Кучетата Зура и Аким и техните водачи Ромика и Михай от Румъния, които помагаха на терен след земетресението в Турция
Над 1180 спасители и 70 кучета от различни държави се включиха в издирвателните операции след опустошителните земетресения през февруари в Турция с магнитуд 7,7 и 7,6 по Рихтер. Сред тях бяха румънците Ромика Кинцой и Михай Негоица и техните кучета Зура и Аким. Те са от така наречения Клуб за полезни кучета към Департамента за извънредни ситуации на Румъния.
Организацията е създадена през 2010 г. от група хора с различни професии. Основната й мисия е да обучава четириноги за операции по търсене и спасяване на хора в труднодостъпни зони при различни метеорологични условия. Всяка седмица доброволци от клуба провеждат симулации, при които четириногите - немски и белгийски овчарки, лабрадори, голдън ретривъри и дори бездомни кучета - се обучават да се справят с различни ситуации.
Необходими са над 1000 часа обучение, за да може да се сформира екип от хора и кучета по Програмата за търсене и спасяване. "Едно специално обучено куче е толкова ефективно, колкото човешки екип от 50 души. Заради обонянието си, четириногото може да усети миризмата на издирван човек от 400 метра разстояние, а успехът на мисията е гарантиран на 70 процента", обясняват водачите на кучета спасители Ромика Кинцой и Михай Негоица.
На 2 май предстои и провеждането на така наречения Догинар (от "дог" - куче и "уебинар" - онлайн семинар), посветен на един от спасителните екипи (хора и кучета), участвали в издирването след земетресението в Турция. Събраните средства от събитието ще бъдат използвани за организиране на безплатен лагер за незрящи и техните кучета водачи.
Следва специалното интервю, което Ромика и Михай дадоха за БТА. Разговорът беше осъществен по време на обучение на кучета спасители в гора в покрайнините на Букурещ.
Кога, как и защо започнахте да се занимавате с това?
Ромика Кинцой: Започнах като си взех куче. А защо си взех куче? Защото имах нужда от партньор в приключенията. Обичам да ходя на планина, а приятелите и семейството ми не ходят толкова често, колкото на мен ми се иска. Но кучето никога не отказва, нали? И си помислих, че ако си взема куче, то винаги ще е с мен. Не ходи на работа, няма други планове (смее се). Взех си куче и започнах да се интересувам от дресировка, опитвах се да го обучавам. Един ден в парка непознат човек ми подаде листовка и ми каза: “Хей, момче, знаеш ли, че има училище за издирване и спасяване. Виждам, че кучето ти е много силно. Защо не провериш за какво става дума”. И така отидох в клуба. Беше преди 10 години, почти 11. Там срещнах Влад Попеску, който е председател на клуба. Мислех си, че ще отида, ще обуча кучето си безплатно и ще се прибера у дома. И се хванах на въдицата, запалих се от първия ден. Кучето ми, всъщност сега са 3-4, ходят с мен навсякъде. Ако отида на почивка, вземам ги с мен. Ако ме поканите на сватбата си, ще дойда с кучето. Всъщност няма да дойда, ако ми откажете (смее се). Тези кучета са с огромно желание за живот. И всъщност това е предпоставката да станат спасители. По-трудно е да ги накарате да бездействат, отколкото да ги накарате да правят сложни неща.
Михай Негоица: Ангажиран съм с клуба от почти 11 години. На толкова години е и кучето ми. Не съм имал ясно намерение да се занимавам с това. Просто се случи. Всеки човек, който има деца, иска да им купи куче, за да ги научи на отговорност в живота. Така направих и аз. Взех първото куче - Бруно. Виждате го тук, до нас. Но отговорността, която носеха децата за животното, беше наполовина, тъй като аз се заех да го обучавам. Нямах никаква представа, че съществува Клуб на полезните кучета. По слухове, от съседи и приятели търсех дресьор или курсове за дресировка, за да го обуча. Така чух за клуба, който по онова време беше доста малък. Отидох там с кучето, видях какво правят, хареса ми и лека полека започнах. Заразно е. Да направиш кучето си спасител е благородно. По-късно взех второ и го подготвих много по-добре, защото самият аз вече имах много повече опит. И не спрях дотук. Взех още едно куче. Третото беше нещо инцидентно, така се случи и остана в семейството. И него го дресирах, и то беше с много добри резултати. С него бях в Турция. Аким, с който бях в Турция, е на седем години, сестра му Тора е на девет години и Бруно е на 11.
