Споразуменията от Осло са временни договорености между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Те поставят началото на Процесът Осло, който цели постигането на мирен договор въз основа на Резолюция 242 (22 ноември 1967 г.) и Резолюция 338 (22 октомври 1973 г.) на Съвета за сигурност на ООН. „Процесът Осло“ започва след тайни преговори в Осло, Норвегия, в резултат на които ООП признава Израел, а Израел признава ООП като представител на палестинския народ и като партньор в двустранните преговори.
На 13 септември 1993 г. във Вашингтон, САЩ Шимон Перес, министър на външните работи на Израел и Махмуд Абас, висшият представител на Изпълнителния комитет на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), подписват Споразумение за палестинско самоуправление в ивицата Газа и в град Ерихон на Западния бряг на р. Йордан. В качеството си на свидетели споразумението подписват Андрей Козирев, министър на външните работи на Русия и Уорън Кристофър, държавен секретар на САЩ. Споразумението влиза в сила на 13 октомври 1993 г.
За събитията четем в бюлетините на БТА „Международна информация – Анализи и прогнози“ и „Международна информация – Събития и факти“
С взаимното признаване на Израел и ООП започва и техния пазарлък
Йерусалим, 10 септември 1993 г. /Нийл Макфаркюар от АП/ Всъщност в четвъртък пазарлъкът едва започна. След десетилетни кръвопролития и твърдения, че взаимните претенции към земята са пренебрегвани, Израел и палестинците постигнаха съгласие, че е време да седнат и да изработят подробностите, които ще им дадат възможност да живеят едни до други. (…) Първата стъпка е въвеждането на палестинска автономия в ивицата Газа и град Ерихон на Западния бряг. Грубият проект е бил изработен през продължилите месеци наред тайни преговори в Норвегия.(…)
Този проект, който в основата си включва декларация за принципите на договаряне, влиза в сила месец след като бъде подписан. (…)
Предстои решаването на трудни въпроси. Един от тях е как идващите от Йордания палестинци ще влизат в Ерихон, при положение, че Израел запазва контрола на границата при моста „Аленби“. (…) Никой не знае със сигурност къде ще бъдат границите на Ерихон. Никой не си представя точно как палестинската полиция ще работи с израелските сили за сигурност. Правилата за палестинските избори, насрочени за юли 1994 г., не са изработени.
Благодарение на споразумението около 70 000 палестинци, избягали от района на Ерихон през 1967 г., може би ще получат правото да се завърнат. Но Израел се опасява, че ако даде съгласие за връщането на тези бежанци, разпръснатите по света около 3 милиона палестинци ще поискат същото. (…)
Друг съществен въпрос е достъпът до пристанището на Газа, което сега е силно охранявано от части на израелски военноморски и други сили, търсещи контрабандата на оръжие сред рибарите.
Пътуването между Газа и Ерихон също е проблем, тъй като по средата има 60 мили израелска територия. Рабин заяви, че достъпът ще бъде ограничен, защото така успешно могат да се възпират атаките срещу израелците. И разрешителните за работа на палестинци в Израел са сред нерешените въпроси. (…)
Повече от 3 500 израелски заселници в Газа и 120 000 на Западния бряг, които до един вярват, че са там по свещено право, получават разрешение да останат. Преговорите за бежанците, границите, договореностите за сигурност и външните отношения са отложени. И преди всичко са отложени обсъжданията за Ерусалим. Рабин заяви, че това е основната причина, поради която е приел споразумението за самоуправление.
