site.btaВ момента се провежда репетиция на пиесата "Коридорът", която написах, каза писателката Мария Касимова-Моасе пред БТА

В момента се провежда репетиция на пиесата "Коридорът", която написах. Актьорите репетират и се надявам ноември месец постановката да излезе. Тя е свързана с тематиката за украинските бежанци у нас. Това каза пред БТА писателката и журналист Мария Касимова-Моасе в Созопол. Представянето на новата ѝ книга "Записки от Шато Лакрот – Резиденция Злокучане" е част от културната програма на Празници на изкуствата "Аполония", които гостуват в града от 28 август до 5 септември.

Мария Касимова-Моасе е родена на 5 октомври 1969 година в София. Завършва Българска филология в Софийски университет (СУ) "Св. Климент Охридски". Тя е журналист с дългогодишна практика. Автор е на пет книги – сборника с есета и коментари "Близки срещи със смесени чувства" (2017 г.), романа "Балканска рапсодия" (2018 г.), комедийния аудиосериал и книга "Записки от Шато Лакрот" (2021 г.), сборника с изповеди "Монолози" (2022 г.) и втората част на аудиосериала и книга "Записки от Шато Лакрот – Резиденция Злокучане" (2023 г.) Също така Касимова-Моасе работи като разказвач на истории ("storyteller") в платформата Сторител, където представя поредицата на своята аудиокомедия "Записки от Шато Лакрот". Тя е автор и на няколко драматични текста за театрално изкуство. Понастоящем е преподавател по бизнес етикети и протокол. 

Омъжена е за френския журналист Стефан Моасе. Майка е на две дъщери.

Следва пълният текст от интервюто с писателката Мария Касимова-Моасе:

Г-жо Касимова-Моасе, бихте ли разказали за Вашата книга "Записки от Шато Лакрот – Резиденция Злокучане"?

- Това е оригинално аудиосериал, поръчан от Сторител. Много успешно протече неговото представяне. Поради голямата слушаемост, той се превърна и в книга. Двете части на "Записки от Шато Лакрот" разказват за една българка, която е омъжена за французин, за срещата с неговите родители и за съвместния живот във Франция. След феноменалното лято, прекарано във Франция, те са поканени в българското село Злокучане, където също се случват смешни и в крайна сметка много позитивни неща – между две култури, между двете семейства, между хората с нагласи един към друг. В тази ситуация, животът се оказва добър учител. 

Книгата съдържа ли автобиографични елементи?

- Много често при срещи с публика, хората ме питат колко процента е истина и аз всеки път си измислям. Всъщност във всяка една история има истина. Писателите пишат неща, базирани върху нещо, което се е случило или е възможно да се случи, защото на други места вече се е случвало. В моята история, разбира се, има доста биографични моменти, но това не е автобиографична книга. Аз не разказвам какво се случи с нас, просто съм използвала тези забавни ситуации, които на мен са се случвали. Разработила съм ги благодарение на фантазията и въображението, които всички имаме. 

Във Ваше интервю, както и преди малко, Вие споменахте, че първоначално историята е представена като аудиосериал. Според Вас кой е по-предпочитаният вариант сред читателите и слушателите – хартиеният формат или аудио форматът?

- Учудващо за мен и двата формата си имат своите почитатели. Аз не съм против аудио форматите и не смятам, че те заплашват книгите. Както има една песен "Video Killed the Radio Star" ("Видеото уби радиозвездата", The Bugglers), въобще не е така. Нито радиото умря, нито видеото. Напротив, те си взаимодействат. Струва ми се, че най-добре е човек да си даде сметка, че изпитва по различен начин една история в зависимост от това как я възприема. Аз много "чета" аудиокниги когато готвя, чистя, спортувам, разхождам се и дори когато карам кола на дълги разстояния. Но да седнеш с книжното тяло в ръце е много интимен, физически приятен момент и също не бих се лишила от него. Така че, не бих ги поставяла в класация, а по-скоро като две различни удоволствия от четенето.

Какво означава заглавието? Защо "Злокучане"? Има ли връзка с наименованието на българското село Злокучене? 

- В България има две села Злокучене. Едното е някъде около Пазарджик, а това, което аз визирам, е около Самоков. Визирам него, защото живея в близост до селото. Имам там място и къща от моите родители, вече от две години живея за постоянно. От дете познавам този район и просто знам ландшафта на Злокучене. Беше ми много лесно да си представям къде минават героите, къде е църквата, къде са къщите. Не се бърках, защото вече имах готова визия. Много ми хареса името Злокучене. Оказа се, че не идва точно от "зли кучета", а може би етимологията идва от "зла кукя" – лоши къщи. Имената на населените места не само в България, а и по света винаги имат някакво значение. За тази разлика в изписването – истинското наименование на селото е Злокучене, а аз изписах Злокучане, за да напомня на хората наново, че става дума за художествена измислица. Тези образи ги няма в селото. Там няма кака Маца Хърбата, няма поп Архимедий, няма бай Мите Интеуекто. Това са измислени хора, въпреки че са средищни точки на много други образи, които аз съм срещала в живота си. Наблюдавала съм ги как те реагират, разказвали са ми за тях местните. Цялото това трябва да ни върне към художествената измислица. Хората трябва да си представят това, което някога ни учиха в училище, че има неща, които просто не се случват, но биха могли да се случат или са плод на фантазията на някого. 

По време на създаването на книгата, научихте ли нещо ново както за българската, така и за френската култура?

- През цялото време, докато пишеш, ти си в една много особена кондиция, в която сякаш всичко друго пада, остават само сетивата и чувството за усвояване на нещо непознато. Някак по-чисто и хубаво виждаш едни неща, които биха минали покрай ушите и очите. Всичко ти мъдрее повече, отколкото иначе. Много учих, докато писах тази история. Много неща се раждаха по време на реални случки. Една част от тези книги съм ги писала във Франция, при родителите на съпруга ми. Смешките там бяха мили, искрени. Научих много за тяхното интелектуално чувство за хумор, което аз много уважавам. За ума, за двусмислицата, за играта с думи. Научих, че се смеем и обичаме едни и същи неща. Чувството за хумор е лекота в живота, то е начин на преживяване и справяне със света. Всички хора се опитват да го усвоят. Смехотерапията не е случайно нещо. 

Имате ли бъдещи планове по отношение на поредицата? Имате ли идея както в първите две истории, където героите са във Франция и в България, така и в третата част да посетят друга страна? 

- Героите биха могли да отидат в Бразилия, защото там е Летисия дьо Лакрот (героиня от "Записки от Шато Лакрот"). Обаче аз мисля да прекъсна историята дотук. Човек трябва да знае къде да спре. Мисля, че два сезона е чудесно за тази книга. Хората имат очаквания, а аз най се страхувам от очакванията. Първата част се получи, втората е добре възприета. Читателите се смеят, харесва им. Аз знаех, че е така, защото имам редакторско чувство. Но не искам да подлъгвам това чувство, не искам да взимам тези герои на сериозно и не искам да повтарям едни и същи неща. Имам обаче идея за нещо друго забавно. То ще почака година-две, защото преди това искам да напиша един сериозен роман, който няма да разсмива така, както предходните. Бих искала да напиша нещо в стилистиката на "Балканска рапсодия", отдавна го мисля. Така съм си организирала живота, че от есента да мога да се посветя изцяло на идеята. Това е най-сладкият процес.