Как се подготвяте за терен, за мисия?
Ромика Кинцой: Започнах с лабрадора Били. Вече е на 11 години. Имаше режим, но сега е пенсионер. Болят го ставите за съжаление и с него работим много леко и лежерно, не го пресираме. Но имаше режим от три тренировки седмично, плюс четири-пет тренировъчни лагера годишно. След това взех Зура, тя е кръстоска от немска и белгийска овчарка. Взех я от приятел в Блаж. Започнах да я тренирам още на два месеца. Разбира се, дресировката е съобразена с възрастта. Не можете да товарите прекалено малко куче, защото ще се преумори. Всеки ден, малко по малко, я учех да носи хамута, да идва, когато я повикам. До шестия-седмия месец правим това. Учим кучето да носи под формата на игра, социализираме го, ходим с него в града, да види метрото, да види влака, трамвая, автобусите и така нататък. Когато навърши година, започва сериозната подготовка, за да бъде атестирано като “полезно куче”. След година и половина, почти две години работа в тази насока, стигаме до записване за национална изпитна сесия. Румънската държава сертифицира кучетата в киноложкия център в Сибиу. Разиграва се ситуация с “жертви”, скрити в полето. Има рефери от полицията, които отбелязват всичко. Ако кучето намери всички “жертви” навреме, е издържало изпита и се сертифицира от държавата.
Михай Негоица: Има много упражнения в зависимост от възрастта на животното и от нивото, което е достигнало. Обучението може да бъде колективно, групово или индивидуално. В допълнение имаме и някои уреди, които се използват и при изпитите. Можем да направим социализация с малки кучета, симулации на хора, изчезнали в гората. Вие видяхте как се случва на практика. Можем да правим упражнения за послушание, слушане, които са много важни. Възпитано и послушно куче много лесно се командва. Трябва да имаме добре дефиниран контрол върху животното - това е основният ни инстурмент. 50% от обучението се основава на практика, 50% на послушание. Винаги трябва да е в команда.
В колко мисии сте участвали?
Ромика Кинцой: Участвал съм в Албания през 2019 г., когато имаше земетресение. Бях три месеца в Дуръс. До момента не бяхме виждали рушащи се сгради в реална ситуация. И си мислехме: “Боже, каква катастрофа”. Не предполагахме, че може да стане по-лошо. Но Турция ни показа, че природата може много повече от това. Когато пристигнах там, бях шокиран. Представете си град колкото Питещ. С 90 000 жители. 80 процента от сградите бяха засегнати или разрушени. И тези, които са останали, няма да издържат дълго. Ще ги съборят, защото вече не са безопасни.
Къде бяхте, когато ви се обадиха и ви казаха, че трябва да заминете за Турция? Къде ви свари новината?