„Това е на първо място. Обединен Ерусалим не е включен“, каза премиерът на своите съпартийци от Партията на труда. (…)
***
Ясер Арафат – Човекът, който винаги успява
Никозия, 11 септември 1993 г. /БТА/ Ясер Арафат, който от пет години е президент на страна без територия, но призната от арабските, мюсюлманските и необвързаните страни, постигна най-голямата си победа – признаване от своя враг Израел след десетилетия борба.(…)
Арафат, който е на 64 години, трябваше на свой ред да признае правото на Израел да съществува и да живее в мир. Той ограничи на първо време стремежите си до автономия първоначално на ивицата Газа и в град Ерихон на Западния бряг на река Йордан. Но той се надява, че един ден тази автономия ще доведе до палестинска държава, граничеща с Израел. (…)
Арафат е потомък на старо мюсюлманско палестинско семейство от клана Хусейни. Самият той твърди, че е родом от Ерусалим, но в документите му за самоличност пише, че е роден на 24 август 1929 година в Кайро. От 1933 година Арафат живее в Ерусалим, след това воюва в палестинските военни части. Малко преди създаването на държавата Израел, той емигрира в Египет.(…)
Арафат символизира палестинската съпротива, на която е отдал живота си - прекарал е голяма част в изгнание и непрестанни пътувания. (…)
Изгонен от Аман през 1970 година, от Бейрут през 1982 година и от ливанския град Триполи през 1983 година, най-сетне той се установява в Тунис и се надява в близко време да се премести в Ерихон, на палестинска земя.
Сред големите му успехи е свикването на Палестинския национален съвет през 1988 година в Алжир, когато бе провъзгласена "палестинската държава със столица свещения Ерусалим", когато бе приета резолюция 242 на Съвета за сигурност и бе фактическо признато правото на съществуване на Израел и разделянето на Палестина.(…)
Той излезе невредим от нападение на израелската авиация срещу щабквартирата му в Тунис през октомври 1985 година и оцеля при аварийното кацане на самолета му през април 1992 година в либийската пустиня.(…)
***
Защо Вашингтон? Дипломатически и прагматични причини
Вашингтон, 12 септември /Дебора Забаренко от Ройтер/ Споразумението между Израел и ООП, за което се реши да бъде подписано на поляната пред Белия дом, бе изработено в Осло, Париж, Тунис и Ерусалим, но всички заинтересовани страни, изглежда, искат последната глава да бъде написана във Вашингтон.
По причини, свързани с дипломатически съображения, с традицията и с прагматичния подход, Вашингтон е желаното място за церемонията в понеделник, макар че истинското споразумение за палестинско самоуправление бе подготвено тайно в един чифлик в Норвегия.
Висш служител от ООН заяви, че и израелците, и членовете на ООП смятат САЩ за „кръстник на мирния процес“, което само по себе си е достатъчна причина подписването да бъде във Вашингтон.(…)
САЩ и Съветският съюз дадоха началния тласък на 22-месечния мирен процес, който изправи израелските дипломати лице в лице със сирийската, йорданската, ливанската и палестинската делегация в държавния департамент.
Ако СССР все още съществуваше, бившата съветска столица Москва вероятно щеше да бъде разглеждана като кандидат -домакин на церемонията по подписването. Тъй като СССР вече не съществува, естествено е домакин да бъде Вашингтон.
Освен това съществува прецедент в използването на американската столица за подписване на мирно споразумение за Близкия изток – Кемпдейвидските споразумения от 1978-1979 г., които бяха подписани на северната поляна пред Белия дом от израелския премиер Менахем Бегин, египетския президент Ануар Садат и американския президент Джими Картър. (…)
***
Ясер Арафат пристигна във Вашингтон без пистолет, за да сключи мир
Вашингтон, 13 септември 1993 г. /БТА/ Председателят на Организацията за освобождение на Палестина ООП Ясер Арафат пристигна вчера във Вашингтон от Тунис, за да участва в церемонията в Белия дом по подписването на споразумението с Израел за палестинска автономия в окупираните територии.
„Много сме щастливи, че сме тук, за да сключим мир в този исторически момент“, заяви Арафат широко усмихнат пред журналисти минути след пристигането си на военновъздушната база „Ендрюз“ край Вашингтон (…)
Арафат бе излетял от Тунис облечен във вечната си военна защитна униформа, с пистолет на кръста, отбелязва Ройтер. Но при слизането си от самолета на летището край Вашингтон той бил в парадна военна масленозелена униформа, без вратовръзка, но с традиционната черно-бяла арабска кърпа на главата. Посрещащите го журналисти не забелязали той да носи пистолет, а негов помощник по-късно заявил, че Арафат е оставил оръжието си. (…)
Агенциите отбелязват, че пристигането на Ясер Арафат във Вашингтон отбелязва края на дългогодишната забрана да посещава САЩ. Арафат не е бил в Съединените щати от 1974 г., когато произнесе реч от трибуната на Общото събрание на ООН в Ню Йорк.
