Геноцидът на хуту над тутсите започва на 7 април 1994 г., по време на започналата през 1990 г. Гражданска война в страната, като за 100 дни довежда до смъртта на най-малко 500 000 души, по официални данни – над 1 милион. Извършени са и около 100 000 - 250 000 изнасилвания.
Както отбелязва френското издание "Нувел обсерватьор", дори днес, 30 години по-късно, ексхумирането на жертвите продължава.
Но кои всъщност са тутсите, кои – хуту, защо се стига до тази трагедия и само тутсите ли са жертви?
Етноси ли са хуту и тутсите? Обща история и език
Както хуту, така и тутсите принадлежат към етнолингвистичната група банту. Споровете дали са от един етнос и различията между тях са на кастов признак, или тутсите принадлежат към групата на живеещите по крайбрежието на Нил народи (към които ги причислява Енциклопедия Британика), продължават и днес.
Със сигурност знаем, че двете групи се заселват в Страната на 1000-та хълма (Руанда) в продължение на столетия, като хуту са земеделски народ, а тутсите – скотовъдци. Разделение, което е от важно значение в цяла Африка.
Освен общия език, тутси и хуту имат и обща религия – мнозинството руандийци принадлежат към различни християнски и анимистки направления.
Традиционно властта в Руанда е под контрола на тутсите, но облагодетелстването им по време на колониалното белгийско управление създава настроения срещу тях. През 1959 г. обаче хуту започват революция, при която правата на тутсите са ограничени и те стават граждани втора класа.
Големият тласък за конфликта е икономически
В края на 80-те години световните финансови сътресения водят до срив на цената на изнасяните от Руанда земеделски продукти, особено ключовото за страната кафе. Земеделците (т.е. особено хуту) губят голяма част от доходите си.
Гражданската война започва през 1990 г., между силите на президента Жувенал Хабяримана, от етноса хуту, и Руандийския патриотичен фронт (РПФ), целящ да защити тутсите и да ликвидира етническото неравенство.
Смята се, че в резултат на войната Хабяримана и върхушката на хуту се заемат с подготовката на геноцид срещу тутсите. За целта се засилва етническата радикализация на руандийската политика, особено сред хуту.
Войната приключва с Арушките споразумения от 1993 г., които обаче предизвикват силното недоволство на армията и дори на цивилни хути поради включването на тутсите в армията, като им се предоставят 50% от постовете.
Недоволството от споразуменията обаче се сблъсква с натиска на умерените хуту и западните кредитори, което засилва радикализацията на екстремистите.
Основни организационни центрове за “окончателното решение” стават двете тайни общества Аказу (“Кръг”) и АМАСАСУ. Първото обединява екстремистки настроените военни и политици от обкръжението на президента, като има силни позиции в армията, партията, администрацията и финансите. Негови членове финансират и дейността на радикални националистически медии.
Другото общество АМАСАСУ (“Съюз на военните, възмутени от вековните коварни действия на унаристите”), цели да се бори срещу арушките споразумения на всяка цена.
Изпълнението на геноцида решават да оставят на милициите на партиите от лагера на президента, “ескадрони на смъртта” със значителна военна подготовка, както и на силите за гражданска отбрана. Последните се създават, като се акцентира на набирането на женени мъже, “които имат какво да губят”, със съответните разбирания. На тях се предоставя военна подготовка и оръжие. Една трета трябвало да получат огнестрелно оръжие, останалите – копия, мачетета, лъкове и стрели.
Оръжието за подготовката и снабдяването на тези сили хуту се набавя от чужбина. Мачетета, станали едно от основните средства за убиване в геноцида, се използват в Руанда за селскостопански инструменти, но са били поръчвани в далеч по-големи количества от нуждите на селското стопанство. Както отбелязва руският професор Иван В. Кривушин в книгата си, посветена на геноцида, “Сто дни във властта на безумието”, под патронажа на Аказу са внесени 581 000 мачетета, достатъчни за въоръжаването на всеки трети мъж от хуту.
