site.btaЗа първи път БТА публикува през 1898 г. информация за честването на Освобождението на България

На този ден преди 147 г. (19 февруари 1878 г. ст. ст.) в Сан Стефано (днес квартал на Истанбул) е подписан прелиминарен (предварителен) мирен договор между Руската и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877-1878). Санстефансикят мирен договор е подписан от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Сабулах бей от страна на Османската империя. Този международен акт урежда, макар и неокончателно, границите на бъдещата Трета българска държава.

За първи път Денят на Освобождението на България се отбелязва на 19 февруари 1880 г. Съгласно Указ 5 от 9 януари 1880 г. на княз Александър I, по предложение на военния министър ген.-майор Петър Паренсов и прието постановление на Министерския съвет, с който се утвърждават разписанието на празниците и високо-тържествените дни, в които войската и военно-учебните заведения са освободени от занятия, денят 19 февруари в списъка е записана като „Възшествието на престола на император Александър Втори и заключение (сключване – бел. ред.) на Санстефанския мир“.

Две години по-късно в „Списък на неприсъствените дни в Българското Княжество“ на Държавния съвет от 1882 г. 19 февруари е представен само като дата на подписването на Санстефанския договор.

С Указ 78 на княз Фердинанд от 31 декември 1887 г. датата 19 февруари започва да се отбелязва като ден на „Освобождението на България“ през 1888 г. .

Още в първите бюлетини, които новосъздадената Българска телеграфна агенция издава, четем за тържественото честване на двадесетгодишнината от Освобождението на България:

София, 18 февруари 1898 г. /БТА/ По случай двайсетгодишнината от освобождението на България, утре 19-ти февруари в 10 часа сутринта ще бъде отслужен благодарствен молебен в катедралната църква. След молебена войските от Софийския гарнизон ще дефилират пред военния министър. Всичките правителствени учреждения са затворени през деня.

***

София, 19 февруари 1898 г. /БТА/ По случай двадесетгодишнината от Освобождението на България в 10 ч. сутринта в катедралната църква „Св. Крал“ се отслужи благодарствен тържествен молебен в присъствието на г-да министрите, всичките граждански чиновници, висшето офицерство и при многоброен народ. След молебена, произведе се парад на целия Столичен гарнизон, който дефилира пред г-на военния министър полк. Иванов, представляващ Негово царско Височество князът, върховен началник на войската.

Негово Превъзходителство г-н Бахметиев, руски представител, придружен от висшия персонал на Императ. дипл. агентство благоволи да присъства също на тържеството.

***

Одеса, 20 февруари 1898 г. /БТА/ Вчера Българската колония в града отпразнува тържествено двадесетгодишнината от освобождението на България. В катедралната църква сутринта се отслужи молебен в памет на О Боз почившия император Александър II. Многоброен народ.

След въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. за първи път празникът е отбелязан по нов стил на 3 март 1917 г. и се отбелязва като официален празник до октомври 1951 г., когато е отменен с Кодекса на труда.

Еднократно денят е честван като официален празник през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението на България. В страната ни се организират множество събития, пристигат делегации от много държави, народите на които взимат участие във войната. Провеждат се празнични концерти, изложби и научни конференции.

100-годишнината от Освобождението на България е широко отразена както в бюлетините, така и в списанията на БТА.

Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА отразява тържествената заря-проверка на площад „Народно събрание“ в София по случай 100-годишнината от Освобождението на България:

Поклон пред свободата, поклон пред паметта на героите

Тържествена заря-проверка на площад „Народно събрание“ в София

София, 3 март 1978 г. /БТА/ Трети март – заключителен акорд на многовековната борба, в която народът показа силата и достойнството на своя национален дух, Трети март – възкресение от небитието на историята на един народ, на една държава, трети март 1978 година – българският народ, изпълнен с гордост от героизма на своята история, се прекланя пред светите места на свободата.

В паметта на народа ни всички борци за свобода са равни с подвига си. На паметниците са записани имената на герои от десетки националности, останали завинаги в нашата земя.(...)