***
Близкоизточното споразумение е било парафирано тайно в Осло
Осло, 13 септември 1993 г. /Алистьр Дойл от Ройтер/ Близкоизточното мирно споразумение е било парафирано тайно миналия месец на церемония в пълен контраст с широко отразеното от средствата за информация шоу във Вашингтон. Това е станало в мрака на нощта в един покрит със зеленина район в центъра на Осло. (…)
Но само шепа хора присъствали, когато израелските и палестинските представители парафирали споразумението в сградата на норвежкото външно министерство на улица „Парквейен“ 45, малко след полунощ на 20 август.(…)
Израелският външен министър Шимон Перес, който се намираше на официално посещение в Норвегия, и норвежкият външен министър Йохан Йорген Холст, който бе посредник за споразумението, присъствали заедно със служители от Израел, ООП и Норвегия на парафирането на споразумението. (…)
Споразумението било парафирано на дървената маса, на която през 1905 г. Норвегия подписва споразумението с Швеция, което гарантира пълната независимост на Норвегия и слага край на омразния съюз с Швеция.
Няколко дни по-късно Израел, ООП и Норвегия съобщиха, че тази година Норвегия е била домакин на 14 кръга тайни мирни преговори.
„Днешният документ е същият като парафирания в Осло“, заяви говорителят на норвежкото външно министерство Вегард Елефсен. (…)
***
Фатах и Хамас сключиха още едно историческо споразумение
Газа, 13 септември 1993 г. /БТА/ Активисти на Хамас – ислямското фундаменталистко движение, което не членува в ООП и е против мирното споразумение с Израел, и Фатах – основната фракция в ООП, оглавена от Ясер Арафат, вчера сключиха примирие в ивицата Газа, за да предотвратят братоубийствена война между палестинците. Преди двете фракции да се спогодят имаше опасения от кръвопролития между привърженици и противници на мира, и то още днес – по време на еднодневната обща стачка, която фундаменталистите от Хамас обявиха в ивицата Газа, за да протестират срещу подписването на „продажното споразумение“ във Вашингтон. (…)
В документа се посочва, че движението Хамас има право да се противопостави, но само мирно срещу ограничената автономия, а Фатах – да празнува необезпокоявано, без да се страхува от насилие. (…)
***
Подписано е историческо споразумение между Израел и ООП
Вашингтон, 13 септември 1993 г. /БТА/ Министърът на външните работи на Израел Шимон Перес и висшият представител на ООП Махмуд Абас (Абу Мазен) подписаха историческо споразумение за палестинско самоуправление в ивицата Газа и град Ерихон. (…) Под споразумението се подписаха и държавният секретар на САЩ Уорън Кристофър и руският външен министър Андрей Козирев, след което израелският премиер Ицхак Рабин и лидерът на ООП Ясер Арафат се здрависаха.
„Ние сме искрени. Ние правим сделка. Нека всички заменим куршумите с бюлетини, автоматите с лопати“, заяви Шимон Перес. „Нека няма повече жертви и от двете страни“, посочи той.
