много нови думи, идват му нови мисли. Научава различни неща за книгата, за автора й, за епохата, за чуждия език и за своя. Ако превежда песен или ария от опера, пуска една и съща мелодия безброй пъти, пее, а след това продължава да пее и насън. Стряска се и скача в тъмното, защото е сънувал, че преводът му е неверен или е недогледал някакъв важен детайл. Вълнува се като пред изпит, а изпитът е всеки път, когато някой читател разгърне преведената книга.

За стихотворенията отговарям само пред себе си, с тях е по-лесно. В превеждането е въвлечен и друг човек, и вие сте в сложни отношения на обич, борба, сътрудничество, възхищение, съперничество, гняв, привързаност... А той дори не подозира!

- Излезе книгата на Джейн Риърдън "Мечо Пух: Имало едно мече" във Ваш превод. Подържахте ли я в ръце, разлистихте ли я вече?

М. Донева: Джейн Риърдън е написала предисторията на Кристофър Робин и неговите приятели, разказала е какви са били Пух, Прасчо, Йори и Кристофър като малки. Надявам се, че на децата ще им хареса да разгледат картинките и да чуят всички истории, или пък да си ги прочетат сами, ако вече знаят буквите.

Преди да започна превода, намерих вкъщи моята стара книга за Пух и си я припомних. Някои пасажи си спомнях дословно, други пък все едно виждах за първи път. Вслушвах се в интонациите на героите, в начина, по който реагират и общуват помежду си. Исках от старата книга преливането в новата да стане естествено, такава е била и целта на Джейн Риърдън. Както тя е писала в духа на Милн, а илюстрациите са в стила на Шепърд, така й аз се опитах да продължа историята оттам, където е спряла Вера Славова. Във всяка от историите има и по една песничка, която Пух си съчинява, тези стихчета ми бяха най-любимата част. Станаха звънки и гладки и някои от тях звучат като броилки.

В началото на историята Преди Всичко Кристофър Робин е бебе, после се научава да пълзи, да ходи и да говори, речта му става по-свободна, а в разговорите с приятелите си започва да обсъжда големи и важни теми с най-простички думи. Понякога са бъбриви, друг път назовават нещата описателно, защото не знаят имената им. Това звучи много свежо и аз силно се надявам да съм предала това усещане и на български език.

- Задайте си въпроса, който винаги очаквате от журналистите, но не сте получили?

М. Донева: Аз съм признателна за вниманието и времето, което ми се отделя, защото интервютата може да помогнат на книгите да стигнат до своите читатели.

- Напишете отговор без въпрос! Или - финала на разговора!

М. Донева: Нищо не е толкова важно или спешно, че заради него да не отделим време за близките си хора. /ДД/


/ТС/