site.bta Драматично-куклен театър "Иван Радоев" – Плевен: "Есенна соната" на 25.10.2024 год. с премиера в София

Детелина Станева завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2021 година, в класа на проф. Пламен Марков.

В края на обучението си Детелина се дипломира с представлението "Жената Макбет " по "Макбет" на Шекспир, след това е асистент- режисьор на Диана Добрева в спектакъла "Народът на Вазов" от Александър Секулов. Поставя две представления на независима сцена, като част от международния фестивал NEDRAma на Театър "Реплика". Едното от тях е "Балконът на Коляда", в сътрудничество с режисьора Надя Панчева. А документалното й представление "Реанимация - Живот (на)ново." се играе дълго след края на фестивала на сцените на Студентски дом, Yalta Art room и I Аm studio. Междувременно е част от творческия екип в БНТ на късометражния филм "Бълха", с режисьор Антоний Христов, участвал в конкурса "3 - 5- 5" на Фондация "Стоян Камбарев". Режисьор е и на дипломния проект на художника Иван Тодоров "Живот извън картината".

Понастоящем е режисьор на свободна практика и преподавател по Актьорство за драматичен театър в НУИ "Панайот Пипков", град Плевен.

Срещата й с творческия екип на "Есенна соната" се случва в академията. Петя Диманова е нейн преподавател по вокал, а Теодора Федя Цанова създава мултимедията за първия сценичен опит по текста на Бергман по време на обучението им в 3ти курс. 

Ето какво споделя Детелина Станева за преживяването й с „Есенна соната“: 

„Като говоря за "Есенна соната", трябва да започна от актьорите, защото това е текст, който изисква от режисьора смирение и преклонение към природата, инстинктите и опита на актьорите срещу себе си. 

Веднага ми изникват блестящите очи на Йоана Буковска, докато ми преразказва думите на големия Младен Киселов- че тази история може да бъде "изсвирена" по различни начини, спрямо това, което изразяват изпълнителите. В случая с онази "Есенна соната"; разказва ми Йоана, докато четем заедно текста; той е подбрал актьорите си по един общ белег, който е видял във всеки един от тях - "нуждата да обичат и да бъдат обичани"! Нужда голяма и красива, като самия текст на Бергман. 

Връщам се към очите на Йоана, блестящи и приковаващи, и си мисля за общия белег, който аз намирам в моите актьори- очи, които гледат с всеобхватно, вълнуващо, омагьосващо, почти детско изследване на границите на реалността и с трескаво, обезумяло, почти свирепо търсене на чувството за сигурност в реалността. Очи, които отразяват като в огледало всички невидими неща, които виждат. Очи, които оживяват сенките от ъглите на детската стая, правят ги плътни, истински, понякога страшни. И това специално качество притежават те, освен невероятните си творческа мощ, непримиримост, несломимост и любов към историята, която разказват, която, в крайна сметка, е история за любовта като изначална човешка потребност. 

Присъствието на Йоана в нашия процес донесе не само духа и мъдростта на онази, голямата „Есенна соната“ в Театър 199 (а тя ги носи в себе си до ден днешен), а и нежното, но интензивно присъствие на Лив Улман и нейната любов към Бергман, което тя познава до мозъка на костите си от моноспектакъла си по „Променяне“. Нейната Ева пред очите ни си пробива път през унищожителната вихрушка на чувствата на малкото дете, подрастващото момиче, нереализираната жена и човекът, който, насред разрухата, достига пълна емоционална зрялост. Необикновено и благодатно е да си свидетел на този нейн процес- сякаш се превръщаш в част от някаква тайна.

Мариета Калъпова донесе, освен цялата магия на актриса, отдала живота си на театъра, и една съкровена чувствителност, която вдъхна на своята Шарлота, превръщайки я в истински сложен персонаж, който носи очарователна ексцентричност и затрогва, въпреки своите остри ръбове. Когато погледнеш в очите й, вярваш на Шарлота напълно въпреки, че тя самата не е сигурна кое е реално и кое не. Дали лъже, или се преструва, дали казва истината. Ако някой може да те накара да обикнеш един персонаж, независимо какъв е той, това е Мариета!

Камелия Хатиб създаде Хелена едновременно невъзможна и удивително истинска! Като погледнеш в нейните очи, можеш да повярваш, че прошката и безусловната любов са възможни!

Адриан Филипов, със своето проницателно, но спокойно присъствие, превръща Виктор в човекът, чиято ръка се надяваш да държиш, ако се окажеш изгубен. А това го прави най-добрият възможен водач на зрителя в тази история.

Продължавам с другата част на творческия екип, или както Бергман би ги нарекъл- „няколко от краката на стоножката“. Стоножката, която според маестрото е филмът (а в нашия случай- представлението), чиито крака- екипът- винаги се движат в абсолютен синхрон- Сценографът и композиторът. 

Теодора Федя Цанова не беше просто създател на сценографията и костюмите; които са не само пленителни, а и безкомпромисно верни на текста, а беше човекът, който изгради целия визуален език на представлението- мултимедиите, които не присъстват доминиращо и с идеята да запълват празнини, а само деликатно разкриват части от онова невидимото, когато е необходимо да го видим материализирано; плакатът и снимките от представлението, които успяват да съхранят същността на историята, макар и в неподвижен и двуизмерен медиум.

Да работя с Петя Диманова беше мечта, която в реалността се оказа по-голяма и красива, отколкото в представите ми. Музиката, която създаде, е сякаш дошла едновременно от там - Горе, от дълбините на нейния гении и от далечен спомен от мой собствен сън. 

Трябва да завърша с благодарност към всеки от службите на Плевенския театър, чиито усърдие, професионализъм и точност са най- хубавото нещо, което може да се случи на човек, в началото на пътя му.  Благодаря!“

-        Детелина Станева 

Есенна соната - анотация