По този начин до пролетта на 1994 г., в Руанда вече има механизъм за масова мобилизация на хуту, който може да бъде използван за геноцид на тутсите и за ликвидация на нелоялни политически групи – полицид.
"Приносът" на финансираните от Кръга (Аказу) медии
В същото време, с цел идеологическа подготовка на геноцида, са създадени и нови медии, насочени към разпалване на етническа омраза. Официалните медии дотогава били сметнати за недостатъчно радикални.
Още през май 1990 г. се появява радикалното списание "Кангура", финансирано от военното разузнаване, както и от редица фигури на управляващата партия. Списанието има тесни връзки както с Аказу, така и с АМАСАСУ.
На 8 април 1993 г. по инициатива на Фердинанд Нахимана, бивш директор на Информационната агенция на Руанда, е създадена радиостанцията "Радио Либре Телерадио Мил Колин" (СТМК), която започва да излъчва през юли същата година.
Основната задача, която Кангура и СТМК изпълняват, е да демонизират образа на тутси. През декември 1990 г. "През декември 1990 г. Кангура публикува "Десетте заповеди на хуту", своеобразно "верую" на хуту екстремистите, което има открито расистки характер. Един от мотивите му е идеята за недопустимост на расовото смесване на хуту и тутси и на всякакви други отношения с тутси.
"Ключовите постове - политически, административни, икономически, военни и в органите за сигурност - се казваше в него, - трябва да бъдат поверени на бахуту."
"Въоръжените сили на Руанда трябва да бъдат съставени изключително от хуту."
"Кангура" насърчава читателите да вярват, че тутси подготвят геноцид над хуту в такъв мащаб, че "няма да има оцелели". "Кангура" уверяваше, че тутсите са истинските управници на Руанда: "Петдсет процента от държавните служители са тутси. В частните фирми и корпорации те съставляват 70%, в международните организации и посолства са над 90%, на най-важните постове, докато броят им не надвишава 10% от цялото население."
В духа на нацистката антиеврейска пропаганда журналистите на СТМК непрекъснато говорят и за несправедливото разпределение на богатството и икономическите привилегии в полза на тутси и в ущърб на хуту. Подчертава се, че тутсите са богати. “Някои хора са виждали списъка на клиентите на Спестовната банка и твърдят, че повечето от тях са тутси или дори жени от племето тутси”, твърди водещият Кантано Хабимана в края на 1993 г.
Сред най-използваните термини за тутси в тези медии са "хлебарки" и "змии".
На прицел далеч не са само тутсите
В месеците непосредствено преди геноцида, Кангура започва активно да пропагандира идеята, че ново нападение на РПФ неизбежно ще предизвика вътрешно клане на невинни тутси, за което ще бъдат отговорни те. Поради екстремисткия си и сензационен характер статиите на Кангура се разпространяват светкавично. Същите мотиви доминират и в предаванията на CTMK. Нейните служители активно развиват темата за намерението на тутси да си върнат загубената през 1959 г. власт - 16% от съдържанието на всички предавания.
От време на време се излъчва скандалната песен "Мразя хуту" на популярния поп певец Симон Бикинди, превърнала се в "химн на клането", в която хуту, сътрудничили на РПФ, се наричат "хуту, които са купени, за да убиват".
Радиото проповядва необходимостта от организиране на самозащита на мнозинството (хуту) и предупреждава, че мирните тутси ще пострадат, ако се възобновят военните действия.
"Въпреки това не само пропагандните усилия на управляващия елит допринесоха за изкристализирането на образа на тутси като изначални врагове на хуту, те попадат и на благоприятна социално-психологическа почва, насочвайки дълбокото социално-икономическо недоволство на обикновените хуту срещу предполагаемите "виновници" за техните нещастия", отбелязва проф. Кривушев. "Следователно както нуждата на управляващия режим от политическо оцеляване, така и нуждата на по-голямата част от населението от физическо оцеляване изиграха роля в нарастващия конфликт на "етносите".