Ромика Кинцой: Бях у дома. Към 6:30 видях съобщението за тревога в нашата група в WhatsApp. Колегата ни Тудор, който държи връзка с властите, ни каза, че се подготвя да тръгва специален екип от пожарникари за бърза намеса и е възможно да ни извикат, тъй като сме прикрепени към екипа за специални операции. Приготвих си багажа и в 7 получих потвърждение, че тръгваме. В 11 бях във въздушна база 90 на летище Отопени. След няколко часа се качихме на един Спартан и потеглихме. Кацнахме на летището и бях ужасен от това, което видях. Идваха цели колони багери, не можете да си представите колко багери, ако ги преброите всичките... Бихте могли да построите цял град с тях. Но те дойдоха да го съборят, да изровят мъртвите от останките. Имаше задръствания десетки километри, светофарите вече нямаха никакво значение. Имаше такова струпване от хора и коли, че даже и да минеше линейка със сирена, нямаше да могат да й направят място. Стигнахме там, разположихме лагера, разделихме се на две смени. Първа смяна отиде директно в развалините, започнаха да търсят, намериха двама души, извадиха ги. През това време подготвихме лагера, за да има къде да се върнат, на топло, в палатки, с храна и т.н. Девет-десет часа продлъжи първата смяна при нормална от шест-осем часа. На практика работата между смените никога не спираше, нямаше и секунда пауза. Докато копая там, има пожарникари, които също копаят. Когато дойде втора смяна, поема веднага с кирката и лопатата.
Бяхте десет дни в Турция. Кой беше най-тежкият, най-тъжният момент ?
Ромика Кинцой: Целият онзи момент беше тъжен. Макар че тренираме за ситуации като тази. Ние работим, когато някъде има бедствие и това не е приятно. За нас са приятни тренировките, а когато дойде сигналът за мисията, е хубаво да знаеш, че имаш с какво да помогнеш. Когато пристигнах в Турция, всичко беше тъжно. Не мога да откроя един определен момент. Самата ситуация беше такава. Бедствие е, когато не можеш да идентифицираш човека, с когото си разговарял. Това например е изключително тъжно. Отиваш пет метра по-нататък и виждаш, че друг човек има нужда от помощ. И това е тъжно. Накъдето и да се обърнех, виждах тъга.
Михай Негоица: Трудно ми е да намеря думи, с които да ви го опиша. Като цяло беше трудно. За оцелелия е по-трудно, отколкото за нас. Знаехме, че имаме цел, благородна цел, но и много трудна - да спасим потенциалните жертви на земетресението. Имахме работа в град, буквално изравнен със земята. Чуваха се писъци от всички страни. Не само на оцелелите, но и на техните близки, които се опитваха да помагат в спасяването на роднини, познати съседи. Имаше и малко хаос, но е нормално при тази ситуация. И имаше много страдание. Заварихме град без електрическа мрежа, без ток, без канализация. Нищо вече не работеше. Животът на хората беше на улицата, а единственият покрив над главите им беше небето. Всички се топлеха на огън, тъй като беше необичайно студено по време на земетресението и те страдаха много. Бяхме на терен с една грамада от срутени сгради, местехме се от една на друга, ходехме, където ни помолеха. Имаше много, много, много жертви. Не знаехме къде по-напред да се отзовем. През първите три дни имаше страшно много работа и шансовете за оцеляване на затрупаните под развалините бяха много високи. Работеше се нон-стоп, бяхме два екипа, работехме на 12-часови смени. Не оставахме без работа нито за минута. Направихме всичко, което можахме - както за тях, така и за семействата им... Струва ми се, че откакто съм в клуба, не сме имали друга мисия от такъв мащаб, толкова голяма, толкова трудна и с толкова голяма отговорност.
Имаше ли място за страх?
Михай Негоица: Беше усещане, не мога да го нарека точно страх. Заради сложността на мисията. Това вече не бяха тренировки и упражнения, а реална ситуация. Но спасителната мисия беше толкова мащабна, а ние толкова фокусирани върху това, което правим, че нямахме време за нас. И да е имало чувство на страх, то се изпаряваше заради адреналина. Нямахме време да изпитваме страх. По-скоро имаше усещане за несигурност. Защото влизахме в много сгради, трусовете бяха доста и на често, по пет на ден и трябваше да бъдем много внимателни, за да не се окажем в капана на сгради, които вече бяха засегнати и опасни. С внимание минавахме през всеки един момент. И екипът на Румъния не даде нито една жертва.
Репортер - Мартина Ганчева
Оператор - Илко Вълков
Монтаж - Теодора Хиндалова-Стоянова
Снимки - личен архив - Клуб на полезните кучета към Департамента за извънредни ситуации на Румъния