site.btaВасил Петров пред БТА: Никога не бих си затворил вратата за България

Никога не бих си затворил вратата за България. Един артист е гражданин на света. Ти си там, където те отведат ангажиментите и музиката. Защо трябва да се лишавам от тази красота, която Господ ни е дал като природа. Дай Боже да случим и на добри управници в близко бъдеще. Това казва пред БТА Васил Петров, който празнува 30 години в музиката, в зала 1 на НДК – на 21 януари.

„По мои спомени, от 4-годишен съм в музиката, от английската забавачка на „Бачо Киро“, на Петте кьошета. Един път в седмицата идваше учителка с акордеон, която ни акомпанираше и ни учеше на английски детски песнички. Тогава ми е първото съприкосновение с музиката. Тогава беше и първата изява пред публика, пред родителите и другите деца. Беше като представление“, разказва изпълнителят. Той е сред малцината български артисти, които могат да се похвалят с три албума, издадени в година, с пет биса от концерт, проекти в различни жанрове на музиката и почти целогодишни турнета. 

По случай юбилея, Васил Петров ще представи най-доброто от своя репертоар, включващ джаз стандарти, поп и рок интерпретации, филмови теми и авторски композиции. На сцената ще се присъединят Хилда Казасян, Теодосий Спасов, Мария Илиева, Зорница Иларионова и аржентинската певица Карен Соуза. Музикалният съпровод ще бъде на 50-членния състав на Плевенската филхармония и джаз трио в състав Николай Костадинов – пиано, Даниеле Феббо – бас, Кристиан Желев – барабани, с диригент маестро Христо Павлов.

Васил Петров пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за 30-те години в музиката, удовлетворението и рекордния брой бисове, за музиката, която чака да бъде записана, за най-нестандартните му проекти и за концерта като дежавю, за отдалечаването от Бога и другите имена на любовта, и защо все още не е посветил явно песен на жената, с която е от 15 години. И още: Вижда ли смисъл в издаването на албуми днес? Има ли джаз величия у нас в момента и живи вдъхновители сред сънародниците си? Никога ли през годините не си е казвал, че България е малка за него? 

Г-н Петров, предлагам Ви да започнем нашия разговор с един „несериозен“ въпрос. Сигурно ли е това, че сте от 30 години в музиката, не са ли повече?

- Човек никога не може да засече точно кога започва професионалната му кариера. Може да се каже, че преди около 30 години започнах да правя по-интензивни пътувания, по-интензивна звукозаписна сесия. Всички белези на една кариера стартираха горе-долу в този период, затова е „30 години в музиката“.

Иначе, по мои спомени, от 4-годишен съм в музиката, от английската забавачка на „Бачо Киро“, на Петте кьошета. Един път в седмицата идваше учителка с акордеон, която ни акомпанираше и ни учеше на английски детски песнички. Тогава ми е първото съприкосновение с музиката. Тогава беше и първата изява пред публика, пред родителите и другите деца. Беше като представление. 

Казвате, че има моменти на удовлетворение, особено когато видиш реакциите на публиката и броя на бисовете. Кой е личният Ви рекорд с бисовете?

- Пет биса в зала „България“ преди 2-3 години. Има случай на прекъсване на бисовете, защото, да речем, се появяват кошници, цветя, специални адреси... По принцип, навсякъде има бисове – и в Русе, и във Варна, и в Пловдив, и не само в големите градове – и в Петрич, и в Карлово... Когато искаш да спреш публиката, винаги има начини...

А това със спирането на публиката защо се налага? 

- Ако прекалено си изморен, или те чака следващ концерт някъде другаде. Разбира се, че е по-хубаво да не спираш и да останеш с нея, колкото тя иска. 

Като си говорим за рекорди, дали някога ще бъде подобрен рекорда Ви с три албума в една година?