Демонизирането на тутси в общественото съзнание на хуту се съчетава с демонизирането на техните "съучастници", които са поддръжници на опозицията от страна на хуту. Както Кангура, така и КТМЦ периодично публикуват списъци на "тутси и техните съучастници", като на практика призовават населението да се "справи" с "враговете на нацията" самостоятелно. Екстремистките медии посветиха особени усилия на дискредитирането на лидерите на умерената опозиция".
Всъщност в този период "етническият критерий" губи монопола си при определянето на понятието "враг", отстъпвайки място на други критерии - политически и отчасти социално-икономически: образът на врага включва "етническия" враг тутси, политическият враг - опозицията, и социалния враг на бедните - имащите. Разширяването на този образ на врага и присъствието на различни, понякога противоположни, характеристики в него със сигурност допринася за дерационализирането на насилието и за неговата ескалация извън контрол.
В резултат още преди убийството на Хабяримана, което става повод за геноцида, през 90-93 г. се извършват “микрогеноциди”, на места, където има подходящи условия.
"Микрогеноцидите" като цяло следват един и същ модел: разпространява се слух, че тутси са убили или възнамеряват да убият хуту; появяват се "активисти", които подстрекават местните хуту да избиват тутси; организират се "митинги на омразата"; младежите и членове на паравоенни организации тръгват да грабят и убиват тутси, като не щадят нито жените, нито възрастните хора, нито малките деца. Убийствата се извършват като форма на "умуганда" - задължителен комунален труд, който е институционализиран през 1975 г. от Хабяримана, позволявайки на местните власти да извършат бърза мобилизация на селското население.
Обикновено нападенията срещу тутси са координирани с централното правителство и с обкръжението на президента.
Тези действия показват както, че подобни действия са осъществими, така и че не предизвикват сериозни реакции от страна на чужди държави, отбелязва Кривушев.
Външното влияние – последна капка
В съседно Бурунди, където на свободни многопартийни избори през юни 1993 г. за първи път в историята на страната за президент е избран умереният политик от племето хуту Мелхиор Ндадайе, процесът на демократизация е прекъснат през октомври същата година, когато група офицери от племето тутси убиват президента от хуту. Убийството провокира масови нападения на местни хуту срещу тутси и ответни репресии срещу хуту от страна на бурундийската армия. В резултат на това загиват 150 000-200 000 души, а около 700 000 емигрират; 400 000 хуту бягат в Южна Руанда.
Бурундийската трагедия от 1993 г. се оказва ключовото събитие за Руанда, което прави етнополитическото разделение на руандийското общество неизбежно. Тя е неочакван подарък за екстремистките кръгове. Провалът на мирния процес в Бурунди е за тях последното доказателство, че мирният изход от гражданската война, основан на компромис между хуту и тутси, е невъзможен: на тутсите не може да се вярва, защото единствената им цел е да получат неограничена власт. Ето защо хуту трябва да се обединят, като забравят всички различия, и да действат, преди да е станало твърде късно.
Тези идеи са активно пропагандирани от "патриотичните" медии и имат все по-голямо влияние върху руандийското общество и умерената опозиция. Президентският лагер умело се възползва от нарастващите фобии сред "етническото мнозинство", за да го обедини около президента и да отслаби и разцепи опозиционните партии. Постепенно етническата солидарност надделява над партийната принадлежност. Разделението в политическия лагер на хуту става по-ясно от всякога: изчезват всякакви нюанси, конфликтът е между "патриотите" и "сътрудниците на врага" (всяка опозиция). Хуту, които се противопоставят на сплотеността на всички хуту, са смятани за врагове. Всеки, който възнамерява да си сътрудничи с тутси в преходното правителство, е смятан за тяхна марионетка.
