site.btaВ памет на Иван Гарелов: Журналистът на три поколения българи

Иван Гарелов е роден на 6 февруари 1943 г. в с. Смилец, област Пазарджик. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Журналистика“. Още когато е във втори курс на университета, започва да работи във вестник „Студентска трибуна“.

През 1964 г. взима първото си интервю с Лили Иванова. След като се дипломира, е назначен във вестник „Народна младеж“.

В БТА Гарелов започва работа през 1969 г. заради гръцкия език, който научава, след като завършва университета. Тогава отива за пет месеца в Гърция по линия на Комитета за културни връзки с чужбина.  През 1972 г. публикува пътепис за Света гора в списание „Паралели“ на БТА, тогава той е един от първите българи, отишли там.  В агенцията работи до 1972 г. като редактор.

 Марко Семов е човекът, поканил Иван Гарелов да работи в Българската телевизия през 1973 г. за новосъздадената редакция „Публицистика“, след като прочита пътеписа му за Света гора. Ето какво споделя Иван Гарелов в интервю за в. „Труд“ през 2008 г.: „Всъщност в телевизията ме взе Марко Семов, който се беше впечатлил от мой репортаж от Света гора, публикуван в „Паралели“. По това време работех в БТА. Марков създаваше нова редакция в телевизията и първите двама, които назначи бяхме аз и Кеворк Кеворкян. Марко Бързаше да назначи пишещи хора…“

 В памет на Иван Гарелов поместваме неговия пътепис публикуван в сп. „Паралели“ на БТА през 1972 г.:

 ЕДИН СВЯТ ИЗВЪН ВРЕМЕТО

Света гора е една фантасмагория и странно владение, където сякаш времето е спряло своя ход. На изолирания гръцки полуостров Атон, който е част от Халкидическия, от IX век насам съществува една странна колония от хора. Това е независима монашеска република, намираща се под гръцки суверенитет. Със своите 20 големи православни манастира (17 гръцки, а трите останали – руски, сръбски и български), 12 скита (ансамбъл от малки или големи сгради) и около 700 килии или жилища за анахорети (пустинници), със своите 800 монаси (в други години са достигали до 20 000) Света гора не се брои за балканска държава, но е факт. Цивилизацията е стигнала до вратата на това мистериозно и автономно царство. Не е имало нормално продължаване на живота, защото тук живи същества не се раждат. И ако „царството“ е просъществувало, то е защото в този неспокоен свят са се намирали хора, които чрез съзерцание и религиозни подвизи са търсели успокоение на духовете си. Атон е класическият пример за това, как легендата и анахронизмът могат да съществуват физически в съвременния свят.

Според историята през VII век Византия трябвало да отстъпи на арабите големите центрове на монашеството – Палестина, Египет и Сирия. Иноците от тези места се разпръснали из цялата империя. Специален вселенски събор решава част от бежанците да се установят на Атонския полуостров. През VIII и IX век тук се стичат сподвижници от всички източнохристиянски страни. През втората половина на X век атонското монашество получава вече доста стройна организация. При Никифор Фока бил построен манастирът „Великата лавра“. По-късно атонските монаси били освободени от всякакви данъци. Император Йоан Цимисхи изпратил на Атон монаха Евтимий, който със съгласието на тукашните игумени определил нормите на общежитието. Тогава се създава и първият светогорски устав, утвърден от императора.

Радвайки се на пълна материална и морална подкрепа от страна на византийските императори, българските и грузинските царе и сръбските крале, Атон преди турското владичество е могъл безпрепятствено да събира под своя покрив неограничено количество монаси и богомолци. В светогорските манастири са запазени много спомени – писмени паметници и предания – за живото участие на балканските владетели при създаването и възстановяването на сегашните обители. От българските царе особено са се проявили в това отношение Иван-Асен II и Иван Александър. По-късно, когото православните балкански народи останали без владетели, за светогорските светини се грижели руските императори и влашко-молдавските войводи. Но най-много се грижели за своите религиозни центрове на Атон самите православни народи. Тук се съхранявал националният дух на изпадналите под чуждо иго балкански народи. Света гора е мястото, откъдето се появявали хора, които поддържали духа на загубилите държавната си независимост православни народи и им носели просвета и народностно съзнание.