За възкресението на един народ са нужни поколения синове и дъщери, които да умрат за него – от Георги Пеячевич и Чипровското въстание до Георги Бенковски и Христо Ботев. Такъв е законът на историята, която никому не връчва даром свободата.

България брои за ден първи на свободата си тъкмо онзи ден, в който победоносната руска войска дефилира под гърма на суворовските и кутузовските маршове. Денят, в който завърши Освободителната война, денят, с който започна Тринадесетия век от държавната история на родината.

***

Заря – част втора

София, площад „Народно събрание“, 3 март 1978 г., деветнадесет часа /БТА/ Скъпият на всеки българин Паметник на освободителите и срещу него – „Съединението прави силата“, изписано на сградата на Народното събрание, са облени от светлините на прожектори.

Започва тържествената заря-проверка по случай Стогодишнината от Освобождението на България от османско робство.

На площада в стройни редици са застинали офицери и бойци от столичния гарнизон, курсанти от Полувисшия железопътен институт „Тодор Каблешков“ и Висшето народно военно-строително училище „Генерал Благой Иванов“, комсомолски и пионерски отряди. До воинските редици са знамената-светини – на 23 Шипченски полк от Освободителната война, (…) на 31 Силистренски полк от Отечествената война, Знамето на победата.

Над смълчания площад ехтят имената на безстрашни патриоти и пламенни революционери, дали живота си за свободата на родината, имената на големите възрожденци и просветители, имената на генерали и бойци от руската армия (...), на български опълченци и разузнавачи, слели кръвта си с кръвта на братята руси, на безстрашни синове на румънския и финландския народ, загинали в боевете с османските поробители.

Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Гоце Делчев, Скобелев, Столетов, Тотлебен, Радецки, Гурко, Дондуков, Лавров…

Хиляди са имената на героите, хиляди са неизвестните герои, в тяхна памет, в памет на загиналите във Видинското, Търновското, Чипровското въстание и във Велчовата завера, в памет на четниците от българските легии, на въстаниците от Априлската епопея от 1876 година, на руските братя, българите и румънците, паднали при Свищов, Плевен и Гривица, на героите от Шипка и Шейново, Стара и Нова Загора и София пламват жертвениците пред паметника, хилядното множество пада на колене…

***

Тържествена заря – част трета

София, 3 март 1978 г. /БТА/ После над площада гръмва мощно воинско „Ура“. Българското „Ура“ звучи точно сто години след онова „Ура“ на руските войски и българските опълченци, разкъсало тишината край селцето Сан Стефано след подписването на мира, който обяви свободата на България.

Гърми воинското „Ура“ – за славните победи на българската народна армия в боевете против враговете и поробителите на отечеството.(…)

Тържествено прозвучава „Мила Родино“.

Артилерийски салюти разтърсват София. В свободното българско небе пъстреят разноцветни ракети...

Списанието за международна политика на БТА „По света“ посвещава своя мартенски брой от 1978 г. на столетието от Освобождението на България:

Непоклатимо като Шипка

София, 3 март 1978 г. /сп. „По света“, бр. 10, Тодор Стоянов, ком. на БТА/ Също като отделните хора, народите имат своите щастливи спомени. За един от тях е денят, в който рухна петвековното робство. Сто години са минали оттогава, а ни се струва, че е било вчера; че още чуваме ликуващите викове на освободените и освободителите, тържествуващия кънтеж на камбаните. И дори онова скърцане на перото в ръката на победителя, който слага подписа си върху договора на 3 март 1878 г.

Както Шипка непоклатимо стои на Балкана, така и споменът за този ден живее своя вечен живот в сърцето на България. В него е заключена една любов, една признателност и едно чувство за братство с епични размери. Вън от властта на времето, те не потъмняват и не гаснат, както не потъмнява и не гасне сиянието на скъпоценния камък.(…)

Трудно е да се каже дали има друга страна по света с толкова много паметници на любов и признателност, както издигнатите от българина в чест на неговите освободители. Величествени и скромни, те не стоят застинали по площади и върхове, по безименни хълмове и могили – те пътуват с читанките и христоматиите своя вечен път към сърцето на всяко ново поколение. За да го облъхнат с магичното си присъствие, за да го разтърсят дълбоко със своя безмълвен език, със своето клетвено послание за братство от век на век.(…)