Двуполюсността на политическата конфронтация прави все по-реална перспективата за насилствена развръзка на борбата за власт. В тази ситуация външната намеса се оказва единственият начин да се спаси мирният процес. Но и бившата метрополия Белгия, и Франция, която покровителства режима на Хабяримана, предпочитат да оставят тази задача на ООН.
Но силите на ООН първо, са разположени едва през март; и второ, са получили мандат да използват сила само при самоотбрана, а не за възстановяване на мира. След началото на геноцида месец по-късно, те се оказват безсилни.
Френският президент Еманюел Макрон, който вече призна през 2021 г. "отговорността" на Париж за геноцида, заяви този месец, че "Франция е можела да го спре, но не е имала волята", пише френският в. "Монд".
В последния момент Хабяримана успява да раздели умерената опозиция, да си осигури мнозинство и да изолира политически РПФ. В резултат той започва да отстъпва от плана за геноцида, което води до неговия конфликт с лидерите на екстремистите хуту, които го предупреждават, че “ще си има проблеми”.
Убийството на президента
Сутринта на 6 април Хабяримана заминава за Дар ес Салам на среща на ръководител на африканските държави за ситуацията в Бурунди и Руанда, като им заявява, че проблемът е решен.
Малко преди кацането в Кигали самолетът, в който пътува освен Хабяримана и тогавашният президент на Бурунди, е свален с ракетен обстрел. През 2012 г. френски експертен доклад стига до заключението, че те са изстреляни от лагер на лоялните (на теория) към президента сили.
Веднага след това летището е блокирано от армията за цял месец. Властите пречат на разследването кой е извършил нападението.
Но въпреки дискусиите кой е извършил убийството на Хабяримана, в наши дни е известно, че войници от президентските сили нападат и убиват премиерката Агате Увилингиимана и 10-те белгийски миротворци, които са назначени да я охраняват. Тя е една от "прекалено умерените" политици хуту.
Но веднага след това започват и кланетата, като за свалянето на самолета са обвинени тутсите. Призивът е “да се отмъсти” за смъртта на президента.
Някои вярват, че сегашният президент на Руанда Пол Кагаме, тогава начело на РПФ, наистина е организирал покушението с цел да предизвика геноцид на тутсите, който да му даде повод да завземе властта. Други смятат, че извършителите са екстремистите сред управляващата върхушка. Мненията се различават дори сред разследващите геноцида.
Но кой е виновен не е важно - независимо от това кой стои зад убийството на Хабяримана, то е използвано от екстремистки групи в руандийския елит за укрепване на политическите им позиции чрез физическо ликвидиране на опозиционните лидери хуту и извършване на ограничено етническо прочистване на тутси, предимно в столицата, подчертава проф. Кривушев. По този начин тези групи смятат, че ще осигурят политическото единство на хуту пред лицето на РПФ, лишавайки я от възможността да използва разделението в "етническото мнозинство" и намалявайки броя на нейните действителни и потенциални поддръжници.
Само за няколко дни обаче спиралата на насилието се развихря и планираният полицид неизбежно прераства в повсеместен геноцид. Тутсите биват залавяни по домовете си, на контролни пунктове и преследвани на местата, където са се укрили. Много хуту също биват убити, защото "приличат на тутси": извършителите били убедени, че могат да разпознаят тутси по някои физически белези или по "надменния глас и поведение".
Армията, полицията, паравоенни формирования и младежи доброволци от хуту участват в кланетата, които се извършват по нареждане на централната власт (на хуту). Тутсите не са на сигурно място нито на стадионите, нито в обществени сгради, нито в църквите. Много от масовите кланета са извършени точно в църкви. Убийците разполагат с пушки, гранати, мачетета, палки с шипове - и не бързат. Да се убива бързо е разхищение, се казва в някои от свидетелските им показания. Затова на места мъжете биват осакатени, за да гледат какво се случва на семействата им, преди да бъдат убити последни. Осакатявания, изтезания, изнасилвания: извършителите на геноцида не бързат да ускорят смъртта на тутси.