Света гора е пострадала много от нашествията. Тя е била разграбена от пиратите през IX век, опустошена и изгорена от кръстоносците и накрая окупирана от турците през 1821 г. Укрепленията, които са позволявали на светогорци да защитават своето царство срещу нашествениците, все още са запазени. Манастирите не случайно отвън имат вид на крепости, които трябва да запазят малката църква в двора. Кулите, от които монасите са наблюдавали хоризонта, все още се извисяват до постройките. На грамадните порти все още се виждат дупки, издълбани от куршумите или копията на нашествениците. Но трябва да се отбележи, че Атон през цялата своя история не е бил лишаван никога от своите по-малки или по-широки автономни права, включително и от турците.

Духовната власт на Атон и на монашеството още от IX век има за седалище някогашния скит, а сега градец Карея, който се намира на източната страна на полуострова. Оттук трябва да мине всеки посетител, за да получи разрешение за пребиваване на територията на Света гора. Постройките се състоят предимно от конаците (придворията) на 20-те манастира, с техните пристройки и килии. През Карея минава една улица, по която са разположени и магазините. В Карея се намира централната управа на Атон, която се състои от 20 антипросопи, по един представител от манастир. Съборът на антипросопите (Кинотисът) разрешава всички въпроси, засягащи живота на Атон. Днешното управление на Атон се урежда от така наречената Атонска харта, одобрена от гръцките законодателни тела. С този устав се потвърждава старото положение, че цялата Света гора е разделена между съществуващите днес 20 „царски, патриаршески, ставропигиални, независими“ манастира. Карея освен че е духовен и административен център на монашеската република, е и пазител на ценни исторически паметници. Тук е знаменитият стародревен Протатски храм „Успение Богородично“, който се счита за съборен на цяла Света гора. Този храм е най-старият на полуострова – според преданието е издигнат на мястото на някогашно езическо капище. В него има стенописи от знаменития иконописец Мануил Панселинос (XVI в.).

В паспорта на посетителите на Света гора се проверява преди всичко полът. Достъпът на жени, голобради мъже (кьосета) и всякакви животни от женски род, с изключение на котките и кокошките, е забранен. Предвижда се до една година затвор за нарушаване границата на Света гора („Агиос Орос“) от жени. Историята познава за 700 години само 7 подобни нарушения, три от които са извършени през миналата 1971 година. Съдът оправда нарушителките „по причина на извинителна заблуда“. През 1848 година английският пейзажист и съчинител на безсмислени стихове Едуард Лиър, възмутен‚ след посещението си в Света гора от това отношение към прекрасната половина на човечеството, призовал английския парламент да изпрати веднага поне четири хиляди шивачки, които да се втурнат към най-близкия манастир. „Когато стане това, останалото бързо ще последва“, заключил Лиър.

Посетителят на Света гора изпитва противоречиви чувства на смайване и на тъга. Импозантни сгради, грандиозни манастири сред прекрасни местности, с изключителна природна красота, над която господства връх Атон (2000 м) с две разклонения, които му придават вид на орел с разтворени криле. Върху скалистите му склонове, почти недосегаеми, в малките долини и на хълмовете се виждат отшелническите жилища. В манастирите и скитовете са скрити невиждани богатства: икони, фрески, ръкописи и книги, съкровища, дарове от царе и императори. Но навсякъде витае разрушението, развалата, смъртта. Манастири и скитове с по 2000 килии днес се населяват от неколцина монаси. Те не се и опитват да се приспособят към изискванията на съвременния свят. Малцина от монасите имат някакво образование, пък било и теоложко. През древната история на Света гора 90% от тях са били неграмотни. Изпреварени от събитията, те са богати с това, което липсва на съвременния човек– време за мисъл. Но един от тези „мислители“ казва, че Питагор е открил вече всичко и не е оставил нищо за нас. Пасивни, неподвижно останали в миналото, без изход и без хоризонти, без устрем и съзидателна жизненост, те и тяхната обител изглеждат обречени.

