В „Любов до край“ има неочакван ракурс към човека и ситуациите, казва режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски

„Любов до край“ е и комедия, но границата между комедията и драмата е много тънка, както между любовта и омразата, казва пред БТА Николай Ламбрев-Михайловски. Негов е сценичният вариант, постановката и музикалната картина на най-новото заглавие в афиша на Сатирата. 

„Тук ще видим една особена смеска между тези неща – тези вълни, които преминават една в друга. Разбира се, има и абсурдистки неща. Дори стигаме до сюрреалистични мисловни процеси и емоции на героите, които избликват в един момент и ги изблъскват. Поставят ги в почти невъзможни ситуации, но героите се опитват да се справят, но кой знае дали се справят“, казва с усмивка режисьорът.

По думите му интересното при автора Алдо Николай, е че под привидната форма на думите, които са основно нещо на драматургията, се крие винаги една тайна: „Пиесата се занимава с този неочакван ракурс към човека и ситуациите, в които го поставя времето. Това е всъщност една пелена в заглавието – любов до край“.

„Битката между трима унищожава всичко. Разбира се, любовта е онова лепило, в което те се увъртат, но, в крайна сметка, всеки един от тях иска да избяга от самотата, в която живее, от клишето, в което е попаднал. И изпада в една такава любовна клопка, в която трябва да се оправи и да намери разрешение – не просто на любовните чувства, а на това какво значи да си човек, да си свободен, да имаш шанса да избираш. Но, както в древногръцките трагедии, нещата невинаги са розови и обикновено има един неочакван край“, разказва Николай Ламбрев-Михайловски.

В „Любов до край“ ролите се изпълняват от Стела Ганчева, Кирил Бояджиев и Петър Калчев. Преводът е на Огнян Стамболиев. Сценографията е на Чайка Петрушева. Драматург на постановката е Богдана Костуркова, помощник-режисьор – Боряна Атанасова.  Авторът Алдо Николай (1920-2004) е роден в Италия. Нашумява у нас с комедията „Пеперуди, пеперуди“, с Таня Масалитинова, през 60-те години на миналия век. Има 75 пиеси, предимно комедии, 50 монолога и три адаптаци и на текстовете на  Луиджи Пирандело и Лопе де Вега. 

Режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за избора на пиесата и нейния неочакван ракурс към човека и ситуациите, за любовните клопки, за епикризата на самотата, за тънката граница  между комедията и драмата, между любовта и омразата...

Г-н Михайловски, защо избрахте точно тази пиеса на Алдо Николай?

- Този автор е използван преди години с няколко от най-баналните му пиеси. Той има над 70, за съжаление, малко от тях са превеждани. Тази бе преведена специално за Стратегичния театър от прекрасния преводач Огнян Стамболиев.

Интересното в този автор е, че под привидната форма на думите, които са основно нещо на драматургията, се крие винаги една тайна. Говоря най-вече за тази пиеса, но и други пиеси, които познавам, се занимават с този неочакван ракурс към човека и ситуациите, в които го поставя времето. В този смисъл, „Любов до край“ е наистина интересна творба и смятам, че ще бъде любопитна – не само като пиеса за Сатиричния театър, и не просто като пиеса за любовта. Това е всъщност една пелена в заглавието – любов до край...

Алдо Николай е социално ангажиран автор и винаги се противопоставя на някаква цензура на времето, особено в първите си години? Тук има ли го този момент? 

- Има го, ако човек има уши и очи да го чуе, и да го види. Но то не е основа на неговото перо. Има го това отношение към ситуациите – той е известен с това. Дори е бил вкарван в затвора в ония години... Но пиесите му се играни по цял свят.

Пиесата е любопитна, защото любовта е една огромна тема. Аз, който съм поставял „Ромео и Жулиета“, винаги с една ирония гледам към онези режисьори и постановчици, които говорят, че „Ромео Жулиета“ е пиеса за любовта. Това не е точно така, защото пиесата е за омразата, която унищожава всичко – дори и любовта, за битката във времето...

В днешната пиеса има нещо подобно. Битката между трима унищожава всичко. Разбира се, любовта е онова лепило, в което те се увъртат, но, в крайна сметка, всеки един от тях иска да избяга от самотата, в която живее, от клишето, в което е попаднал. И изпада в една такава любовна клопка, в която трябва да се оправи и да намери разрешение – не просто на любовните чувства, а на това какво значи да си човек, да си свободен, да имаш шанса да избираш. Но, както в древногръцките трагедии, нещата невинаги са розови и обикновено има един неочакван край....

Защо не запазихте оригиналното заглавие на пиесата? 

- Да, това е наше заглавие. Оригиналното е „Не Петата, а Деветата симфония“. В цялата оригинална текстова партитура на пиесата авторът борави с Бетовеновите две творби. В случая, аз избрах друг ход и боравя с други музикални произведения, така че и оттам и заглавието придоби друго излъчване...

При Вас няма Бетовен? 

- Не, има много други композитори – Верди, Белини, Пърсел, Бах, Брамс и така нататък...

Казвате, че  пиесата е „епикриза на самотата“...

- Точно така. Обикновено, любовта, по някакъв начин, има своята сянка в самотата. Смятаме, че любовта е някакво спасение от самотата, но обикновено любовта също завършва със самота. Всички сме се докосвали поне за малко до думичката самота, с усещането за самота. Но човек може да попадне в самота само в един килер... Но, ако си в един голям, пространствен апартамент, тогава и самотата е огромна. И винаги искаш да се измъкнеш оттам, и смяташ, че ключът е да смениш жената или мъжа. Едва ли това е онзи ключ, който ще ти даде щастливия ход в живота...

В пиесата конфигурацията на отношенията е между една жена и двама мъже...

- Това е по пиеса. Това е баналният триъгълник – една жена, която иска да се освободи от мъжа си, и той също, по някакъв начин, изпитва подобни неща. Макар, че любовта хем е приключила, хем не е приключила. Но се появява трети в пространството на жената. Така се получава, че оттам се завързва една, бих казал, комико-трагична версия на взаимоотношения между трима.

И накрая, това комедия в чист вид ли е, или в нея има от всичко?

- Не бих казал, че има всичко... То е и комедия, но знаете, че границата между комедията и драмата е много тънка, както е между любовта и омразата. Така че ние тук ще видим една особена смеска между тези неща – тези вълни, които преминават една в друга. Разбира се, тук има и абсурдистки неща. Дори стигаме до едни сюрреалистични мисловни процеси и емоции на героите, които избликват в един момент и ги изблъскват. Поставят ги в почти невъзможни ситуации, но героите се опитват да се справят, но кой знае дали се справят... (Усмихва се – бел. а.).

Репортер, оператор и монтаж - Даниел Димитров

/АБ/