site.btaБългарският цигулар Евгений Шевкенов: Посветил съм се на идеята редовно да внасям душата си в духовната каса на България

„Посветил съм се на идеята редовно да внасям себе си, душата си, в духовната каса на България“ - заяви българският цигулар Евгений Шевкенов в интервю за сайтa за здраве и култура на българите в Австрия “Sanus et Salvus”.

„Изявеният български цигулар с успешна международна кариера и музикален педагог разказа за своя път през години в искрено интервю“ – отбеляза авторът на интервюто Светлана Желева за рубриката „БГ Свят“ на БТА. 

Ето и текстът му: 

Г-н Шевкенов, 30 творчески години във Виена. Как се чувствате - развълнуван, смутен, очарован… Какъв е Вашият прочит на тези забележителни творчески години?

- Тридесет години са дълъг период за измеренията на средностатистическия човешки живот, не е лесно да се даде еднозначен отговор на това как се чувствам в момента.

Мисля, че все пак мога да обобщя с думата „благодарност“, чувствам се благодарен за възможностите, за шансовете, които съм получил от съдбата. Да се родя в семейството, в което съм се родил, да раста и да се развивам в една творческа атмосфера. Да бъда подложен на достатъчно изпитания, които да ми дадат ясна представа за това колко много е нужно да обичаш музиката, за да продължиш цял живот, да не спираш да се бориш със самия себе си.

Всеки ден да правиш своите малки крачки към върховния идеал. Да, благодарен съм, че се занимавам ежедневно с нещо чисто, красиво, възвишено, което ме въвежда в една по-добра сфера - утопичната свръхреалност на изкуството, компенсираща дистопията, която все повече стяга обръча около човека на 21 век.

Не смея да се самооценявам. Погледът назад е чисто опознавателен и самоназидателен - днешният и утрешният ден да бъдат с поуките и мъдростта от лентата на последните 30 години. Три интензивно креативни десетилетия, от които се ражда нежното заглавие „Моята Виена“. 

Аз съм бил в около 50 държави, не знам в колко много градове, възхитителни, различни, пъстри, очарователни. Истински обичам обаче само два от тях. Както имаше една пиеса, „Животът, това са две жени“, има се предвид майката и любимата. Едната те ражда и отглежда, с другата живееш, твориш и умираш. Моите са Пловдив и Виена. Случих и на майка, и на любима!

Какво се крие в това топло наричане на концертната програма „Моята Виена“?

- Моята Виена не е географско понятие, тя е дух, душа, музика. Виена на Моцарт и Шуберт, на Климт, Макарт и Шийле, на Ото Вагнер, Щефан Цвайг, Хофманстал, Бернхард, Харнонкур...

Тази точно виртуална Виена, заради която днешната физическа Виена все още не е пометена и залята от потопа на всеобщата баналност и плиткоумие на постисторическата налудничава бурлеска в съвременното общество, политика и култура. С това вече отговорих на въпроса как оценявам развитието от 1994 насам, и то не само във Виена.

Какво е за Вас успехът?

- Страхотен въпрос! Имам готова дефиниция, от години ме занимава тази тема. Успехът е най-опасното нещо за човешката душа!

Лукавият си купува с успехи по-силните, които не е успял да пречупи с неудачите. Говорим за „успех“, като обществено признание и статус, мимолетна слава, титли, звания, влияние... Който успее да не допусне тези „сладости“ да го угоят душевно и да го упоят духовно, е наистина силна личност.

Има и друг успех, единствено истински и значим. Древните египтяни са вярвали, че на везните на Озирис сърцето им трябва се претегли по-леко от перцето на истината. Този вид успех е успех, и в отвъдното, и преди това, тук, на земята.

Да върнем лентата назад: как Вие се оказахте в Австрия. Класическа музика и Виена са най-логичното нещо. Вие идвате от музикално семейство, разкажете ни за този Ваш избор музика. Можете ли да си представите живота без музиката, напр. днес да разговоряме с адвоката, архитекта Шевкенов или пилота Шевкенов?

- Попаднах във Виена, защото отидох на майсторски клас при проф. Фришенлагер, свърза ни моят съученик Марио Хосен, който вече учеше при него. Така се явих на изпит, приеха ме и нещата се задвижиха нататък в тези релси.

Защо съм музикант? Не си спомням аз да съм направил първоначалния избор, бях много малък, родителите ми, естествено, баща ми Владимир е пианист, майка ми Елена - оперна певица...

През 2020/2021 година, може би най-силно осъзнах доколко определящо е за мен музикантството - та аз не си спомням себе си без цигулка, а изведнъж се оказахме забранени, като опасни за здравето с тази професия. Лудница... Най-сериозната криза на идентитета в живота ми!

Бих казал, че началото с музиката е някак пасивно, по съдба, а всичко нататък зависи от следващите избори пред които животът ни поставя в съзнателна възраст, на поредния кръстопът. И там вече аз избрах и то неведнъж.

Имам самочувствието, че бих могъл да бъда отличен професионалист и в други професии. От изброените по-вероятно адвокат, не пилот или архитект... Но по любов - музиката. Само тя. Слава Богу, очевидно любовта ни е взаимна!

Не забравяте България и най-вече пловдивската публика. Каква публика е пловдивската?

- Не само не забравям България, но от три години съм интензивно ангажиран като педагог в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ - Пловдив и де факто България е изходната позиция за всички мои останали концерти, майсторски класове, международни конкурси...

Аз се считам длъжен да върна на родината си, колкото мога повече от всичко, което съм придобил през последните 30 години извън нея и го правя с радост и ентусиазъм. И ответната реакция в общуването със студенти, колеги, публика е чудесна. Е, има го тук-там естествено и назаретския момент, "никой не е пророк...". Но аз съм се настроил да давам от сърце, пък който приеме, приеме. Посветил съм се на идеята редовно да внасям себе си, душата си, в духовната каса на България. Има нужда.

Цялото интервю може да прочетете тук.