„ЗОГРАФ“ – БЪЛГАРИЯ В СВЕТА ГОРА

След бавен и тържествен ход по стръмнината спираме смаяни – пред нас е старославната българска твърдина „Свети Георги Зограф“. Той е не само един от най-уредените и най-почитаните, но очевидно и от най-красивите манастири в Света гора. Може би напомня Рилския манастир, гледан от някой от близките хълмове, но е по-внушителен. Влизаме откъм северната му страна през една огромна величествена порта, над която е поставена иконата на патрона на манастира. Посрещат ни седмината български монаси. Разпитват как сме пътували, за патриарха, за „милата родина“, която някои от тях въобще не са виждали. Основната фигура между тях е епитропът Натанаил – това личи по осанката му, по гласа му, по смирението, с което другите го слушат. 79-годишен, той се крепи от силата на патриотизма. Неговата главна грижа е да се запази манастирът. С вълнение разказва как е успял да върне на манастира неговото придворие (конак) в Карея, който като най-хубава сграда в градчето от 20 години бил седалище на полицията.

„В България може да не знаят, че ние сме тук, че нас ни има – шепне той, – затова добре направихте, че дойдохте, всичко ще ви покажем, всичко ще докоснете“. След войната посетители от България идват чак след 1964 г., и то малцина, затова всеки българин тук е „скъп гост, висок гост“. Като „високи гости“, и ние сме поканени в приемната. От стените ни гледат образите на български царе, духовници, възрожденци, ктитори. Натанаил ни разказва преданието за основаването на манастира. По времето на Лъв Мъдри трима боляри от Охрид, братя по плът, а именно Мойсей, Аарон и Иван, решили да станат монаси и построили манастира. После дошли и други иноци. Когато мислели как да наименуват своята обител, при тях сама пристигнала самонарисувана икона на великомъченика и победоносеца Георги. Удивени от чудото, монасите нарекли манастира „Свети Георги Зограф“. От това и от други предания, прошарени с противоречия, се уясняват следните общи неща – първо, че манастирът е основан в края на IX или в началото на X век; че е създаден по инициативата на трима боляри от Охрид и че името му идва от една легенда.

Повечето от манастирските корпуси на сегашния „Зограф“ са издигнати върху старите постройки от 1600 – 1705 г Най-стар корпус е югоизточният, построен през 1758 г. с „иждивенията“ на архимандрит Акакий. През същото време бил построен и източният корпус. Където се намират параклисите „Преображение господне“, „Св. Йоан Предтеча“ и „Св. Димитър“, както и камбанарията, преправяна през 1850 г. Част от западния корпус и част от южното крило са строени и завършени през игуменството на архимандрит Григорий Болутов от с. Милославци, Трънско. Тук е черквата „Св. Кирил и Методий“. При входа на постлания с калдъръм манастирски двор е паметникът на двадесет и шестте зографски мъченици, изгорени през 1276 г. от кръстоносците, защото отказали да приемат унията.

Питаме Натанаил защо нямат като другите манастири камион, трактор, електричество, за да си облекчат труда. Той отговаря с възбуда: „Да вземем трактор, а кой ще го кара – аз ли? Не това ни трябва на нас. Монаси ни трябват, люде, и то по-млади. Нали видяхте колко ви срещнахме долу. Манастира го видите, кораб голям, а моряци няма. Ако я караме така, този свят манастир от морето с бинокъл ще го гледаме“.

Освен Натанаил в огромния манастир са още Пахомий, библиотекарят Йоан, Евтимий, Партений – антипросоп в Карея, Агатангел и Корнелий. Средната им възраст е над 70 години.

Има и един руснак, а игуменът Дометий е румънец. От десетина години няма български игумен, защото седмината не стигат за всички длъжности. Сега Дометий е на заплата – плаща му я Натанаил от името на манастира, – а ако някога манастирът се възмогне откъм хора, ще може да си избере доживотен игумен.