Едва след това те биват погребани в общи гробове. Далеч не всички от тях са намерени: много от местата им се крият от извършителите, или роднини на участниците в кланетата, които имат интерес да не се разбира за деянията им.
Краят на геноцида идва, когато Руандийският патриотичен фронт, под ръководството на Пол Кагаме, започва офанзивата си. Това е същият Пол Кагаме, който ще се кандидатира отново за президент на 15 юли тази година - за пореден път. Той е начело на Руанда от 2000 г., макар че е бил смятан за фактически лидер на страната още като министър на отбраната.
По време на геноцида той повежда атака на три фронта от северната част на страната, като отказва предложенията за примирие (с посредничеството на силите на ООН), докато убийствата не спрат.
Геноцидът приключва, след като РПФ превзема Кигали и принуждава правителството да избяга в Заир (днешна Демократична република Конго), на 18 юли.
След кланетата - помирение и памет
След завземането на властта РПФ създава правителство на националното единство. През ноември 1994 г. ООН създава Международния съд за Руанда, който приключва с процесите през 2012 г. Общо 93 души са обвинени в геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството, от тях 83 са арестувани, 9 се намират на свобода. 10 от обвинените са оправдани, 65 са осъдени.
В самата Руанда процесите срещу извършителите на геноцид и други зверства, включително изнасилвания, започват в края на 1996 г., поради загубата на голяма част от съдебните служители, както и унищожаването на съдилища, затвори и друга инфраструктура. Към 2000 г. около 100 000 обвиняеми очакват процесите си. До 2006 г. са разгледани случаите на 10 000 от тях.
За да се справи с факта, че хиляди обвиняеми все още очакват съдебен процес в националната съдебна система, и за да постигне справедливост и помирение на местно ниво, през 2005 г. правителството на Руанда възстановява системата от традиционни съдилища, наречена "Гачача". При тях населените места избират на местно ниво съдии, които да разглеждат делата на заподозрените в геноцид, по всички обвинения с изключение на планирането на геноцид.
Тези съдилища дават по-ниски присъди, ако лицето се разкайва и търси помирение с общността. Често призналите се затворници се връщат без друго наказание или им е налаган общественополезен труд. Повече от 12 000 съдилища, базирани в общността, разгледаха над 1,2 милиона дела в цялата страна.
Съдебните процеси "Гачача" също така послужиха за насърчаване на помирението, като предоставиха на жертвите средство да научат истината за смъртта на членовете на техните семейства и роднини. Те също така дадоха възможност на извършителите да признаят престъпленията си, да покажат разкаяние и да поискат прошка пред своята общност.
Тези съдилищата бяха официално закрити на 4 май 2012 г.
През изтеклите 30 години след геноцида новите власти полагат усилия за премахване на фактическите разделения между хуту, тутси и тва (третата основна етническа група в Руанда), включително като премахват от документите за самоличност графата за "етническа принадлежност". Дотогава, според наследената от Белгия система, децата получават етническата принадлежност на бащите си.
Новата Конституция на страната, приета през 2000 г., води до промяна на химна и знамето и е фокусирана върху изграждането на руандийска нация, в която всички етноси имат равни права. Приети са закони за борба с дискриминацията и борба с идеология, водеща към геноцид.
Всички деца в Руанда изучават историята на геноцида от 1994 г. и също като Германия след Втората световна война, правителството смята запазването на паметта за случилото се за важно за бъдещите поколения.
В същото време в съвременна Руанда да се говори за "тутси" и "хуту" е табу - освен когато става дума за историята на геноцида. Правителството полага сериозни усилия за премахването на фаворитизма по етническа, племенна или друга линия и се противопоставя на политиката на етническата идентичност.
През 2004 г. ООН назначава Специален съветник по предотвратяването на геноцид, а през 2005 г. всички страни членки приемат официално принципа на "отговорността да защитават" всички хора от геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.
/ВС/
news.modal.text