Махмуд Абас отбеляза, че споразумението отразява решението на ООП „да започне нова страница в отношенията си с Израел“. „Ние стигнахме до тази точка, тъй като сме убедени, че мирното съвместно съществуване и сътрудничество са единствените средства да бъде постигнато разбирателство“, посочи той. (…)
Президентът на САЩ Бил Клинтън приветства историческото споразумение за палестинско самоуправление в ивицата Газа и град Ерихон като „велико събитие в историята, вдъхващо надежда“. „Днес сме свидетели на изключителен момент в една от най-големите драми в историята“, посочи Клинтън в приветствието си към 3000 официални лица и гости на церемонията на южната морава край Белия дом. (…)
Бил Клинтън изтъкна приноса на Джими Кратър, изиграл ролята на посредник в сключването на мир между Египет и Израел през 1979 г. Клинтън отбеляза и „майсторското ръководство“ на Буш при организирането на преговорите за Близкия изток, които започнаха преди две години в Мадрид. „Но нека преди всичко отдадем значимото на лидерите, които имаха смелостта да поведат своите народи към мир“, заяви Клинтън. „Светът сега благодари на министър-председателя Рабин, на външния министър Перес и на председателя на ООП Арафат“, подчерта Клинтън. Той обеща, че САЩ ще помогнат за изпълнението на споразумението, но не посочи конкретни стъпки. (…)
С малка, по съществена промяна в текста на споразумението между Израел и ООП е бил разрешен възникналият в последния момент спор по текста на документа. Както посочи служител на Белия дом пред Ройтер, на прием в Синия салон непосредствено преди церемонията по подписването в преамбюла на споразумението думата „палестински: е била сменена с „ООП“. Промяната е станала по молба на ООП.
***
Загадката на ръкуването на Рабин с Арафат
Вашингтон, 15 септември 1993 г. /Артър Спигелман от Ройтер/ Той ли направи крачката или го подбутнаха?
Всичко трая само секунда, но и на другия ден след фотографската операция на века оставаше големият въпрос – какво стана всъщност, когато министър-председателят на Израел Ицхак Рабин и председателят на ООП Ясер Арафат се ръкуваха?
Беше ли Рабин - мъжът, по чието сурово, тъжно лице личи напрежението на еврейското оцеляване, подбутнат да стисне ръката, от която вижда да капе кръвта на хиляди евреи, или той го направи по своя воля, макар и бавно?
Дали президентът Клинтън, който водеше церемонията на моравата пред Белия дом, увещаваше израелския премиер да поеме протегнатата ръка на Арафат, като пошушна нещо на ухото му и дали дори не го подтикна напред с побутване по гърба?(…)
Според „Ню Йорк таймс“: „Г-н Клинтън стисна ръката на г-н Арафат под левия си лакът, а г-н Рабин – под десния, и нежно ги доближи един до друг, така че му оставаше само лекичко да смушка в гърба г-н Рабин. Г-н Арафат пръв протегна ръка и тогава г-н Рабин, след колебание за част от секундата и дори със слаба усмивка на лицето, пое ръката на Арафат“.
„Лос Анжелис таймс“ писа: „Но докато се полагаха последните подписи върху мирното споразумение на Израел с ООП на Арафат, президентът Клинтън се наведе и прошепна последна молба на ухото на Рабин. Миг след това Клинтън разпери ръце и притегли двамата мъже един към друг“. (…)
Що се отнася до Рабин, той казва, че е трябвало да се ръкува с Арафат, защото целият свят гледал. „Не можех да си позволя пред президента на САЩ и огромен брой хора – официални гости, поканени от арабския свят, САЩ, Израел, Европа, когато той подаде ръка, аз да кажа „не“ под погледа на камерите на целия свят“, обясни той. (…)
Преговорите между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП) през 1992-1993 г., водят до Споразуменията от Осло през 1993 г. (подписани на 13 септември 1993 г. във Вашингтон) и началото на „процеса от Осло“, чрез който се прави опит за мирен договор и прекратяване на арабо-израелския конфликт приключват неуспешно с провала на срещата на върха в Кемп Дейвид през 2000 г.
Палестинската власт е създадена съгласно споразумението от Осло, има власт за ограничено самоуправление на Западния бряг. Преговорният процес с Израел за палестинска държава се разпада окончателно през 2014 г. Ислямистката групировка „Хамас“, която управлява в Газа от 2007 г., никога не признава правото на Израел да съществува.
Призивите за двудържавно решение се засилиха след нападенията на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г., с което започна война, която продължава.
/ДС/
news.modal.text