Един от тях пита що за книга е българската граматика, която им донесохме. Натанаил старателно обяснява: „Граматика ще рече книга изкусна, книга мъдра, тя не е като другите. Като я прочетеш и стигнеш до края, се повръщаш и четеш наново.“ След време монасите от „Зограф“ писаха благодарствено писмо до посолството на НРБ в Атина за тази „мъдра книга“.

След посещението при игумена, който уверява, че ще направи всичко да запази манастира, отиваме във величествения съборен храм „Св. Великомъченик Георги“, построен на мястото на стария през 1801 г. Стенописът в храма е изработен от атонския монах Митрофан през 1817 г. с даренията на софийския протосингел Йоил от Сер и с помощта на Иванчо Алтъпармаков от Видин. Тук са изобразени както българските царе, канонизирани от църквата за светци – Борис I и Давид, брат на Самуил, – така и книжовници и просветители като Климент Охридски, Наум Охридски и др. От дясната страна на западния вход в естествена големина са изрисувани ктиторите, между които на първо място цар Иван Асен II. Има предание, че той лично е посетил „Зограф“, но и да не е така, пак много е направил с даренията си за разцвета на манастира. Сред царете и императорите виждаме образите и имената на първите замогнали се социално и осъзнали се национално българи.

В добре подредената библиотека на манастира първо се насочваме към обявения за оригинал екземпляр от „История славяноболгарская“. По-умерените оптимисти смятат, че това наистина е първообразът, но краят е загубен и после допълнен с друг почерк. По-умерените песимисти пък допускат, че това може да е препис, правен от самия Паисий, но не е оригиналът, защото е много чист, без никакви бележки и поправки. Въпреки честите опустошения и грабежи, на които е бил подложен „Зограф“, въпреки злонамерената ръка, която често е надниквала в неговите покои, все пак в книгохранилището му са запазени значително количество ръкописи, старинни книги и документи – хрисовули, грамоти, надписи, поменици, приписки и други. В зографската архива се съхраняват сега около 50 хрисовула на пергамент. Между тях са хрисовулът на цар Иван Александър от 1342 г., издаден със съгласието на Йоан Палеолог за владението на Хандък на Долна Струма, хрисовулът на Стефан Душан от 1346 г. и други. В „Зограф“ се съхранява Служебникът на патриарх Евтимий, най-стар препис (XIV или XV век) от изгубен оригинал, и един извод от него, наречен Зографски свитък. Говори се, че „Зограф“ от векове крие различни съкровищници и тайници, някои от които неизвестни. Славянски и гръцки паметници, които засягат нашето минало, има почти във всички светогорски манастири. Много непроучени документи има и в българския скит „Света Богородица“...

Четем в почетната книга на манастира. Четем с вълнение писаното от доскорошния български посланик в Гърция Н. Минчев. Отец Натанаил се намесва: „Злато е текло от устата му. Четохме го и плакахме. Всяка дума като че ли е събрала книгите на една библиотека. Преписвахме го буква по буква, да се не загуби...“

Сбогуваме се с монасите. Натанаил още веднъж напомня, че заръката е да се изпратят нови монаси. Сбогуваме се, а те като че ли не искат да ни пуснат и да останат сами...

ТАМ, КЪДЕТО Е ДИШАЛ ПАИСИЙ

В Хилендарския манастир ни посрещат сръбските монаси. Разговаряме с игумена. През прозореца се вижда трактор. Сядаме на закуска. По стените – сръбски и гръцки крале и възрожденци. Виждаме и образи на български светци и ктитори. Знае се, че по време на турското владичество сърбите се отдалечават от Атон и Хилендарският манастир става убежище и на български монаси. Много българи даряват щедро манастира.

– Естествено, каза игуменът, вие ще искате да видите килията на Паисий.