- Това стана, защото дотогава не бях издавал и направихме три албума в една година. Първо ми предложиха от „Унисон медия“ в лицето на Тодор Въртигов да запиша първия албум със заглавие „Другият“. В същата година и „Рива саунд“ ми предложиха да направя албум с Румен Тосков, който се казва „Дует, пиано и глас“. А Васко Пармаков ми предложи да направим албум („Петров пее Пармаков“ – бел. а.) само с негова музика, по текстове на нашия английски приятел Тери Калиски. Някои от тях преведе Милчо Спасов и направи български текстове. И този албум стана третият. След това съм имал случай по два албума на година. 

Сега виждате ли смисъл в издаването на албуми, или концертната дейност е приоритет? 

- Разбира се, че има смисъл. Естествено, комерсиално, от пазарна гледна точка, ако има търсене, има огромен смисъл. 

Аз имам много музика, която чака да бъде записана, но от три години не съм записвал почти нищо, освен отделни песни. 

Навремето беше по-лесно, защото не се пътуваше толкова интензивно. Имахме време да седим в студиото с дни, с месеци...

Каква музика чака да бъде записана?

- Моя авторска, която е по-скоро поп. Аз експериментирам с различни стилове. Има и коледна музика – цялата тази продукция, която правим от години със симфоничен оркестър. Повечето от нещата са оригинално създадени за мен от аранжори – Ангел Заберски-младши, Румен Тосков.

Има доста музика за записване, но за тази цел човек трябва да си остане малко вкъщи. В последните години, особено след пандемията, пътуваме много интензивно. Имаме между 40 и 50 концерта годишно – с Хилда Казасян и Теодосий Спасов – проекти, към които интересът не спира, слава Богу. Освен това, аз има лятно и коледно турне, без да броим корпоративните ангажименти, други участия и концерти в рамките на фестивали. И годината се напълва. В един момент се оказа, че си нонстоп в движение... 

През 2019 година споделяте: „Слава Богу, интересът към джаза расте с всяка изминала година“. Продължава ли тази тенденция. Има ли нови щрихи, които да я подкрепят?

- Да. И рок, и попмузиката нямаше да ги има, ако нямаше джаз. В 1956 година излиза рокендролът, благодарение на джаза, по-късно се развива и попмузиката... От известно време насам се вижда, че джазът, образно казано, си прибира обратно тези стилове. Музиката се компилира. Става един събирателен процес. Като синтез. Затова го наричат и фюжън. 

Дядо Ви е основател на хор „Кавал“. През годините имал ли сте съвместни творчески проекти с тази формация?

- За съжаление, не. Но ето, че ми давате много хубава идея. Не звучи никак лошо.

Кой е най-нестандратният Ви проект в музиката?

- (Замисля се – бел. а.) Импровизациите обикновено са по-нестандартни, както и джемсешъните на джазфестивалите.

Нестандартно беше това, което направихме преди две години с маестро Мирослав Попсавов, диригент на хора на „Света Неделя“. Той събра хористи, по поръчка на една агенция, и записахме Holy night, silent night. Заберски-младши направи вокалната оркестрация акапелно. Миналата година, със същия хор, изпях една песен на Фестивала за църковна музика в Поморие. 

На концерта „30 години в музиката“ специален гост е Карен Соуза. Как се пресякоха Вашите пътища? 

- На джаз фестивала в Каляри, Сардиния, ни направиха връзката с нея. Харесахме се и започнахме разговори за бъдещо партньорство. Първото беше един дует миналата година. На 21 януари тя ще открие концерта с нейните хитове, а след това заедно ще пеем със симфоничния оркестър.

В последните години има едно друго име, което сякаш неизменно е част от Вашите концерти – Зорница Иларианова...

- Да, през последните години тя е редовна спътница и на коледните, и на летните ми турнета. Избрах я, защото предпочетох да направя дует с цигуларка, вместо с певица. Тя много хубаво се вписва в цялата картина, участва и с нейни солови произведения. 

Има ли джазвеличия у нас в момента? Имате ли живи вдъхновители сред сънародниците си?