В същия брой на списание „По света“ е публикувана статия на проф. д-р Бистра Цветкова, озаглавена „Освобождението на България“. Поместваме абзац със споменът на Немирович-Данченко (руски писател, публицист и журналист, участник във войната като военен кореспондент – бел. ред) от подписването на мирния договор в Сан Стефано:

На 19 февруари (3 март) недалеч от Цариград Русия и Турция подписват мирен договор. (…)

Величествено „Ура“ на оцелелите освободители при вестта за сключването на мирния договор процепва просторите. Както пише Немирович-Данченко, 300 000 гърла приветстват победата.

„Нещо странно се чу зад мен в този миг – разказва той, – стар български войвода стоеше на колене, плачеше като дете и протягаше сега безсилните си ръце към войниците, които с цената на своя живот извоюваха свободата на многострадалната му родина.“

В рубриката „През погледа на кореспондента“ на сп. „По света“ Христо Радев пише статия „В името на братската любов“, в която прави преглед на руската преса по време на войната. Ето как вестник „Санктпетербургские ведомости“ отразява влизането на руските войски в град Сливен:

„… Пиша под впечатлението от срещите на нашия отряд с жителите на град Сливен. На 8 януари в Сливен влезе авангардът на отряда. На няколко версти от града ни чакаха група българи, излезли да посрещнат нашата войска. На една верста от града, авангардът бе посрещнат с хляб и сол от сливенския митрополит Серафим и духовенството, от градските депутати и много граждани. Един от депутатите (според книгата на Цончо Родев „И стана ден“ депутатът е 56-годишния тогава Добри Чинтулов, който вече е изгубил зрението си.) произнесе реч за радостта на българското население и надеждата за освобождение от робството. Той каза: „Няма вече страх. Ние сме свободни хора, като виждаме пред себе си победоносното воинство на нашите еднокръвни братя-руси. Смело влезте в нашия град, отдавна чакани, скъпи гости (…)“

Няма думи, с които може да се опише възторгът на жителите при посрещането на Петрозаводския полк. Полкът бе буквално обсипан с миртови клонки. Жителите навлизаха в неговите редици, прегръщаха и целуваха офицерите и войниците. И стари, и млади, мъже и жени вървяха със сълзи на очи редом с полка и обсипваха пътя му с цветя…“ (Санктпетербургские ведомости“, 24 февруари 1878 г., автор – Шатов).

През 1978 г., освен 100-годишнината от Освобождението на България, се отбелязва и 80 години от издаването на първия бюлетин на БТА. По този повод Марко Игнатов – политически наблюдател на БТА, пише статия, в която обосновава нуждата от създаването на Телеграфна агенция след Руско-турската война (1877-1878):

80 години информация в служба на народа

София, 11 март 1978 г. /сп. „По света“, бр. 11, Марко Игнатов, политически наблюдател на БТА/ Руско-турската освободителна война през 1877/1878 г. смъкна от плещите на изстрадалия български народ феодалните порядки на Османската империя, разкри пред младата българска държава… път на развитие. В този исторически процес се изяви с пълна сила обективната необходимост от повече и по-солидни знания в различни обществени сфери, от по-широка информираност за живота и развитието на другите народи и държави.

За своето задържане на политическата повърхност никнещите като „гъби след дъжд“ ежедневни вестници и периодични списания както в столицата, така и в по-големите провинциални градове се нуждаеха от актуална вътрешна и международна информация, от постоянен и активен контакт с външния свят. За да запълни именно тази празнина, в края на миналото столетие бе създадена първата официална осведомителна агенция – Българска телеграфна агенция (БТА). Самото ѝ название подчертава две неща: първо, националността на институцията и, второ, че основното средство – пътя за получаване на информацията ѝ от страната и чужбина е телеграфът – най-бързото и най-сигурно средство за съобщение от онова време.