Води ни отец Йоан, домакините имат служба и ни оставят сами. Изкачваме се по гнилите стълби до втория етаж на южното крило. В дъното на коридора завиваме вдясно и близо до външната страна влизаме през ниска вратичка. Никакъв полумрак, това е една голяма и светла килия. На един от сводовете са издълбани стиховете на Вазов „от днеска нататък българският род...“ Под прозореца шуми поток. Подът е покрит с плочи, част от които са изнесени и отдолу се разкриват прогнили дъски. В ъгъла има ниша, където виждаме отвор, водещ надолу към една друга килия, закрита, без вход или изход. По данни на гръцкия доцент Ангелопулос това крило е горяло през XVIII век (около 1722 г.). При ремонта тази замаскирана килия под жилището на Паисий е създадена специално, вероятно за скривалище. Случайно ли братът на Паисий, Лаврентий, който по това време е бил игумен на манастира, го е настанил в тази килия? Паисий е работил над една опасна книга, за която не е трябвало да знаят поробителите и техните помагачи. Значи писането е трябвало да става в тайна или е ставало в тайна, именно в долната килия. Той е трябвало да се крие и от обикновените монаси, необразовани и гърчеещи се, според тогавашната традиция на Света гора. Ако заниманието на Паисий е станело известно, това би осуетило или забавило написването на историята. При всички случаи Паисий е разполагал със сигурно скривалище до момента, когато е бил разкрит или сам се е разкрил. По-вероятно е бил разкрит, за да бъде принуден да се премести в Зографския манастир. Остава неясен въпросът, защо Лаврентий не е бил в състояние да гарантира оставането на Паисий в Хилендар? Самият Паисий обяснява, че манастирът задлъжнял на турците и настъпило „смущение и несогласие, за то не могох сътерпет к тому в Хилендар и изидох и приидох в Изограф...“

Смята се, че Паисий е завършил своята история през 1762 г., същата година, когато напуска Хилендар. Но за своята дейност в Зограф той сам казва „и тамо еще много обретох известия и писма ради болгари; и присъвокупих и скончах речения в сию историйцу на ползу роду нашему болгарскому...“

Когато човек се намира в Света гора, разбира цялата непълнота на схващането, че манастирите са книжовни седалища, където всички монаси четат книги, а най-умните от тях сами пишат такива. В хилядолетната история на Света гора мнозинството монаси са гледали с презрение на книгите и с ярост към онези, които са ги разгръщали. Изтъкнатите личности от Света гора винаги са имали връзка с външния свят и не са се задържали в Атон, който им е служил временно като закътано и сравнително безопасно гнездо, хранилище на ценни документи. И истинското величие на Паисий не се съдържа в тезата, че макар „прост и неук“ монах, той надхвърлил себе си, воден от родолюбиви чувства. Има достатъчно признаци, че Паисий е бил не само умен и разсъдлив, но и образован. Той твърди, че не учил граматика, нито политика, а споменава „както го пишат гърците“. Не учил граматика, нито политика, а казва „не быт мне т’щанием за речи по граматика слагати и слова намещати, но совакупити наедно сию историйцу“. Не знаел граматика, а после признава, че я пренебрегва. Пренебрегва я, за да бъде разбран от орачите и копачите. И крие своята образованост, за да го слушат като свой човек. Защото Раич, съвременникът на Паисий, написа история на сърбите, но народът не можа да го разбере. По пътя между манастирите „Ватопед“ и „Свети Пантелеймон“ минахме край един хълм, върху който се виждаха останките от прочутата Атонска академия на Евгений Вулгарис – църковно училище, открито през 1743 г., две години преди Паисий да отиде в Хилендар. В Атониадата, както се наричала академията, се преподавали и някои общообразователни предмети. Цяла Света гора се опълчила срещу това нововъведение и то било премахнато през 1749 г., за да се открие отново след 100 години. На времето Боян Пенев е допускал, че Паисий се е учил в академията на Вулгарис. И днес Хилендар има традиция от вековете по-будните монаси да учат гръцки, защото без гръцки в Света гора не може. А след като Паисий е водел спорове с гърците, пита се на какъв език (българи по това време се гърчеели, но гърци не се българеели, а италианчели)? И къде са спорели? В Хилендар или в „Свети Пантелеймон“ гърци почти е нямало. Може би по пътищата? Но по пътищата той не може да им покаже и каже: „Ето, написано е.“ Възможно е това да е ставало именно в Атониадата на Вулгарис и там споровете със също образовани монаси да са го подтикнали да търси аргументи. Вулгарис е бил известна личност в Атон, на кръст са го разпъвали необразованите, невъзможно е Паисий да не е чувал за него. В книгите на двамата гръцки автори Н. Г. Милонас („Света гора и славяните“, Атина, 1960 г.) и Емануил Григориу („Гърци и българи“, 1953 г.) се говори определено, че Евгений Вулгарис и Паисий Хилендарски са били свързани помежду си. Дори когато Екатерина II повиква Вулгарис, „за да ѝ подреди библиотеката“, той взел със себе си „простия и неук“ Паисий, който по-късно се върнал. Интересно защо Милонас не се позовава в своята библиография на Григориу, чиято книга е излязла по-рано? Може би и двамата ползват някакъв трети източник, неизвестен нам? Може би са ползвали списъците на учениците на Вулгарис? Във всеки случай това би могло да заинтересува историците. Може би ще ги заинтересува, ако не им е известно, и това, че в светогорските манастири се пазят черепите на всички починали монаси, като се обозначава светското им име, църковното, месторождението и годините на раждане и смърт? А предполага се, че Паисий е починал на Атон...

