site.btaОтец Васил Василев пред БТА: Децата имат своя естествен стремеж към Бога, тяхното любопитство и търсене трябва да е стимул за родителите им

Отец Васил Василев е свещеник в Българската църковна община в Милано „Св. Амвросий Медиолански” от 2 години. Той е роден през 1970 година в гр. Пловдив. Завършил е „Теология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и „Психология“ във Великотърносвски университет „Св. св. Кирил и Методий“.

През 2005 г. е ръкоположен за свещенослужител и поема председателството на бившия разколнически храм „Св. Наум Охридски“ в гр. София.

През същата година отец Васил инициира Свето Кръщение на деца без родителски грижи, на възраст от 4 до 15 години, в съслужение с Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай (тогава викарен епископ на Софийска епархия). В продължение на години продължава духовно да обгрижва децата в неравностойно положение с редовни посещения, осъществяване на беседи и подготовка за Изповед и свето Причастие, както и отслужване на Божествена света литургия в близките до тях храмове.

Ето какво разказа отец Васил Василев за рубриката „БГ Свят“ на БТА: 

Отец Васил Василев, през 2005 г. сте инициирал Свето Кръщение на деца без родителски грижи, на възраст от 4 до 15 години, в съслужение с Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай (тогава викарен епископ на Софийска епархия). Поддържате ли връзка с тези вече пораснали хора или с част от тях?

- Това беше особено преобразяващ и смиряващ период в моето служение, когато духовно обгрижвах деца без родителски грижи, настанени в институции. Светото Кръщение се осъществи с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай и една организация – Движение на българските майки, която съвсем „по майчински“ помагаше за нуждите на тези деца в различна възраст и с различни проблеми. 

Децата, които приеха Свето Кръщение, изградиха душеполезни отношения със своите кръстници и с мен като техен духовен изповедник. Всички те успяха да преодолеят травмата от тежката си съдба, трудния живот в институциите, преобразиха себе си и живота си – завършиха образованието си, справят се с предизвикателствата на света, изградиха прекрасни семейства, станаха грижовни и отговорни родители. Няма по-голяма радост от това да ми се обадят и да споделят, че са постигнали нов успех или да поискат съвета ми за важни житейски решения.

Има ли сред техните житейски истории някоя, която Ви е докоснала най-силно?

- Всяка история докосва, а децата са най-голямата ни ценност. Когато усетиш болката им, когато видиш едно дете да не посяга първо към лакомство, а към прегръдка, когато видиш чистотата и обичта им, не можеш да останеш безучастен. Сам Бог казва: „няма да ви оставя сираци“ Йоан 14:18.

Може би особено показателен пример за това, че за Бог наистина не оставя никой без Своята благодат, е животът на едно момче, изоставено от своите родители, силно неглижирано и тормозено в институцията, в която живееше, с неустановена дислексия, заради която допълнително търпеше ужасен тормоз, много умно и чувствително момче, което за крехките си 15 години имаше 3 опита за самоубийство. Благодарение на грижата, която заедно с кръстницата му и доброволците от организацията полагахме за него през годините – духовна, медицинска, психологическа, образователна, материална, днес той е изключителен млад мъж със завършено образование, собствено семейство, стабилна работа, но най-вече с вяра в Бога и в способностите си.

Съпругата Ви Зарина Василева има докторска степен по журналистика. Тя е и преподавател в Българското училище „Пейо Яворов“ в Милано. Професиите и на двамата Ви са призвание. Може ли да откроите свързващите звена между образованието, журналистиката и религията. А къде се разминават те?

- Формиране на ценности и морал, възпитание в социална отговорност и емпатия; изграждане на езикова, медийна грамотност и критично мислене – всичко това са общи цели на призванията ни и в тях професиите ни напълно се допълват. Не откриваме разминавания – вярващият човек трябва да бъде образован, информиран, мислещ и ангажиран, в противен случай не говорим за осъзната вяра, а за фанатизъм. Как иначе ще има разбирането, че във вярата човек реализира себе си, че православието е свобода, чийто израз е любовта.  

Участват ли децата от Българското училище в Милано в църковните служби?

- Нашият Господ Иисус Христос е казал: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.“ (Мт 19:14). Няма по-голяма радост от това храмът да е изпълнен с деца, да видиш чистата им радост и неподправено любопитство. Благодарение на усилията на своите родители и учители, децата участват във всички инициативи на църквата – вече имаме няколко реализирани конкурса по различни теми, в които те се включиха със своето творчество.

Често и аз съм гост в българското училище, където обсъждаме с децата и родителите им всичко, което ги вълнува и е важно за техния живот. Голяма е заслугата на родителите да съхранят православната вяра на децата си, макар в по-голямата си част са от смесени бракове и другият родител изповядва различно вероизповедание. Въпреки това те посещават редовно богослуженията, взимат свето Причастие, участват в различни занимания и знаят, че храмът е място, в което изграждат своята идентичност и укрепват вярата си, подкрепени и обичани са. 

Как се запалва и запазва вниманието и любопитството на едно дете към религията? 

- Най-вече с личен пример. Когато едно дете наблюдава усърдието на родителите си във вярата, когато е възпитавано в любов и доброта към ближните, когато от ранна възраст посещава храма и богослуженията, тогава неговата вяра също е силна и неразрушима. 

Децата имат своя естествен стремеж към Бога, тяхното любопитство и търсене трябва да е стимул и за родителите им. Ако те се затрудняват да отговорят на въпросите им, нека се обърнат към храма, където духовници и богослови ще разяснят най-важното по най-достъпен начин. 

Старецът Порфирий казва, че успешните родители са „тези, които са смирени с дрехата на божествеността, които не се гневят, но с простота прегръщат децата си“, а също призовава и учителите да  „свещенодействат в клас“. 

Бих си пожелал всички ние да успяваме да свещенодействаме във възпитанието на децата.