- Не са много, но има талантливи музиканти, предимно инструменталисти. Слава Богу, такива са хората, с които работя – Заберски-младши. Той е безспорен талант, а неговият баща беше мой преподавател. Румен Тосков, царство му небесно, беше изключителен. Живко Петров, Антони Дончев, Михаил Йосифов, Васил Спасов, Теодосий Спасов, Христо Йоцов – това са личности, които наистина са на световно ниво. Със сигурност, пропускам някого, дано не ми се разсърдят...

Вие сте сред най-пътуващите български артисти. Никога ли през годините не си казахте, че България е малка за Вас? 

- Никога не бих си затворил вратата за България. Един артист е гражданин на света. Ти си там, където те отведат ангажиментите, музиката. Защо трябва да се лишавам от тази красота, която Господ ни е дал като природа. Дай Боже да случим и на добри управници в близко бъдеще. 

С Камелия Тодорова сте единствените артисти, които всяка година излизат на сцената под звездните на джазфеста в Банско. Някога случвало ли се да усещате концерта като дежавю?

- Е, да, защото аз съм там, горе-долу, от началото. Имал съм дежавю, особено когато програмата е сходна. То си идва от само себе си, свише, надявам се, по някаква формула – един и същи репертоар винаги го изпълнявам по различен начин. Винаги тръпката е различна, разказът на песента, нейната интерпретация. Дори да е същият аранжимент или същият оркестър зад гърба ми, моето изпълнение винаги е друго. По този начин се получават онези незабравими моменти, когато понякога те е яд, че не си ги записал, защото едва ли ще го повториш същото... 

Остава ли Ви време за рисуване?

- Напоследък не, но пък и нямам вдъхновение. Повечето е насочено към музиката. Тя ме е обхванала... Имах много зает декември, да не говорим за лятото. Едното турне прелива в другото, лятното – в есенно, есенното – в коледно.

А за писане за автобиографията остава ли Ви време?

- Да... Това го отлагаме от пет години. Така че е крайно време да го направим сега, наред със звукозаписните сесии. 

До един мъж винаги стои една жена. При Вас това е Маргарита – от 15 години. Не е ли време да ѝ посветите песен?

- Аз съм ѝ посвещавал песен, но тайно (Усмихва се – бел. а.) Може би е време за явно. Това трябва да е песен, която аз да усетя, да почувствам. Която да олицетворява нейната същност, а тя е специална. Трябва да говорим много дълго, ако ще ровим в душата ѝ...

Любовта има ли друго име?

- Всички добродетели са компоненти на любовта, затова може да се каже, че има много имена. 

Някога имал ли сте усещането, че се отдалечавате от Бога?

- Да. Понякога, когато забравяш за Бога, улисан в ежедневието, но равносметката, че си направил грешка, не закъснява... Защото отдалечаването от Бога винаги води до проблеми, до някакви несгоди. Той никога няма да се намеси неканен. Винаги чака да се обърнеш към него, защото не иска да ти нарушава личния комфорт, свободната ти воля. И, когато се обърнеш, тогава идва на помощ – веднага и своевременно. 

Бихте ли излязъл на сцената по анцуг?

- Да. Защо не. Стига да го изисква задачата ми... Ако имам някаква подобна актьорска задача...

Точно затова не уточних за каква сцена става въпрос. Знам, че сте имал желание да играете в театъра. Защото това не се случи през годините?

- Участвал съм, снимал съм тук-таме, но епизодично. И за това трябва време. Освен това, аз нямам актьорски ценз. Не знам колко ще ме бива. Бих участвал,  разбира, но не знам дали ще свърша работа... 

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

- Никога не съм могъл сам да се самоопределям. Интровертният критерий винаги е грешен. Самият факт, че дори в буквалния смисъл на думата ти не знаеш как седиш, как изглеждаш, как те виждат хората, как те възприемат... Колкото и да се опитваш да се самонаблюдаваш, нямаш реален критерий за себе си. 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- По-скоро, бих искал да съм човек, който обича Бога и ближните си.