ИВАН КУКУЗЕЛ – МОЦАРТ НА БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

В Света гора – в църквата „Свети Атанасий“ на манастира „Великата лавра“ – е погребан първият световно признат композитор българин, светогорският монах Иван Кукузел. Наричали са го ангелогласния , сладкогласния... Кукузел е истински реформатор в областта на църковното пеене, което обогатил с елементи от българското песенно творчество. Композициите му се пазят в библиотеката на Цариградската патриаршия. Голяма част от неговите невми, писани в Света гора, още не са разчетени. Известният църковен псалт и музикален деятел (отдавна покойник) Христо п. Стоянов се произнася по следния начин за делото на този велик българин:

„Между многото видни личности, които овреме съзнаха значението на черковното християнско пение и много нещо направиха за неговото развитие, бе и дивният музикоучител и медоточен певец Иван Кукузел, втор източник на псалтикийно изкуство подир крупното име на самия му устроител Иван Дамаскин...“

Този български Моцарт на ранното Средновековие, както го наричат, е бил твърде известен още по свое време – XIII век. Като ученик в Дворцовото певческо училище в Цариград той направил впечатление на самия император с приятния си глас. Кукузел е назначен за пръв певец при дворцовия храм, получава и други високи титли. Угнетен от порочния дворцов живот, той поискал разрешение да замине при майка си, да ѝ иска уж благословение да се ожени за дъщерята на един сановник. Когато пристигнал в Драч, според легендата, той изпратил другарите си да съобщят на майка му, че е починал. Докато тя плачела и нареждала „Мило мое чедо, Иване, где ми си?“, Иван, скрит, слушал и всичко нотирал. Тази майчина мелодия му послужила по-късно за написване на известната херувимска песен, наричана „Плачът на българката“. Тя се е пяла в храма на патриаршията в Цариград на велики петък.

Вместо за дъщерята на сановника Иван Кукузел се венчава за Света гора. Твърди се, че след пристигането си на Атон той се представил за прост козар и такава служба му била поверена във „Великата лавра“. Но тайната за него не могла да бъде запазена дълго. Иван бил назначен за певец в съборната черква на манастира, където вече приел иночески сан. В старите книги, където всичко трябва да бъде като в приказка, се посочва, че императорът простил бягството на своя любим певец и го оставил спокойно да изпълнява своя монашески подвиг. Подвигът на Кукузел съвсем не се ограничил в четене на молитви. Именно в Атон той разработил теоретическата и практическата част на православното църковно пеене. Съчинява различни полиелеи: „Владику“, сладкогласни ирмоси, няколко „херувими“. Пространната му херувимска песен на 6 гласа е известна под названието „Дворцова“.

След смъртта си бил окичен със светителски венец – в „Лаврата“ има икона на св. Иван Кукузел. Кой знае дали според църковните канони един монах може да бъде обявен за светец само заради изкуството си – няма много подобни примери, – но в случая с Иван Кукузел това е именно така.

Материалите написа Иван Гарелов, сп. „Паралели“, 27 юли - 30 август 1972 г./бр. 30