Заслужава да се отбележи, че за разлика от повечето тогавашни телеграфни агенции… БТА се създаде не като частно капиталистическо предприятие, а като държавно учреждение. (…)

И списание „Паралели“ отпечатва специален брой посветен на юбилея, в който първата статия е на главния редактор Стефан Продев. В мартенският брой са поместени много статии, спомени и снимки от военни кореспонденти, станали свидетели на сраженията или добили впечатления от българския бит чрез гостуванията в български домове. Намираме статии също така за румънския принос във войната, както и разговор с проф. Мауно Йоакипии от Хелзинкския университет за финландското участие.

Свободата и славата

София, 2-8 март 1978 г. /сп. Паралели, бр. 9, Стефан Продев/ Нелидов си спомня, че когато поел писалката, за да подпише Санстефанския мирен договор, ръката му затреперала. Той се прекръстил и дълго въртял сложния си подпис върху историческата хартия. В същото време Садулах паша поискал чаша вода, а колегата му Сафет паша предложил щипка емфие на Н. П. Игнатиев. (…) След слагането на последния подпис победителите и победените се изправили един срещу друг, кимнали по военному и се разделили. Навън греело пролетно слънце, препускали кавалерийски разезди и се носело „Ура“. Така на 3 март 1878 г. завършила последната Руско-турска война. (…) Пак Нелидов си спомня, че когато пашите напуснали Сан Стефано, при него дошъл някакъв българин, който му казал: „Господине, вашата победа спаси моя народ от дълга робия…“ След тези думи непознатият се извърнал встрани и заплакал.“ (…)

Отсега нататък България можеше да бъде притеснявана и атакувана, но не можеше да бъде оспорвана.

Слънцето, изгряло на 3 март 1878 година, остана завинаги в небето ѝ… (…)

***

Историята на един опълченец

София, 2-8 март 1978 г. /сп. Паралели, бр. 9, Георги Найденов, кор. на БТА в Пловдив/ Петко Налбантов* е от онези смели и храбри българи, които в редиците на опълченските дружини преди един век… записаха светли страници в Освободителната война. (…) Сто и четири летният житейски път на Петко Налбантов е един дълъг низ от лишения и робски теглила, от борби и подвизи, обвеяни със слава и величие. (…)

Петко Налбантов участва в завземането на Търново, тежките боеве при Стара Загора и Шипченския проход. Емоционални са били разказите на стария бунтовник за тези кървави боеве, които е успяла да запише неговата внучка доктор Лилия Кафеджиева.

„От Стара Загора отрядът на генерал Гурко се придвижва към Шипченския проход, като ние, опълченците, заехме позиция по билото на Стара планина… Генерал Столетов ни нареди да се съберем при Поповата височина, където ни държа прочувствена реч. При тежките боеве през август нашата втора дружина отблъсна на 11 август седем атаки… В августовската всички защитници на прохода и Орлово гнездо бяхме измъчвани от глад и непоносима жажда… В тези съдбоносни дни, сред адска жега, полуобезумели от безсъние, жажда и глад, без муниции, ние, бранителите на прохода, със свръхчовешки усилия отбивахме пристъпите на неприятеля.“ (…)

Разказвал е Петко Налбантов на близките си и за онези неописуемо тежки минути на ръкопашен бой… В такъв бой той успял да измъкне пушката от ръцете на турски аскер и с нея да го победи. По същия начин успял да убие вражи офицер със собствената му сабя. Тези вещи сега се намират във Военноисторическия музей в София.

След епичните боеве…, като се поизлекувал и закопал трофеите си, той догонил дружината. При разформироването на частта в Пловдив поборникът се отправил за Стара планина, за да прибере вещите си. По пътя от Карлово за Кърнаре той срещнал две момчета, тръгнали да дирят батко си, с когото не се били виждали цели 13 години, тъй като той бил в емиграция и знаели, че е опълченец. Отначало Петко Налбантов, който оставил братчетата си съвсем малки деца, ги подминал, но сетне се обърнал и ги извикал на имена. И действително това били те. (…)

Честването на 3 март е възстановено през 1987 г., като до 1989 г. денят се отбелязва като официален празник с решение на Юлския пленум от 1987 г. на Централния комитет на Българската комунистическа партия и на Министерския съвет.

През 1990 г. Трети март е обявен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет от 27 февруари 1990 г.