Не бива да носим в себе си злоба за нещо, което някога е сторено, животът продължава и в него най-важно е доброто, каза Дора Цемах
Не бива да носим в себе си отмъстителност и злоба за нещо, което някога е сторено и заминало. Животът продължава и в него е най-важно доброто. Това каза в интервю за БТА по повод отбелязване на 80 години от спасяването на българските евреи Дора Цемах. Тя е коренячка плевенчанка, четири поколения назад в рода ѝ са жители на града. Завършва средното си образование в Плевен, а висше в София, в момента е пенсионер.
Всичко, което тя разказа за годините по време на Втората световна война, когато евреите са подложени на гонения и на рестрикции заради Закона за защита на нацията, са спомени, съхранени в семейството от нейните баща и майка, от близки, с които е общувала.
В периода, когато в България действа Законът за защита на нацията, родителите на Дора Цемах са на около 20 години. Баща ѝ Бениамин Цемах е ученик в текстилния техникум в Сливен, когато получава повиквателна за трудовите лагери. „Той разказваше, че когато е пристигнал в лагер, на шосето в Ихтиман един от възрастните хора се е провикнал: „Какъв грях има това дете, че и то е тук?“. Тогава баща ми е бил ученик в последния клас на техникума и това, което ме впечатли, е, че директорът го е повикал и му е казал, че е разпоредил да бъдат оформени оценките му по всички предмети, за да може да получи дипломата си при завършване на учебната година, независимо, че няма да бъде там. Това е жест, който е направил човек от общността. Вкъщи дори пазим една манерка, подарена му от негови съученици, която е носил навсякъде със себе си“, спомня си Дора Цемах.
Разказите на баща ѝ са от времето, в което той е бил в трудовия лагер. Там заедно с него е бил големият цигулар Леон Суружон и лагерниците са се опитвали да запазят ръцете му, за да продължи да свири. Там е бил и големият артист Лео Конфорти. Вечер, когато са строявали лагерниците на плаца, за да четат молитвата, той е излизал, за да я чете на ладино – езика, който говорят евреите в България, старинен испански език. По време на тази молитва Конфорти се е опитвал всъщност да съобщава на лагерниците докъде са стигнали военните действия, колко е наближил фронтът до България и какво може да се очаква.
Майката на Дора Цемах напуска училище по време на военните години. Тя е била най-голямото дете в семейството. „Разказваше ни за хазяина, в чиято къща са живеели. Когато Законът за защита на нацията е забранявал на евреите да работят, техният хазяин е взел на работа децата в негова работилница за бонбони. Тяхната работа е била да увиват бонбоните в хартия. Така са получавали пари, а това са били средства, с които са се издържали в това време“, допълни Цемах. Майка ѝ е разказвала, че къщата им е нямала прозорци, защото стъклата са били изпочупени от легионери и бранници, и са били със заковани дъски.
По думите ѝ във всички години, до последния си дъх майка ѝ и нейната по-малка сестра са споменавали семейството на техния хазяин. Имали са близки взаимоотношения с неговите наследници. „В нашето семейство винаги се е говорило с уважение за тях“, допълни Дора Цемах.
Тя разказа спомените на баща ѝ от 1943 г., когато от София са изселени евреи. В Плевен пристигат около 3000 души. В този момент в града е имало около 220 – 230 еврейски семейства. Съгласно Закона за защита на нацията изселените евреи не е можело да бъдат приемани в български семейства. Така във всяка стая на еврейски дом е имало по едно семейство, но това не е било достатъчно. Много от изселените са тръгнали без пари и багаж. Тогава в Плевен е действала много мощна общност. Имало е еврейска община, поемала разходите и издръжката на тези хора, които не е имало къде да се заселят. Те са настанени в еврейското училище, като са закупени одеяла и всичко необходимо за нощувка, както и два казана за приготвяне на храна. Отделно помощ е оказвана и на други евреи, които са намерили подслон, но са нямали средства за храна. Тогава е била в сила купонната система и не е имало достатъчно хранителни продукти, а по закон еврейското население се е ползвало с половин дажба.
Дора Цемах разказа и за един малко известен факт в Плевен. В тези години е съществувал хан „Бъркач“. Мястото му е било на кръстовището на сегашната улица „Сан Стефано“ в посока музея. „Собственикът освен, че е приютил семейства в хана, им е осигурявал храна, подпомагал ги е всячески. След 1948 г., когато е голямото преселение на евреите към Израел, той е получил много благодарствени писма от хора, оцелели, благодарение на него“, добави Цемах.
Тя разказа и запазени спомени на евреи, настанени в лагера в местността „Кайлъка“, създаден през 1944 г. В него са били затворени предимно хора от градове от Южна България – Ямбол, Хасково, Дупница и Кюстендил. Арестувани за нарушения на Закона за защита на нацията или като близки на нелегални партизани. В него са били настанени 112 лагерници на възраст от 3 до 84 години. Най-възрастният е Шабат Рубенов, дядо на партизанката Мати Рубенова. При запалването на лагера той е изгорял, защото не е могъл да стане от нара си. Лагерът е запален на 11 юли 1944 г. през нощта. Изгаря за 10 минути. Вратата е била залостена. Избита е от един от лагерниците, но става стълпотворение, което допълнително е усложнило извеждането на хората от бараката. Най-младата жертва на пожара е 15-годишният Сами Поликар, който е спасявал други, но се е запалил. Умира на следващия ден. Общо жертвите са 10 души.
Дора Цемах е категорична, че в семейството ѝ е забравено лошото от онези години. Животът е продължил - баща ѝ е работил като главен инженер в текстилното предприятие „Асен Халачев“, след това е бил и директор на завод „Саня“. „Всички страхове, притеснения, гладуването беше забравено, включително и хората, които са ни притеснявали. Продължавам да вярвам, че човешката памет е устроена така, че забравя лошото най-напред и оставя само хубавите спомени“, каза Дора Цемах.
Тя показа и книга, съставена от краеведа Светлозар Дамянов. В нея са публикувани списъците на всички депортирани от София евреи в Плевен с адресите, на които са били настанени. „От нея черпим сведения за хора, които отдавна не живеят в България. Има и списък на живеещите в Плевен евреи и еврейски семейства, нещо, което също не ни е познато, защото дори техни наследници не знаят нищо за своите корени“, обясни тя.
Според нея помощта, която евреите получават от българите в онези години – техни съседи и приятели, е породена освен от добротата, но и от факта, че те са живеели заедно и това, което е угнетявало едните, е угнетявало и другите.
По думите ѝ това, че на 10 март 1943 г. е отменена депортацията на евреите, не означава, че този въпрос не е оставал да стои пред държавата. „Евреите от София са изселени към градове в близост до река Дунав, откъдето са отплавали шлеповете с депортирани, което означава, че е имало една предварителна подготовка“, смята тя.
„Едновременно с вечната ни благодарност към хората, направили необичайния жест, за да спасят сънародниците в България, трябва да помним, че сме били преследвани и че сме преживели това, което ни е причинила държавата тогава. Трябва да помним и това, че 11 000 наши сънародници от присъединените територии са загинали в лагерите на смъртта, защото не са получили българско гражданство. Уроците на историята трябва да се помнят, защото, когато ги забравим, могат да се повторят и то в далеч по-страшни размери“, казва още Дора Цемах.
Репортер и оператор - Елина Кюркчиева
Монтаж - Валя Ковачева